Определение № 3804 от 25.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1253/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Л. М., против решение № 168 от 29.11.2023 г. по гр. дело № 277/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд - Ямбол. Касаторът твърди, че въззивното решение, което има характер на определение, е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон. Иска неговата отмяна. Претендира разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с допълнителното основание, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да е формулиран правен въпрос, като поддържа постановяването му в противоречие с определение № 100 от 13.06.2022 г. по гр. дело № 1566/2022 г. на ВКС, I г. о., и решение № 71 от 06.04.2019 г. на ВКС, IV г. о., и с очевидната му неправилност. За обосноваване на последната излага доводи за възлагането на ищеца с държавна такса и нарушаване на принципа на процесуалната икономия поради необходимост от извършването на всички съдопроизводствени действия. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., при проверка на основанията за допускане на касационното обжалване, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Първоинстанционното производство е образувано по предявена на 29.06.2021 г. от С. М. (сега касатор) искова молба и уточняващи я молби, в която са изложени фактически твърдения за закупуване на 21.08.2013 г. на лек автомобил „Фолксваген Туарег“ с ДК [рег.номер на МПС], при регистрацията на който се оказало, че автомобилът се издирва в Шенгенската информационна система (ШИС) поради предходна сделка със същия между двама италиански граждани в Република Италия, купувачът по която е платил с чек без покритие. С протокол за доброволно предаване от 29.08.2013 г., утвърден съгласно чл. 69а ЗМВР (отм.), понастоящем чл. 84 ЗМВР (2014 г.), автомобилът е иззет от прокурор при Ямболска окръжна прокуратура (ЯОП), а с прокурорско постановление от 27.09.2013 г. по пр. пр. № 2020/2013 г. на ЯОП, на основание чл. 69а ЗМВР (отм.), понастоящем чл. 84 ЗМВР (2014 г.), и Инструкция № 1390 от 31.03.2011 г. на ВКП, е разпоредено предаването му на италианските власти. Въпреки че в 30-дневния срок по чл. 69а ЗМВР (отм.) не е постъпила молба за правна помощ от италианските власти за връщане на автомобила, поради прокурорското разпореждане по чл. 69а ЗМВР (отм.), понастоящем чл. 84 ЗМВР (2014 г.), полицейските органи не са му върнали автомобила, като с решение № 4 от 16.03.2017 г. по к. дело № 16/2016 г. Конституционният съд на Република България са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл. 84, ал. 6, изр. 1 и чл. 84, ал. 8 ЗМВР и в същото е прието, че актовете на прокурора по чл. 84 ЗМВР в това производство са административни и за тях е допустим съдебен контрол по АПК. След престой от 4 години и 4 месеца на паркинга на КАТ - Ямбол, без да бъде поискан от италианските власти, със заповед от 08.01.2018 г. на началника на РУ - Ямбол при ОДМВР - Ямбол автомобилът му е върнат, а опитите да получи обезщетение за вредите, понесени от незаконосъобразното задържане на автомобила с прокурорското постановление, останали безрезултатни във водените административни производства поради действието занапред на посоченото решение на КС и липсата на предвиден към датата на постановяване на прокурорския акт съдебен контрол пред административен съд, а само на такъв пред по-горестоящата прокуратура. Излага, че приемането на противоконституционен закон е деликт и неизпълнението на задължение на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС, изразяващо се в бездействие да уреди правните последици, възникнали от противоконституционните разпоредби на чл. 84 ЗМВР, е противоправно поведение, а и липсата на законодателна уредба за осъществяването на контрол на актовете на прокурора при временното изземване на вещи по чл. 84 ЗМВР е нарушение на правото на ЕС, поради неосигуряване в съответствие с изискванията на чл. 13 във вр. чл. 6 КЗПЧОС на ефективни правни средства за защита на правото на собственост. Въз основа на тези обстоятелства обоснова искане, след многократно направени уточнения, за осъждане на Държавата за сумата 124388 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствения му автомобил за периода от 01.10.2013 г. - 08.01.2018 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането - 23.01.2020 г., до окончателното й изплащане, което искане е отхвърлено с решението на първоинстанционния съд. При извършване на служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното решение е недопустимо поради липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, а именно надлежна пасивна легитимация на ответника. За да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение, с което искът на касатора по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ против държавата, представлявана от министъра на финансите, е отхвърлен и да върне делото на първата инстанция за конституиране на надлежен ответник, въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, според която исковете за вреди от нарушение на правото на ЕС от законодателния орган и националните юрисдикции са разглеждани на основание чл. 49 ЗЗД. Законодателят с изменението на ЗОДОВ, обн., ДВ - брой 94 от 29.11.2019 г., е приел, че тези искове са идентични по своя характер с исковете за отговорността на държавата за вреди, осъществявани по реда на ЗОДОВ. Ответник по този иск е държавата, но представлявана от процесуален субституент - органът, от чийто незаконни актове, действия или бездействия се претендира вредата. С оглед така даденото разрешение въззивният съд е приел, че надлежно легитимиран ответник по предявения по производството иск за вреди, причинени от националния законодател, поради нарушение на правото на ЕС, който е квалифициран по чл. 49 ЗЗД, въпреки посоченото изменение в ЗОДОВ, е Народното събрание на Република България, като неин процесуален субституент. По тези мотиви е постановено обезсилване на решението и връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за насочване на предявения иск против надлежно процесуално легитимирания ответник. Обжалваното въззивно решение няма характер на определение и подлежи на касационно обжалване. Въззивната инстанция обезсилва с определение първоинстанционното решение и прекратява исковото производство само в изрично предвидените в закона случаи - при десезиране на съда поради отказ от иска по чл. 233 ГПК или поради постигане и одобряване на съдебна спогодба; невъзобновяване на производството, спряно пред въззивен съд по взаимно съгласие (чл. 231 ГПК); липса на правосубектност на която и да е от страните по делото, която не може да се отстрани посредством института на правоприемство (чл. 227 ГПК) – при смърт на ищеца, когато предмет на исковата защита е строго лично, ненаследимо субективно право; сливане на насрещните страни; неизпълнение на задълженията по чл. 230, ал. 2 ГПК при смърт на ответника във въззивното производство; заличаване на страна – търговско дружество чрез ликвидация (ТР № 1/17 от 03.12.2018 г. на ОСТК на ВКС). Във всички останали случаи, когато първоинстанционното решение се явява недопустимо поради недопустимост на исковото производство (липса на процесуални предпоставки за съществуването и/или надлежното упражняване правото на иск, вкл. неотстранени в срок нередовности на исковата молба), въззивният съд се произнася след проведено открито съдебно заседание по чл. 268 ГПК, като постановява съдебно решение по чл. 270 ГПК. Когато въззивният съд констатира, че първоинстанционното решение е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, той следва да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие (т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Неговият акт подлежи на обжалване в сроковете и по реда на глава ХХІІ ГПК. При гореизложените мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице. Въззивното решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“, пряко от съдържанието на въззивния акт - без реална необходимост от анализ и съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на закона – материалния или процесуалния, довело до постановяване на въззивното решение „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или извън закона, материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, и е нарушил основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, а явна необоснованост - когато въззивният съд е формирал изводите си във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност и постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В тези случаи допускането на касационно обжалване е предпоставено от формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В случая от прочита на мотивите на обжалваното въззивно решение не се обосновава наличие на квалифицираната форма на неправилност, която да послужи като основание за допускането му на касационното обжалване. Изложените в касационната жалба и изложението към нея доводи също не сочат за наличието на съществен порок от категорията на описаните. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание за служебно допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение на някое от основанията посочени в чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касационния жалбоподател на конкретен правен въпрос, с ясна и точна формулировка, който е от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК - ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното пред него решение, а селектира жалбите съобразно специфичните за достъпа до касация основания като преценява дали по отношение на обжалвания съдебен акт са осъществени общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК и допълнителните основания, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, ако общото основание е налице. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допусне касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителното основание. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на жалбоподателя и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства, тъй като това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна. Ето защо, непосочването на правен въпрос от касатора е пречка за допускане на касационния контрол по поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно цитираното от касатора решение № 71 от 06.04.2019 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ВКС, IV г. о., и последвалата практика на ВКС (решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. дело № 2377/2019 г. на ВКС, ІV г. о.) държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чийто незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общото основание (по чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (нов – ДВ, бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Всъщност, когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна - в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деянието (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон (така и тълкувателните разяснения в мотивите на ТР № 1 от 20.04.2023 г. по тълк. дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС). С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Обезсилването на разгледаните против Народното събрание искове в тези решения се дължи на различни обстоятелства, а именно невъзможността искът за обезщетение да бъде разгледан едновременно против държавата и против нейния орган, причинил вредите, в едно и също исково производство, тъй като законовото представителство на държавата изключва процесуалната суброгация, а не поради липсата на процесуална легитимация на този ответник. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, респ. за допустимостта на исковото производството. Съгласно определение № 59 от 30.01.2020 г. по ч. гр. дело № 4135/2019 г. на ВКС, III г. о., когато ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България, в процеса на упражняване на която държавата не се явява възложител и липсват основания за приложение на специалния закон – ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, чрез съответния й процесуален субституент, исковата претенция е подчинена на общия материален закон (чл. 49 ЗЗД) и надлежен ответник по нея е самият законодателен (колективен) орган, съставен от народните представители, които при упражняване на своите пълномощия са приели противоконституционната норма, респ. са бездействали при изпълнение на задължението си за уреждане на правните последици от нея. Народното събрание на Република България е надлежен ответник по иск, участващ в производството в качеството на процесуален субституент на държавата, и когато се търси ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС, като в този случай редът за реализирането й е ЗОДОВ – определение № 199 от 26.04.2021 г. по ч. т. дело № 50/2020 г. на ВКС, II ТО, определение № 504410 от 08.11.2022 г. по гр. дело № 3500/2022 г. на ВКС, III г. о., и посочената в тях практика на ВКС. Ето защо, крайният извод на въззивния съд, обусловил обезсилване на първоинстанционното решение, че надлежно легитимиран да отговаря по иска ответник е Народното събрание на Република България, като процесуален субституент, съответства на установената до момента съдебна практика на ВКС по въпроса, доколкото ищецът претендира вреди от бездействие на Народното събрание да уреди последиците от обявяването с решение на КС на законови разпоредби за противоконституционни, респ. от липсваща законодателна уредба относно механизми на осъществяване на контрол на актовете на прокурора при временното изземване на вещи по чл. 84 ЗМВР, в нарушение на правото на ЕС, поради неосигуряване в съответствие с изискванията на чл. 13 във вр. чл. 6 КЗПЧОС на ефективни правни средства за защита на правото на собственост. Обратното не следва от цитираното от касатора определение по чл. 274, ал. 3 ГПК, тъй като в него е посочено, че когато исковете за вреди са от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, същите се разглеждат от съдилищата по реда на ГПК, а ответникът се определя по реда на чл. 7 ЗОДОВ. Отговорността на държавата за вреди се реализира на общо основание по чл. 49 ЗЗД, когато не може да се реализира в специалните хипотези на ЗОДОВ. Материалноправният ред, по който ще бъде реализирана отговорността на държавата за вреди обаче е въпрос на правна квалификация и има отношение към правилността на решението. Съдът сезиран с разрешаването на спора сам субсумира установените факти под приложимата правна норма въз основа на наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявения петитум, като от значение за определяне на правната квалификация е не как страната я определя, а какви са фактическите й твърдения, на които основава субективното си право, чиято защита търси. Ето защо, в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК, настоящият касационен състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.