Определение № 60395 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2454/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Монтана, представлявана от кмета на общината Зл. Ж., чрез адв. Б. Ц., срещу въззивно решение от 02.04.2021 г. по в.гр.д. № 280/2020 г. на Окръжен съд Монтана. В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на съдебното решение като постановено по недопустим иск и поради това, че по делото липсват доказателства за внесена държавна такса за предявените искове. На следващо място жалбоподателят поддържа доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост, евентуално-на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „ Следва ли въззивният съд с оглед задълженията си по чл. 12, чл. 271, чл. 272 във вр. с чл. 236, ал.2 ГПК и чл. 235 ГПК да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, и да обсъди всички доказателства по делото и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, който е от значение за делото”. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Ц. М. Г., Л. М. Г., Г. Л. Д., К. Н. Н., О. Н. А. и С. А. Н. със съгласието на своята майка С. К. Г., действащи чрез своя процесуален представител адв. Н. А., изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260065 от 13.10.2020 г. по гр.д. № 127/2020 г. на Районен съд Монтана, с което е признато за установено по отношение на Община Монтана, че Ц. М. Г., Л. М. Г., Г. Л. Д., К. Н. Н., О. Н. А. и С. А. Н. са собственици на част от ПИ с идентификатор ....с площ 246 кв.м, попадаща между ПИ с идентификатор ....и ПИ с идентификатор ..., по КККР на [населено място], като е постановено след влизане на решението в сила процесният имот да бъде записан на името на ищците. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищците са наследници на А. Н. Т., починал през 1990 г. На основание придобивна давност наследодателят им е бил собственик на недвижим имот, представляващ дворно място – парцел .... в кв. ....по плана на [населено място], кв. К., с площ 1 587 кв.м с придаваемите места, а без тях- с площ 1 193 кв.м., заедно с построената в това дворно място жилищна сграда. През 1975 г. 630 км. от този имот са отчуждени за изграждане на открит канал. С решение от 02.12.1994 г. по адм.д. № 171/1994 г. на Окръжен съд Монтана е отменена заповедта на кмета, с която е отказано възстановяване на собствеността върху имот пл.№ ....с площ 630 кв.м, и отчуждаването е отменено и собствеността върху имота е възстановена на наследниците на бившия собственик. С уведомително писмо от 20.12.1994 г. обезщетението за този имот в размер на 1 890 лв. е върнато от наследника Ц. М. Г. на община Монтана. През 1995 г. реституираният имот е нанесен в кадастралния план с пл.№ ....в кв. ...по плана на кв. К.. Назначената по делото съдебно-техническа експертиза е установила, че 246.62 кв.м от имот пл.№ ...попадат в проектирана улица с ОТ 148-ОТ 3, която не е реализирана. Това е частта от ПИ с идентификатор ...., заключена между ПИ с идентификатор ....и ПИ с идентификатор .... При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот. Намерил е за недоказано възражението на ответника, че имотът е отчужден. Обсъдил е и заявеното с въззивната жалба оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по недопустим иск и поради невнасяне на дължимата държавна такса по него, и е намерил същото за неоснователно. Посочил е, че в случая, видно от формулирания с исковата молба петитум, не се касае за специалния установителен иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР, който би бил недопустим, ако техническите характеристики на имота са правилно отразени в КККР, но същият е записан на друг собственик, а за положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, чрез който ищците търсят защита на правото си на собственост чрез установяването на това право към настоящия момент. Посочил е също, че твърдението за невнасяне на дължимата държавна такса по този иск не се подкрепя от данните по делото, тъй като пред първоинстанционния съд са представени доказателства /платежно нареждане/ за внасяне на съответната държавна такса, определена с оглед цената на иска. Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. На първо място, неотносими към предмета на делото са доводите за липса на правен интерес от провеждането на иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР в случаите, когато недвижимият имот е бил погрешно записан в кадастралния регистър на името на друго лице, различно от действителния собственик, тъй като в случая съдът в двете инстанции е приел, че е сезиран и е разгледал и се е произнесъл по иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК. С отговора на исковата молба жалбоподателят е оспорил предявения иск с възражение, че ищците не са собственици на процесния имот, тъй като имотът е бил отчужден, собственикът е бил обезщетен и мероприятието, за което е отчужден, е реализирано. Така изразеното становище по иска и процесуалното поведение на жалбоподателя сочат на правен спор относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот, който поражда правения интерес за ищците от съдебно установяване на претендираното право на собственост. На следващо място, данните по делото опровергават твърдението на жалбоподателя, че не е внесена дължимата държавна такса по иска за собственост. Неоснователно е и искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от жалбоподателя процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с доводите на страните, да посочи кои релевантни за спора факти приема за установени и да основе решението си на тях. По този въпрос въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, тъй като съдът е изпълнил това свое задължение. Проследил е промените в кадастралния и регулационния статут на имота след 1945 г. до отразяването му в кадастралната карта; взел е предвид, че имотът е бил отчужден; че собственика е бил обезщетен парично; че отчуждаването е отменено със съдебно решение, което е влязло в сила с факта на възстановяване на полученото обезщетение; че по плана на [населено място], одобрен през 1990 г., който е действащ в част регулация, процесният имот попада в отреждане за второстепенна улица, която не е реализирана, и няма данни за последващото му отчуждаване. Жалбоподателят не сочи кои събрани по делото доказателства, но необсъдени от въззивния съд, опровергават тези изводи. С постановеното решение въззивният съд е дал отговор и на всички оплаквания, заявени с въззивната жалба. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателят Община Монтана следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на Ц. М. Г., Л. М. Г., Г. Л. Д., К. Н. Н., О. Н. А. и С. А. Н. направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., съобразно заявеното с отговора на касационната жалба искане за присъждането им и представения към него договор за правна защита и съдействие серия Б № 0091601 от 25.05.2021 г., доказващ извършването им. Водим от гореизложеното съдът