Определение № 341 от 03.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1954/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищеца Д. Г. Д. и ответника “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 282/13.03.2024 г. по в.гр.д. № 1525/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е частично потвърдено и отменено решение № 2786/ 14.10.2022 г. по гр.д. № 14790/2021 г. на Софийски градски съд, и е потвърдено допълнително решение № 994/28.02.2023 г. на СГС.

С касационната жалба на ищеца Д. Г. Д. се атакува въззивното решение в частта, с която са потвърдени решение № 2786/14.10.2022 г. и допълнително решение № 994/28.02.2023 г. по гр.д. № 14790/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от него против “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 19 432,27 швейцарски франка, представляваща разлика между платените и дължимите възнаградителни лихви по договор за жилищен кредит № 2646/R–2008 от 15.09.2008 г. за периода 05.11.2015 г. – 05.11.2020 г. Въвеждат се оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита се, че при формиране на мотивите, че разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от договора е неравноправна и кредитополучателят следвало да заплаща за целия период първоначално посочения лихвен процент, въззивният съд не е обсъдил аргументите относно начина на изчисляване на ГЛП, нито че при заплащане на първоначалния такъв ще се достигне до недопустима подмяна на волята на страните. Изтъква се, че от израза “посоката на движение” става ясно, че актуализацията се извършва с промяната на съответния пазарен индекс (намаляване или увеличаване) с толкова процентни пункта, колкото е изменението, както е изчислено от вещото лице. Ако се приеме тази клауза за неравноправна, се поставя въпросът как ще се определя дължимия ГЛП, като касаторът ищец се противопоставя на прилагането на БЛП в размер на 5,16% за целия срок на договора. Счита се, че посочването на БЛП като число, без наличието на формула за изчисляването му и информация за колебанията му в миналото, води до извод, че същият не отговаря на изискванията за равноправност. Разпоредбата относно стойността на същия е нищожна и не следва да бъде включвана при изчисляването на ГЛП. Релевира се, че разрешението на въззивния съд за прилагане на първоначалния ГЛП за целия срок на договора означава, че ГЛП от променлив такъв се превръща във фиксиран, което представлява изменение на договора с цел отстраняване на порока за изчисляване на лихвения процент, съответно не съставлява ефективно средство за преустановяване включването от банките на неравноправни клаузи в договорите с потребителите. Акцентира се, че съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 ЗЗП), а от края на 2008 г. всички реални измерватели на стойността на паричните средства (Euribor, Libor, др.) са намалели с повече от 4 пункта и са станали отрицателни величини, което при даденото от въззивната инстанция тълкуване не ползва потребителя. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част и осъждане на ответника да му възстанови разлика между платените и дължимите възнаградителни лихви.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска от касатора ищец допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните?”.

Позовава се на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъответствие на въззивното решение с практика на ВКС, обективирана в решения № 124/28.04.2010 г. по гр.д. № 3972/2008 г., № 331 по гр.д. № 257/2009 г., № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г., № 445/02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г., № 344/21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о.

2. “Равноправна ли е клауза относно начина на изчисляване на променлив ГЛП, в която не са посочени начините на изчисляване на БЛП и не е предоставяна информация за колебанията в миналото на БЛП, въз основа на който се начислява същият лихвен процент?”.

По този въпрос се твърди противоречие с решение от 03.03.2020 г. по дело С-125/2018 на СЕС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК).

3. “При договорен променлив годишен лихвен процент и нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП следва ли да се начислява ГЛП в размер на първоначално посочения в договора за целия период на действие на договора? Прилагането на първоначалният лихвен процент за целия период на договора превръща ли договорения променлив лихвен процент във фиксиран и същото съставлява ли изменение на договора?”.

4. “При нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП какъв ГЛП следва да заплаща потребителя при условие, че договорът е сключен при променлив лихвен процент?”.

По третото и четвъртото питане се въвеждат доводи за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК поради отклонение на въззивния акт от решение от 25.11.2020 г. по дело С-269/2019 на СЕС.

По всички поставени въпроси се сочи, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С касационната жалба на ответника “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД се оспорва уважителното въззивно решение в частта за сумата над 43 259,05 лева до 35 264,57 швейцарски франка, съставляваща платена без основание сума поради валутна разлика по договор за жилищен кредит № 2646/R–2008 от 15.09.2008 г. в периода 05.11.2015 г. – 05.11.2020 г., ведно със законната лихва върху същата до окончателното й плащане. Правят се оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение в тази част поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и съответно т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че предмет на спора са кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, включително този за валутни разлики за сумата от 43 259,05 лева, съгласно допуснатото увеличение на иска на основание чл. 214 ГПК, но не е претендирана от ищеца Д. сумата от 35 264,57 швейцарски франка. Според касатора ответник, недопустимо е въззивният съд да осъди банката да заплати валута, различна от тази в исковата молба, която по курса на БНБ към 18.04.2024 г. възлиза на 71 075,38 лева. Добавя се, че в нарушение на принципа за диспозитивното начало в процеса по чл. 6, ал. 2 ГПК апелативният съд е присъдил нещо, което не е поискано от страната – сума в швейцарски франкове, превалутирана по курс от 2008 г. По този начин въззивният съд присъжда курсовите разлики в двоен размер, тъй като те вече са били установени с изслушаната по делото експертиза като 43 259,05 лева – разлика между курса при усвояването на кредита и този, приложим към датата на плащане на съответната вноска. Така ищецът получавал допълнителна сума, която нито е претендирал по делото, нито е доказал плащането й. Иска се да бъде обезсилено въззивното решение в обжалваната част за сумата над 43 259,05 лева до 35 264,57 швейцарски франка, а при условията на евентуалност, ако същото е допустимо - да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допуск до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост, съответно предл. 3 от цитираната разпоредба поради очевидна неправилност, с аргумента, че ответникът е осъден да заплати валутната разлика в швейцарски франкове, въпреки претендирането й от ищеца в лева. По отношение на поддържаната хипотеза “очевидна неправилност” се релевира посоченото от въззивния съд в мотивите, че това “няма да представлява присъждане на друго, тъй като изразява същата стойност на недължимо платеното”. Според банката, подобна теза би била вярна, ако сумата се претендира на договорно основание, а не на извъндоговорно, какъвто е разглежданият случай.

Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл.280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК по следния въпрос: “Допустимо ли е съдът сам да се намесва във волята на страните по делото и да отсъжда във валута, различна от тази, която е поискана в исковата молба, без да отчита кой е бил приложимият спрямо всяка вноска валутен курс към датата на падежа й, когато се претендират суми на извъндоговорно основание?”.

По така формулирания въпрос се твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалвания съдебен акт със задължителна практика на касационната инстанция – Tълкувателно решение № 2/01.12.1997 г. по тълк. дело № 2/1997 г. на ОСГК на ВКС и Tълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и на казуалната практика на ВКС – решение № 213/10.09.2012 г. по гр.д. № 370/2011 г. на ВКС, IV г.о. Извън горното основание се сочи и отклонение от приетото в решение № 360/16.02.2023 г. по гр.д. № 2860/2022 г. ва РС – Бургас.

Всяка от насрещните страни оспорва искането за достъп до касация и подадената касационна жалба на другата като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са допустими – подадени са от легитимирани лица, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на ищците Д. Г. Д. и Д. П. Д., за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение и да потвърди изцяло допълнителното решение по чл. 250 ГПК, е приел, че съгласно клаузата на чл. 13, ал.1 от договора за жилищен кредит № 2646/R–2008, сключен на 15.09.2008 г. с праводателя на ответната банка – “Банка Пиреос България” АД, за ползвания кредит кредитополучателите заплащат на банката годишен лихвен процент (ГЛП), който се формира от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс надбавка от 1,30 %; съгласно чл. 13, ал. 3 от същия БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове се актуализира на първия работен ден на всеки месец, като се формира на база посоката на движение на съответната за деня стойност на 1м LIBOR в швейцарски франкове; във въззивното производство банката не оспорва правилността на правния извод на СГС, че са неравноправни клаузите на чл. 25 и чл. 28 б. “в” от договора, с които се поема от кредитополучателите рискът от повишаване размера на дължимите вноски по кредита в левова или еврова равностойност при покачването на швейцарския франк спрямо лева или еврото, както и че същите са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 18 ЗЗП (в ред. преди изм. ДВ, бр. 57 от 2015 г.), аналогичен на посочения в решението на СГС чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП (в последна редакция), съответно нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Апелативният съд е отбелязал, че с въззивната жалба на ищците се оспорва изводът, че като неравноправна е нищожна клаузата на чл. 13, ал.3 от договора за промяна на БЛП. Не е възприел становището на СГС, че е необходима изрична дефиниция в договора за термина “1м LIBOR” и посочване как този пазарен индекс се определя и от какво зависи, тъй като съгласно заключението на вещото лице от 11.05.2021 г. същият е усреднен лихвен процент, отразяващ лихвите, по които банките предлагат негарантирани заеми на лондонския междубанков пазар; използва се като референтен курс за определяне на лихвата при различни банкови операции; публикува се ежедневно от Британската Банкова Асоциация. Споделил е мотивите на СГС, че в горецитираната клауза не е посочено как и при какви конкретни изменения в индекса ще се изменя БЛП. Дори и при тълкуването й, не може да бъде установена волята на страните за методиката или формулата, по която БЛП ще се актуализира съобразно “посоката на движение” на 1мLIBOR. Формирал е извод, че при липса на ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина за актуализирането на БЛП, банката кредитор получава възможност произволно да променя размера на лихвите по кредита, а кредитополучателят се лишава от възможност да направи прогноза за него в нарушение на принципа на добросъвестността, като така се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. При това положение е намерил, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП (в ред. преди изм. ДВ, бр. 57 от 2015 г.) и като неиндивидуално уговорена е нищожна. Изтъкнал е, че неприлагането на неравноправната клауза не съставлява нарушение, тъй като с оглед гореизложеното относно липсата на съгласуван в нея ясен и точен начин за изменение на БЛП в хода на изпълнение на договора, не може да се приеме, че задълженията за лихва в исковия период са възникнали в размери според автоматично “актуализиран” БЛП. При преценката на последиците от неравноправните клаузи на чл. 13, ал. 3, чл. 25 и чл. 28 б. “в” на договора, касаещи актуализирането на БЛП и възлагане на валутния риск, и с оглед правилото на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, въззивният съд е счел, че договорът може да се изпълнява и без тях, което не води до изменение на естеството на основния му предмет предвид правилото на чл. 430 ТЗ. Прието е, че кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута, ведно с възнаградителна лихва в първоначално уговорения размер от 5,16 %. Съгласно заключението на ССчЕ от 11.05.2021 г. (отговор 2.Б, таблица на л.110-112 от делото на СРС) и това от 06.06.2022 г. (отговор 3.Б, таблица на л. 33-34 от делото на СГС) в периода 02.11.2015 г. – 29.11.2019 г. е начислявана възнаградителна лихва на база по-нисък от 5,16 % ГЛП – сбор от БЛП (винаги по-нисък от 3,86 %) + надбавка от 1,30 %, а в периода от 29.12.2019 г. до 29.10.2020 г. (след вливането на “Банка Пиреос” в “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД) – на база само БЛП без надбавка, също по-нисък от 5,16 %. При тези данни апелативният съд е направил извод, че начислената възнаградителна лихва от общо 37 172,83 CHF не надхвърля действително дължимата такава според уговореното в чл. 13, ал. 1 и ал. 4 от договора и плащането й не е без основание, поради което исковете на ищците за недължимо платена възнаградителна лихва са неоснователни.

