Определение № 50348 от 22.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 516/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. Х. срещу решение №197/16.12.2021г. по в.т.д. №316/2021г. на Варненски апелативен съд, III състав. С него е потвърдено решение №260079/01.04.2021г. по т.д. №386/2020г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е отхвърлен предявеният от С. Х. Х. против ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на М. И. Ч., настъпила при ПТП от 10.09.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.09.2018г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Касационната жалбоподателка изразява несъгласие с извода на съда, че тя и починалият не са живели в общо домакинство, а единствено са имали намерение за това. Поддържа, че събраните по делото доказателства безспорно установяват наличието на връзка, представляваща фактическо съпружеско съжителство, както и интензитета и продължителността на търпените неимуществени вреди. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил релевираните във въззивната жалба възражения относно обстоятелството, че в исковата молба са наведени доводи за наличие на особено близка и трайна житейска връзка с починалия, както и на продължителни болки и страдания, търпени вследствие загубата. В тази връзка поддържа, че съдът е обсъдил само бланкетно доказателствата, касаещи отношенията й с починалия. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка сочи като обуславящи въпросите: 1/ Представлява ли съществено процесуално нарушение неспазването на задължението за въззивния съд при постановяване на решението да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и всички въздигнати доводи на страните?; 2/ Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви при постановяване на решението, касателно изложените доводи във въззивната жалба за наличие на съществени процесуални нарушения на първоинстанционния съд при преценката на доказателствата, от които пряко зависи изхода на делото?; 3/ Налице ли е конкуренция между Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и ППВС №5/24.11.1969г. или Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС допълва и развива практиката на ВКС?; 4/ Как следва да се прилага Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, касателно допълването на ППВС № 5/24.11.1969г. относно лице, живеещо на съпружески начала с починалия от непозволено увреждане, и създадената силна емоционална връзка помежду им?; 5/ Каква е взаимовръзката между ППВС № 5/24.11.1969г. в частта, с която е признато право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия, при непозволено увреждане, и Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, което го допълва и според което кръгът на лицата, които могат да получат обезщетение, следва да се определя по справедливост, с оглед действителните отношения между починалия и лицето, което е в особено близки и трайни житейски отношения с починалия при непозволено увреждане?; 6/ Включват ли се в кръга на правоимащите да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък лицата, които не са имали с починалия родствена връзка, но са били в изключително близки интимни взаимоотношения, сходни на тези между съпрузи?; 7/ Налице ли са предпоставките за прилагане на ППВС №5/24.11.1969г. при доказано наличие на съжителство между лицето, претендиращо обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия при непозволено увреждане, при условие че лицата са живеели в повече от едно общо домакинство, в контекста на променените обществени отношения?; 8/Какви са критериите и предпоставките за прилагане на ППВС №5/24.11.1969г., за да се признае право на обезщетение на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е сключен брак? Твърди, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 5/24.11.1969г., Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, решение №222/30.01.2015г. по т.д. №3466/2013г. на ВКС, I т.о., решение №157/11.02.2016г. по т.д.№3638/2014г. на ВКС, I т.о. и решение №124/28.10.2019г. по т.д.№1427/2017г. на ВКС, II т.о. Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място], оспорва касационната жалба, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди още, че жалбата е неоснователна по същество. Претендира присъждане на разноски. Третото лице – помагач на ответника П. Н. З. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд e приел за безспорно установено, че на 10.09.2018г. при управление на застрахования при ответника лек автомобил „БМВ 318i“ водачът П. Н. З. е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил смъртта на М. И. Ч.. По спорния въпрос относно активната материалноправна легитимация на ищцата да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди апелативният съд е съобразил свидетелските показания на К. И. и В. Ч.. Приел е за безспорно, че между С. Х. и М. Ч. са съществували чувства на привързаност и интимна връзка. Едновременно с това е приел, че е налице противоречие в свидетелските показания по отношение на въпроса за съвместното съжителство, отбелязвайки соченото от свидетелката К. И., че ищцата и починалият са заживели заедно през 2017г., а според свидетелката В. Ч. ищцата и починалият са живели две години и половина ту при единия, ту при другия. Намерил е, че свидетелските показания са противоречиви и относно заявеното от свидетелката К. И. обстоятелство, че през 2017г. ищцата е пренесла багажа си и се е установила в жилището на майката на М. Ч., докато свидетелката В. Ч. е посочила, че ищцата и починалият са имали намерения да заживеят в нейното жилище. С оглед на това въззивният съд е приел, че не може да си създаде сигурно убеждение в истинността на твърдения от С. Х. факт, че отношенията между нея и М. Ч. са били като на съпрузи. Изложил е съображения, че при твърдение за наличие на връзка, основана на фактическо съпружеско съжителство, освен наличието на интимна връзка, ищецът следва да докаже и наличието на общност, изразяваща се в общо управление на домакинството, съвместен общ стремеж за осигуряване на средства за семейството, общи планове и осъществяването им, общо съпреживяване на различни събития. Намерил е, че от посочените предпоставки единствено е доказано наличието на трайна и задълбочена интимна връзка между ищцата и починалия, но останалите признаци на фактическо съпружеско съжителство не са установени в процеса. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел за недоказан факта, че между ищцата и починалия е съществувала връзка, представляваща фактическо съпружеско съжителство. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените в изложението първи и втори въпрос се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страните. Същите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, тъй като при постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и всички доводи и възражения на страните и е изложил собствени мотиви, въз основа на които е достигнал до крайния си извод за недоказана активна материалноправна легитимация на ищцата по предявения иск за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Следователно, апелативният съд не е допуснал отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в т.1, т.2 и т.3 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и от постоянната практика на ВКС по чл.290 от ГПК – цитираните от касаторката решения, както и служебно известните на настоящия състав решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение №263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, I т.о., решение №111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. и други. Въпросите са поставени във връзка с изложените в касационната жалба твърдения за неправилна оценка на установените по делото факти, погрешен анализ на събраните по делото доказателства, както и неправилно интерпретиране на свидетелските показания, довело до необосновани логически изводи на въззивния съд – оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 от ГПК /Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Формулираните трети, четвърти и пети въпрос не изпълняват общото изискване за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото са зададени общо, без да се отчита решаващите изводи на въззивния съд, обусловили отхвърлянето на иска по чл.432, ал.1 от КЗ. При постановяване на обжалваното решение апелативният съд не е изложил мотиви за наличието на конкуренция между Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и ППВС №5/24.11.1969г., респективно каква е взаимовръзката между постановлението и тълкувателното решение по отношение на претендиращото обезщетение лице, което е живяло с починалия в условията на фактическо съпружеско съжителство. Следва да се отбележи, че правото на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане е признато изрично с ППВС №5/1969г. и това е констатирано в съобразителната част на приетото от ОСНГТК на ВКС тълкувателно решение №1/2016г. по тълк. д. №1/2016г. Същевременно в мотивите към тълкувателното решение е посочено, че други лица извън кръга на най-близките на починалия, очертан с ППВС №4/1961г. и ППВС №5/1969 г ., са легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди наред с най-близките или вместо тях само по изключение - при условие, че докажат съществуването на дълбока духовна и емоционална житейска връзка с починалия и понасянето на продължителни болки и страдания от неговата смърт, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Между ППВС №5/1969г. и Тълкувателно решение №1/2016 по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС няма противоречие, а и зададените в тази връзка въпроси не са съобразени с изводите на въззивния съд и въведеното от самата ищца твърдение за фактическо съпружеско съжителство с починалия, при доказването на които същата би попадала в кръга на лицата, визирани в ППВС №5/24.11.1969г. Въззивният съд е основал извода си, че ищцата не е материалноправно легитимирана да получи обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на М. Ч., тъй като същата не е доказала при условията на пълно и главно доказване поддържаното от нея твърдение, че между нея и починалия при ПТП е имало връзка, представляваща фактическо съпружеско съжителство. Съдът не е изследвал наличието на критериите, визирани в тълкувателно решение №1/2016 г. по тълк. д. №1/2016г. ОСНГТК на ВКС, доколкото те не се отнасят за правото на обезщетение на лица, чиито отношения със загиналия при ПТП изпълват фактически съдържанието на брачна връзка, тъй като са живели със жертвата в постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство и чиято легитимация изрично е призната с ППВС №5/1969г. Последните три въпроса се свеждат до въпроса за материалноправната легитимация на ищцата и в тази връзка дали тя попада в кръга на лицата, които имат право да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този въпрос е обусловил решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.432, ал.1 от КЗ, но по отношение на него не са налице поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В решение №126/18.10.2019г. по т.д. № 1785/2018г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 от ГПК, е прието, че на доказване в процеса подлежат както настъпилите неимуществени вреди, така и видът на връзката между пострадалото лице и претендиращия обезщетение, като преценката е при условията на пълно и главно доказване на факта на специалната връзка между починалия и лицето, претърпяло неимуществени вреди. При твърдение за наличие на връзка, основана на съпружеско съжителство, на доказване подлежи фактът на претърпени неимуществени вреди от лице, което освен че е било в интимна връзка с пострадалия, е живяло фактически трайно в едно домакинство с него. При твърдение за фактическо съпружеско съжителство на доказване подлежи осъществяването на трайна връзка, заключаваща се в общо домакинство, независимо от местоживеенето на лицето, поддържане на общност на отношения от материален и нематериален характер, съвместна грижа на лицата едно за друго, когато съжителстват само двете лица и нямат деца. При доказване на фактическо съжителство, лицето, което се позовава на такава връзка с пострадалия, следва да установи, че освен емоционални и духовни отношения с починалия, е имало и общо домакинство, общи икономически отношения, свързани с полагане на общи усилия за задоволяване на нуждите на семейството и осигуряване на неговото благополучие, т.е. съвместният общ стремеж на двамата съпрузи за осигуряване на средства за семейството, взаимност и обща грижа един за друг. На доказване подлежи общността между лицата, общото им управление на домакинството, общи планове и осъществяването им, общо съпреживяване на различни събития. Само установяване на връзка, която има траен, интимен характер между лицата, не е достатъчно да обуслови извод за определяне на ищеца като лице, което фактически съжителства с пострадалия и има право на справедливо обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Даденият с обжалваното решение отговор на този въпрос е в съответствие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е анализирал събраните по делото гласни доказателства с оглед необходимостта от изследване на твърдяната от ищцата връзка с починалия, основана на фактическо съпружеско съжителство. Като е констатирал наличието на противоречие между свидетелските показания относно съвместното съжителство в общо домакинство на С. Х. и М. Ч., апелативният съд е намерил за доказана единствено трайната духовна близост и интимна връзка между ищцата и починалия, но не и останалите признаци, значими за връзката, представляваща фактическо съпружеско съжителство. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд