Определение № 486 от 06.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1589/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Н. Д. срещу въззивно решение № 109 от 12.12.2019г., постановено по в.гр.д.№ 373/2019г. на Бургаския апелативен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопризводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 227 от 20.06.2019г. по гр.д. № 1128/2018г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. С. Д., заместена в хода на процеса от своя наследник по завещание Б. Н. Д., против Д. В. Д. иск с правна квалификация чл.42, б.”б” ЗН за обявяване нищожност на саморъчно завещание от 24.05.1985г. на Д. Д. Д., б.ж. на [населено място], поради липса на форма. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че саморъчното завещание на Д. Д. Д. от 24.05.1985г. не страда от порок на формата относно датата на съставяне, независимо от обстоятелството, че в завещанието същата е изписана в съкратен вид – “24.05.985г.” Посочено е, че годината на съставяне на завещанието е ясна и надлежно означена по смисъла на чл.25, ал.1 ЗН предвид общоизвестния факт, че при посочване на дата в документи, годината често обичайно се изписва съкратено само с последните две или три цифри. Освен това, авторът на завещанието изрично е посочил, че при подписването му е на 60 години, която възраст отговаря на 1985г. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по следните въпроси: 1.Валидно ли е саморъчно завещание, при което датата на изготвяне следва подписа на завещателя; 2. Кога е налице липса на датата в саморъчно завещание; 3.Кой носи доказателствената тежест за установяване спазването на формалните изисквания на чл.25, ал.1 ЗН; 4. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения; 5.Освобождава ли чл.272 ГПК въззивния съд от задължението му собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството си на инстанция по същество; 6.Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 7. Ограничен ли е въззивният съд при проверка правилността на първоинстанционния съдебен акт от предметната рамка на въведените с въззивната жалба оплаквания; 8. Може ли въззивният съд да формира собствени изводи по съществото на спора относно факти и обстоятелства, които не са надлежно въведени в производството като предмет на спора; 9. При преценка за основателност на претенция за присъждане на обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи, следва ли да бъде съобразено поведението на кредитора и това дали той е положил дължимата грижа на добър търговец, за да избегне настъпването на вредите или да ограничи техния размер; 10.Разпоредбата на чл.25, ал.1 ЗН императивна ли е и следва ли съдът служебно да инициира проверка на спазването на изискванията на тази правна норма при анализ на съответното саморъчно завещание, 11. Неизпълнението на служебно задължение от първоинстанционния съд следва ли да бъде поправено от въззивния, независимо от наличието или липсата на оплакване във въззивната жалба за нарушение на съдопроизводствените правила; 12. При служебно прилагане на императивна норма – чл.25, ал.1 ЗН следва ли въззивният съд служебно да назначи експертиза за установяване на релевантни по делото факти и 13. Принципът на служебното начало включва ли задължението на съда служебно да събира доказателства или включва само задължението да съдейства за изясняване на фактите като указва кои са безспорни и за кои следва да бъдат събрани доказателства, за разпределяне на доказателствената тежест на доказването. Поддържа се, че решението е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Д. В. Д. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е формулиран според направени в касационната жалба твърдения и не кореспондира на данните по делото, респ. във въззивното решение по него липсва произнасяне, поради което този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Същото важи и за втория въпрос, който е твърде общо формулиран, а освен това посочената от касатора практика на ВКС не се отнася до него. Следващият въпрос не е решен в противоречие с Р № 1097 от 11.12.2008г. по гр.д.№ 4961/2007г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че страната, която се ползва от завещателното разпореждане трябва да установи положително всички формални условия на закона за действителност на едностранната сделка, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос. Касаторът счита, че тези въпроси са решавани и противоречиво от съдилищата /без да сочи конкретна практика /, което не представлява основание за допускане на касационно обжалване след изменението на чл.280, ал.1, т.2 ГПК (обн. ДВ, бр.86/17г.). Всички останали въпроси /с изключение на въпрос № 9, който буди недоумение/ са поставени във връзка с направено в касационната жалба твърдение, че датата на саморъчното завещание следва подписа на завещателя и направено оплакване, че въззивният съд е следвало служебно да се произнесе по този въпрос. Както се посочи по-горе във връзка с първия поставен въпрос, такъв факт по делото не е установен, поради което и тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Наред с това не е налице и никакво противоречие на въззивното решение по тези въпроси със сочената от касатора многобройна практика на ВС и ВКС /ППВС № 1/1953г., ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Р № 157 по т.д.№ 823/10г., ІІ т.о., Р № 324 по гр.д.№ 1413/2009г., ІV г.о., Р № 120 по гр.д.№ 964/12г., ІV г.о., Р № 443 по гр.д.№ 166/11, ІV г.о., Р № 990 по гр.д.№ 47/09г., І г.о., Р № 30 по гр.д.№ 199/2017г., ІІ г.о. и Р № 284 по гр.д.№ 378/2009г., ІV г.о./, нито касаторът сочи конкретно в какво се състои противоречието с нея. Не са изложени и доводи относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и визираните в т.4 на ТР№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая липсват, нито са налице основанията по чл.280, ал.2 ГПК, във връзка с които също никакви доводи не са изложени. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.