По отношение на претенцията за валутни разлики въззивният съд е посочил, че съгласно заключението от 06.07.2022 г. общата сума на направените в исковия период вноски (60 на брой) в изплащане на задълженията по кредита се равнява на 86 433,83 CHF. Тя е набрана от превалутиране на вноски на суми в евро от сметка в Райфйзенбанк, Австрия, с титуляр – въззивника Д. (отговор 5.Б - таблица на л. 70 -71 от делото на СГС) в общ размер от 78 486,66 евро (първите 59 вноски от общо 78 257,34 евро и част от последната вноска от 229,32 евро) или 153506,56 лева по фиксинга на БНБ – 1,95583 лев за 1 евро. Валутната разлика се формира между 153 506,56 лева и 106 028,38 лева - равностойността на 86 433,83 CHF по курса CHF/BGN от 1,2267 на банката ответник към усвояването на кредита и се равнява на 47 478,18 лева, т.е. по-голяма е от претендираната в размер от 43 259,05 лева или 35 264,57 CHF по същия курс. Апелативният съд е приел, че подлежи на присъждане сумата от 35 264,57 CHF, която представлява облагата - увеличената стойност на валутата швейцарски франк към лева в хода на изпълнение на договора, която банката е получила в ущърб на потребителя. Валутната разлика е формирана и получена, независимо от това, че в исковия период потребителят е изпълнил задълженията си за вноски чрез превалутиране на суми от евро в швейцарски франк и че превалитурането не е извършено в банката ответник. Решаващият състав е преценил, че присъждането на валутната разлика в швейцарски франкове, вместо в лева, както се претендира, няма да съставлява присъждане на друго, тъй като изразява същата стойност на недължимо платеното. Счел е, че вземането за връщане на недължимо платени валутни разлики не е погасена по давност, тъй като най-ранното плащане е от 05.11.2015 г., а исковете са предявени на 05.11.2020 г. в последния ден на 5-годишния срок на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД. Стигнал е до извода, че предвид установеното заплащане на посочените суми от валутна разлика единствено от въззивника Д. – като титуляр на сметката, от която са превалутирани в швейцарски франкове за погасяване на вноските по кредита, неговият иск е основателен, а този на въззивницата Д. - неоснователен.

Настоящият състав намира, че по искането на касатора ищец не се обосновава достъп до касация.

Поставеният от него първи въпрос е относим към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Същият е процесуалноправен и покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от тази страна решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ІІ т.о., решение № 263/ 24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ІI т.о., др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, както и да обсъди защитните тези на страните, съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси, както и оплакванията в подадените жалби и доводите на страните. Изложил е съображения относно неравноправните клаузи в процесния договор за кредит, включително относно приетата за неравноправна и нищожна разпоредба на чл. 13, ал. 3 от него. Съобразил е, че съглашението може да се изпълнява и без нищожните разпоредби, което не води до изменение на естеството на неговия основен предмет. С оглед на горното и предвид заключението на ССчЕ, въззивният съд е намерил, че начислената от банката възнаградителна лихва за процесния период е на база процент, по-нисък от 5,16%, поради което не е налице плащане без основание и предявените искове за възстановяване на недължимо начислени възнаградителни лихви са неоснователни. При това положение поставеният от касатора ищец процесуалноправен въпрос не покрива поддържаната допълнителна хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за факултативен достъп до касация.

Поставеният от касатора ищец втори въпрос представлява питане за равноправност на клаузата за начисляване на променлив лихвен процент, в която не са посочени начините на изчисляването на БЛП и няма информация за колебанията на БЛП. Същото е материалноправно и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочените от касатора ищец разпоредби на чл. 13, ал. 1 и ал. 4 от процесния договор за кредит, отразяващи първоначално договорения ГЛП от 5,16%, не могат да бъдат съотнесени към така поставения от него въпрос, тъй като те не са относими към изменението “автоматично” или не на БЛП. Клаузата на чл.13, ал. 3 от договора дава възможност за актуализиране на БЛП, като същата е приета от въззивния съд за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП и като неиндивидуално уговорена за нищожна. В обжалваното решение са изложени мотиви, че при липса на ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който ще настъпва актуализирането на БЛП, банката кредитор получава възможност произволно да променя размера на лихвите по кредита, а кредитополучателят се лишава от възможност да направи прогноза за него в нарушение на принципа на добросъвестността, което създава неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Поради това не може да се обоснове наличие на противоречие на даденото от САС разрешение с цитираното от ищеца решение от 03.03.2020 г. по дело С-125/2018 на СЕС и формулираният от страната втори въпрос не покрива релевираната допълнителна хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл.2 ГПК за допуск до касация.

Третият и четвъртият въпрос в изложението на касатора ищец, касаещи приложимия годишен лихвен процент за целия срок на договора при нищожност на договорна клауза за промяна на ГЛП, са поставени по начин, който не кореспондира с фактическата установеност по делото. В случая е предявен кондикционен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на разликата над дължимите възнаградителни лихви за процесния период 05.11.2015 г. – 05.11.2020 г., т.е. на извъндоговорно основание. Спор относно дължимата възнаградителна лихва за целия срок на кредита не е разглеждан. Така формулираните питания не са обусловили и решаващата воля на въззивния състав, който, за да отхвърли осъдителната претенция, е намерил, че съгласно заключението на ССчЕ за процесния петгодишен период е начислявана възнаградителна лихва на база на по-нисък процент от първоначално договорения - 5,16%, и не се дължи на ищците връщане на недължимо платена такава. Съдържащите се в запитването доводи на касатора ищец, че прилагането на първоначалния лихвен процент съставлява изменение на договора за банков кредит, са неотносими към решителните мотиви на въззивното решение, в което е прието, че процесният договор може да се изпълнява без неравноправните клаузи на чл. 13, ал. 3, чл. 25 и чл. 28 б. “в” относно актуализирането на БЛП и възлагане на валутния риск. Това следва от правилото на чл. 6, ал. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съответно чл. 146, ал. 5 ЗЗП. С оглед на горното тези два въпроса на касатора ищец не покриват изискванията за правно питане съгласно общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат за осъществяване на касационен контрол, което лишава от смисъл обсъждането на релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване по поставените от касатора ищец въпроси и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсата на мотивиране на тази допълнителна предпоставка, доколкото се е ограничил единствено до цитирането на законовата разпоредба.

Настоящият състав намира, че по искането на касатора ответник се обосновава достъп до касация.

Същият претендира директен достъп до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната част. В случая се претендира от ищеца Д. на извъндоговорно основание сумата от 43 259,05 лева, с оглед искането във въззивната жалба и при липсата на молба по чл. 250 ГПК касателно този иск. С обжалваното решение апелативният съд е осъдил ответникът да заплати на ищеца Д. сумата от 35 264,57 швейцарски франка (равняваща се на 43 259,05 лева по курса на швейцарски франк/лев от 1,2267 на банката към усвояването на кредита – 29.09.2008 г.), представляваща платени без основание валутни разлики за периода 05.11.2015 г. – 05.11.2020 г. При тези данни следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК за проверка допустимостта на въззивното решение в тази част. Поради обосноваването на касационен контрол в тази хипотеза не следва да се обсъжда искането на ответника за касационна проверка поради очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и поставения въпрос по чл.280, ал. 1 ГПК, при въведените от ответната страна сходни доводи.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора ответник, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,