Определение № 565 от 17.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 568/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 23220 от 20.12.2019 г. и по касационна жалба с вх. № 422 от 10.01.2020 г. Постъпилата касационна жалба с вх. № 23220 от 20.12.2019 г. от М. Н. Н. и Б. М. Й., двамата от [населено място], чрез пълномощникът им адв. Н. Д. от АК-Шумен, е против въззивно решение № 2645 от 29.11.2019 г., постановено по в.гр.д. № 2273/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, I състав, в частта, с която е потвърдено решение № 1630 от 07.03.2019 г. по гр.д. № 2734/2017 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен частичният иск на М. Н. Н. по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, за разликата от присъдения (22 500 лв.) до предявения размер (100 000 лв.), както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне изцяло на частичния иск на Б. М. Й. по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, и двата предявени срещу ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура“, [населено място], за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Т. М. Н., настъпила при удар от влак на 30.04.2015 г., включително и в частта за разноските. Жалбоподателите релевират касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите М. Н. Н. и Б. М. Й., двамата от [населено място], поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, последният се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: 1/ Относно възможността въззивният съд в мотивите на решението си да прави констатации, че ищецът не е доказал определени факти, за които носи доказателствената тежест в хипотезата, в която с доклада на първата инстанция по чл. 146 ГПК не са дадени указания относно доказването на тези конкретни факти и съставлява ли подобна констатация съществено процесуално нарушение, довело до нарушение на правото на защита на страната. Твърдят, че разрешаването на тези процесуалноправни въпроси е в противоречие с решение № 305 от 11.01.2013 г. по гр. д. № 674/2012 г. на ВКС, II г.о. и е довело до неправилен извод, че ищецът Б. М. Й. не е материално легитимиран да претендира обезщетение за вреди от смъртта на починалото дете; 2/ „Ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?“ – считат, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със създадената задължителна съдебна практика по приложението на чл. 269 ГПК с решение № 200 от 23.06.2015 г. по гр. д. № 6459/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 1036/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 325 от 22.07.2011 г. по гр. д. № 954/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др.; 3/ „Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип?“, който въпрос твърдят да не е съобразен със съдържащите се в ППВС № 4/1968 г. задължителни указания, както и да е разрешен в отклонение с практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, формирана с решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г., II т. о., решение № 259 от 19.12.2014 г. по гр. д. № 1746/2014 г., III г. о., решение № 136 от 01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г., II т. о., решение № 158 от 17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г., I т. о. и др.; 4/ „Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 49 ЗЗД обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как се определя конкретната степен на съпричиняване? - по отношение на които въпроси жалбоподателите се позовават на противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в ППВС № 17/1963 г. /т. 7/, решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на ВКС, I т. о. и решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т. о. Ответното по жалбата ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура“, чрез пълномощника си старши юрисконсулт С. Т., в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси. Постъпила е и касационна жалба с вх. № 422 от 10.01.2020 г. от ДП „ Национална компания „Железопътна инфраструктура“, представлявано от генералния директор инж. К. П., чрез старши юрисконсулт С. Т., против въззивно решение № 2645 от 29.11.2019 г., постановено по в. гр. д. № 2273/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, I състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 1630 от 07.03.2019 г. по гр. д. № 2734/2017 г. на Софийски градски съд, с която ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура“ е осъдено да заплати на М. Н. Н. сумата от 22 500 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Т. М. Н., настъпила при удар от влак на 30.04.2015 г., на основание чл. 49 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.04.2015 г. до окончателното ѝ изплащане. Излагат се доводи, че в тази му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което са налице основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за неговата отмяна. В изложението към жалбата се навеждат аргументи за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Последната касаторът обосновава с пренебрегване от страна на съда на специалните норми в Наредба № 55 от 29.01.2004 г. за проектиране и строителство на железопътни линии, железопътни гари, железопътни прелези и др. елементи от железопътната инфраструктура, в която се конкретизират задължителните изисквания за безопасност, което от своя страна представлява неправилно прилагане на материалния закон. Ответниците по жалбата М. Н. Н. и Б. М. Й., двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. Д. от АК-Шумен, оспорват нейната основателност и молят за продължаване на съдопроизводствените действия по делото в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационните жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че Т. М. Н. е починал поради пресичането на ЖП линия между[жк]и[жк]в [населено място], при което е бил блъснат от преминаващ влак. Материалната легитимация на ответника съдът обосновава с разпоредбата на чл. 3 от Закона за железопътния транспорт /ЗЖпТ/, съгласно която обектите на железопътната инфраструктура и земята, върху която са изградени или която е предназначена за изграждането им, са публична държавна собственост, а ползването им се осъществява от ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ или от търговци, на които е възложена концесия. Изхождайки от чл. 10, т. 2, във вр. с чл. 1 ЗЖпТ, въззивният съд приема, че правата и задълженията на ответника, включени като съдържание на неговата дейност, освен вмененото задължение за поддръжка, развитие и експлоатация на ЖП линиите, включва и задължение за осигуряване безопасността на тези съоръжения, включително като подсигури сигурността на хората при преминаване, макар и незаконно, през съществуващите ЖП съоръжения и линии. В мотивите на решението е посочено още, че изискването за осигуряване на безопасност на ЖП линията, минаваща през урбанизирана територия между кварталите „Абдовица“ и „Д. М.“, се извежда и от самото естество на ЖП транспорта, който се характеризира като високорисков, осъществяван от техника и със скорост, които представляват опасност за здравето и живота на човека, попаднал, независимо правомерно или не, в близост с тях, ако тези съоръжения не бъдат обезопасени. В тази връзка, доколкото в случая се установява преминаваща ЖП линия през урбанизирана територия, която по никакъв начин не е обезопасена, въззивният съд приема, че при настъпване на инцидент, ответникът следва да носи отговорност за причинените вреди поради бездействието на своите служители. Това е така, тъй като последните не са предприели каквито и да било действия по обезопасяването ѝ, въпреки наличието на законово изискване за осигуряване на безопасно експлоатиране на ЖП инфраструктурата. Това бездействие на служителите на ответника се явява при изпълнение на техните трудови/служебни задължения и е виновно, по презумпция и вредоносно – причинило е смъртта на детето Т.. Предвид изложеното, въззивният съд е стигнал до заключението за наличие на причинна връзка между необезопасяването на линията, преминаваща през урбанизирана територия и смъртта на детето, доколкото ако линията е била обезопасена по подходящ начин, детето не би се озовало пред влака, поради което и е приел за установен фактическият състав, пораждащ право на обезщетение по реда на чл. 49 от ЗЗД. По отношение на ищцата М. Н. Н., майка на детето Т., въззивният съд приема за безпротиворечиво в съдебната практика, че същата в това си качество има право на обезщетение за смъртта на своето дете на деликтно основание, което е и изрично постановено с ППВС № 4/1961 г. След съобразяване на конкретните, индивидуални и субективни изживявания на ищцата с оглед събраните доказателства по делото, както и конкретните икономически условия в страната, въззивният съд е определил, че дължимият размер на паричното обезщетение по справедливост за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза в размер на 90 000 лв. Доколкото обаче констатира, че е нарушена разпоредбата на чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето, съгласно която родителите са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие, съдът е определил обема на съпричиняване от страна на ищцата за смъртта на детето /в случая на възраст 1 г. и 5 месеца/ на 3/4. Този правен извод на въззивния съд е обоснован с отговорността на родителя за осигуряване на здравето и живота на неговото дете, която е по-голяма от тази на ответника, който носи общо задължение за обезопасяване на експлоатираната от него инфраструктура и не е намерил за необходимо да обезопаси конкретната ЖП линия, преминаваща през урбанизирана територия. Приел е, че поведението на ищцата е морално и правно укоримо и води до извод за наличие на противоправно поведение, което е във връзка с настъпилата смърт на детето, доколкото знаейки факта, че наблизо преминава ЖП линия, ищцата е оставила детето си на 1 г. и 5 месеца безнадзорно, не е знаела къде се намира то и какво става с него. С оглед така установения обем на съпричиняване, съдът е определил, че на ищцата се дължи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето Т. в размер на 22 500 лв., а в останалата част исковата ѝ претенция, като недоказана и неоснователна, е отхвърлил. Що се отнася до ищеца Б. М. Й., въззивният съд приема, че по делото не се твърди и не се установява той да е баща на починалото дете, нито да го е отглеждал по начин, даващ му право на обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на детето, съгласно възприетото в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. Отношенията между баща и син изискват установяване на близки, семейни отношения, за бащата - отношения на грижа за детето и неговото добруване, на проява на родителски капацитет за осигуряване на нормален, спокоен живот на детето, за детето – на проява на доверие, обич, привързаност, послушание, каквито данни по делото въззивният съд е приел, че няма. В тази връзка, след като не са доказани особено близки отношения между ищеца и починалото дете, нито действително претърпени от смъртта му вреди, съгласно ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, въззивният съд е достигнал до извода, че на Б. М. Й. не се дължи обезщетение и предявеният от него иск следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представените от касаторите изложения на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основания за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК от касаторите ищци и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК/очевидна неправилност в обжалваната част/ от касатора ответник. Представеното от жалбоподателите ищци изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа изведени правни въпроси от процесуално и материално естество, които са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което и не се обосновава допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По първия формулиран въпрос относно възможността въззивният съд в мотивите на решението си да прави констатации, че ищецът не е доказал определени факти, за които носи доказателствената тежест в хипотезата, в която с доклада на първата инстанция по чл. 146 ГПК не са дадени указания относно доказването на тези конкретни факти и съставлява ли подобна констатация съществено процесуално нарушение, довело до нарушение на правото на защита на страната, не е налице твърдяното противоречие с решение № 305 от 11.01.2013 г. по гр. д. № 674/2012 г. на ВКС, II г.о. Съгласно приетото в него е недопустимо въззивният съд да приеме за първи път за недоказани факти, за които няма данни, че са били спорни пред първата инстанция, или за установяването на които изрично не е вменена тежест на доказване от първата инстанция - т. е. да се разшири предметът на доказване, извън този очертан с доклада по делото като изненада страните и наруши правото им на ефективна съдебна защита. В настоящия случай обаче не се констатира такова нарушение, доколкото с доклада по делото на първоинстанционния съд изрично е указано, че ищците носят доказателствената тежест за установяване на деянието, неговата противоправност, настъпилите вредоносни последици, причинно-следствената връзка, както и всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, като в тази връзка по искане на ищците са допуснати двама свидетели. От друга страна, материалноправната легитимация на ищеца Б. М. Й. се оспорва изрично от ответника още с отговора на исковата молба, с оглед на което не може да бъде уважено и оплакването, че въззивният съд е излязъл извън предметната рамка на висящия пред него спор. Единствената причина, поради която този въпрос не е изследван по същество от първоинстанционния съд е обстоятелството, че същият е приел за неустановено наличието на виновно поведение от страна на работници/служители на ответника, поради което е било и безпредметно да изследва останалите елементи от фактическия състав на иска по чл. 49 ЗЗД. Предвид изложеното, не е налице противоречие със сочената от касаторите съдебна практика и по въпроса за правомощията на въззивния съд, съгласно която въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, както и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение. В случая въззивният съд се е произнесъл по правилността на фактическите и правни констатации въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и вземайки предвид изложените в отговора възражения на ответника. Съдът не е променил заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства и факти, а се е произнесъл при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните, като даденото от него разрешение е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана с т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, съгласно което дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността ѝ беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. По поставените материалноправни въпроси относно критериите за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 49 ЗЗД обезщетение за вреди, поради съпричиняване, също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като решението на въззивния съд е съобразено с постановената задължителна съдебна практика в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 17/1963 г. и ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и с трайно установената практика на ВКС в решения по чл. 290 ГПК, в това число и цитираните от касаторите. Съгласно тази практика, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Същевременно обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, поради което всякога се явява детерминирано и от икономическа конюнктура в страната. Размерът му се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за настъпването на вредите. В случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Предвид изложените мотиви на съда и така установената съдебна практика се налага изводът, че доводите на касаторите в тази насока на практика представляват оплаквания относно правилността на фактическите констатации на въззивния съд и възприетите от него въз основа на тях правни изводи, които не подлежат на проверка в производството по селекция на касационните жалби, поради което и не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и не могат да обосноват наличието на основание за допускане на касационния контрол. Във връзка със заявеното в изложението към касационната жалба на ответника ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ основание за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че при посочените мотиви на въззивния съд не е налице „очевидна неправилност“ на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК. Видно от посоченото по-горе, не е налице отклонение от задължителната и установена съдебна практика по приложението на чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност на постановеното въззивно решение. В случая не се констатират нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд като от мотивите на съдебния акт е видно, че решението е израз на волята на съда по предявените искове, без да се нарушава обемът на търсената от страните и дължимата защита и съдействие. В този смисъл, декларативното позоваване на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не дава основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото, на страните не се дължат разноски за касационното производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,