Определение № 3202 от 20.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4366/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор З. З., против въззивно решение № 865 от 23.07.2024 г. по в.гр.д. № 979/2024 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 670 от 01.03.2024 г. по гр.д. № 8798/2023 г. на Районен съд - Варна. С първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищцата Б. В. Л. 7000 лв. обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнатото ѝ обвинение, завършило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.07.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите за необходимостта от наличието на причинна връзка между повдигнатото обвинение и настъпилите вреди, както и за приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно за определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Твърди се, че са разрешени в противоречие с възприетото в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. Поставени са и следните въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Допуска ли се съществено процесуално нарушение от съда, когато се произнася по искови молби по различни дела, с различни ищци, но напълно идентични описания на претърпените вредни последици от ищците?; и 2. Трябвало ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни обстоятелства, които са от значение за размера на справедливото обезщетение и какъв е този размер с оглед съдебната практика и с оглед обществено-икономическото положение?“. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Б. В. Л., [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат С. Д., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а подадената жалба по същество е неоснователна. Претендира се присъждане на разноски и адвокатско възнаграждение за предоставената по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗА безплатна правна помощ. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Установено е, че наказателното производство първоначално е образувано на 01.07.2011 г. срещу неизвестен извършител, като в периода от образуването му до привличането на ищцата като обвиняем на 19.11.2014 г. са извършвани редица процесуално-следствени действия с нейно участие – претърсване и изземване на вещи от два търговски обекта, на които обекти тя е била наемател, както и няколко разпита, но в качеството ѝ на свидетел. След привличането ѝ като обвиняема на 19.11.2014 г. по преобразуваното в ДП № 336/2013 г. по описа на V РУП при ОДМВР – В. производство за извършено престъпление по чл. 172б, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ѝ е наложена мярка за неотклонение „подписка“. Въз основа на обвинителен акт от 18.08.2016 г. е образувано НОХД № 4120/2016 г. на Районен съд - Варна, по което са проведени девет открити заседания, по които ищцата е взела участие, преди постановяване на оправдателната присъда. Същата е протестирана от Прокуратурата, но след потвърждаването ѝ с решение по ВНОХД № 580/2018 г. на Окръжен съд - Варна е влязла в сила на 06.07.2018 г. Съдът е приел, че влизането в сила на оправдателната присъда обосновава извод за незаконност на повдигнатото обвинение, поради което е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата. Като неоснователно е отхвърлено възражението на Прокуратурата за погасяването на претенцията за обезщетение поради изтекла давност. Петгодишната давност, започнала да тече от влизането в сила на оправдателната присъда на 06.07.2018 г., в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. е спряна съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., поради което с оглед подаването на исковата молба на 06.07.2023 г. е прекъсната преди изтичането ѝ на 13.09.2023 год. Въз основа на събрания доказателствен материал – свидетелски показания и психологична/психиатрична експертиза, е направен извод, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се трайни увреждащи психически преживявания, причинени от повдигнатото ѝ обвинение, първоначално проявени като остра стресова реакция и продължили като разстройства в адаптацията с тревожно-депресивен синдром с налични остатъчни симптоми. При определянето на размера на обезщетението съдът е взел предвид освен интензитета и проявлението във времето на негативните психологически преживявания на ищцата и продължителността на наказателното преследване, развило се на досъдебна и съдебна фаза за около 3 години и 8 месеца, както и извършените процесуално-следствени действия с участието на ищцата, осъществени преди привличането ѝ като обвиняема и впоследствие в хода на съдебното производство пред две инстанции. Съобразявайки още, че обвинението е за престъпление, което не е тежко по смисъла на НК, че срещу ищцата е взета най-леката мярка за неотклонение, както и че към момента психическото ѝ състояние се е подобрило въпреки наличните остатъчни симптоми, съдът е определил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди вследствие на обвинението възлиза на 7000 лв. Имайки предвид така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради липса на посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Повдигнатите в изложението въпроси за приложението на чл. 52 ЗЗД при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, както и за задължението на съда, осъществявайки тази дейност, да вземе предвид всички обективно съществуващи обстоятелства са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Според нея отговорността на държавата в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди, произтекли от дейността на правозащитните органи, може да се ангажира само при доказана причинна връзка между предприетите следствени действия по образуваното наказателното преследване и претърпените от обвиняемия, респ. подсъдимия, неимуществени вреди. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. Такива са: тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, и др. съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В обжалваното решение не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика. Видно от мотивите му съдът след анализ на събрания доказателствен материал е приел, че в конкретния случай е доказано наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответника, във връзка с чиито действия ищцата е претърпяла неимуществени вреди. При определянето на паричния им еквивалент са обсъдени всички относими към спора доказателства, доводи на страните и обстоятелства около наказателното преследване, поради което съдът е изпълнил задълженията си съобразно закона и съдебната практика. По въпросите не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото е налице задължителна практика, цитирана и от касатора в представеното изложение, която няма необходимост от изоставяне, осъвременяване или промяна. Във връзка с твърденията за допуснато съществено процесуално нарушение и поставения в този смисъл въпрос следва да се посочи, че основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване са различни от тези по чл. 281 ГПК, които касаят основателността на подадената касационна жалба по същество. Тя не подлежи на проверка преди евентуалното допускане на касационното обжалване и поставеният в тази връзка въпрос е неотносим към настоящия етап от производството пред ВКС. С оглед изхода на делото и направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ, предоставена по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗА на адвокат С. В. Д. от АК – В., трябва да се присъди сумата 500 лв. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд