Определение № 4704 от 18.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3681/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 77099/08.07.2024 г. на Г. К. Г., [населено място], чрез адвокат Й. Л.-П., срещу въззивно определение № 9742 от 24.06.2024 г. по в. ч. гр. дело № 3552/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 5708/05.02.2024 г. по гр. д. № 56017/2023 г. на Софийски районен съд. С последното е оставена без уважение молбата на Г. Г. за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното определение. Посочва се, че след завеждане на исковата молба жалбоподателят е претърпял оперативна намеса, поради което са възникнали допълнителни разходи за възстановяването му в размер от 250 до 500 лева месечно, както и че съдът неправилно е обосновал отказа си за освобождаване от задължението за заплащане на държавни такси и разноски с обстоятелството, че с погасяване на задължението по един от банковите кредити, Г. Г. е имал финансова възможност да внесе дължимата държавна такса. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Към кой момент във времето следва да се преценява имущественото състояние на молителя при разглеждането на молба с правно основание на чл. 83, ал. 2 ГПК; 2. Следва ли молителят да заведе частичен иск, когато съзнава, че не разполага с достатъчно средства за заплащане на държавна такса. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: Въззивният съд е приел, че пред първоинстанционния съд е образувано производство по предявени от Г. К. Г. четири иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на „Днес България“ ЕООД да заплати по всеки от тях сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди от обидни и клеветнически твърдения, публикувани в четири статии в периода 29.07.2023 г.- 01.08.2023 г., озаглавени „В. как съдия Т. К. от С. З. пусна без скрупули изрода, нарязал и скалпирал приятелката с макетен нож“, „Протести в страната срещу решението на съдия Т. К. да пусне изрода нарязал и скалпирал приятелката си с нож за балатум“, „Съдийката, пуснала Г., била любител на екскурзиите, червеното вино, животните, пуцането с огнестрелни оръжия и палави селфита“, „Извънредно заседание на правната комисия заради насилието над Д.“, на електронния новинарски сайт на ответника. С определение от 05.02.2024 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение подадената от ищеца молба по чл. 83, ал. 2 ГПК от 06.12.2023 г. за освобождаване от задължението за внасяне на дължимата държавна такса от 1600 лева. Пред съда е представена декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК от 04.12.2023 г., според която Г. Г. получава месечен доход от заплата в размер на 2214 лева, няма движимо и недвижимо имущество, няма граждански брак, страда от заболяване, налагащо месечен разход от 250 лева, заплаща наем от 650 лева. Въззивният съд е приел, че с получените от ищеца два кредита от 08.02.2022 г. и 05.05.2022 г., отпуснати му от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, са рефинансирани други кредити в същата банка. Установено е, че в общ размер месечните вноски по заемите възлизат на 1201,16 лева, но кредитът от 08.02.2022 г. е изплатен, съобразно погасителния план, на 15.02.2024 г. Към настоящия момент ищецът има задължение за погасяване на вноски по договори за банков кредит от 353, 47 лева месечно. Към искането по чл. 82, ал. 2 ГПК е представен и договор за наем от 19.04.2024 г., сключен за срок от 5 години, според който ищецът се е задължил да заплаща месечна наемна цена от 650 лева. След преценка на тези писмени доказателства е прието, че ищецът има постоянни месечни разходи от 1018,47 лева. Няма представени доказателства твърдените разходи за лечение да имат траен ежемесечен характер, като не са налице и данни за продължаващо към момента лечение, налагащо месечни разходи от около 600 лева. Няма данни състоянието на Г. да не му позволява да полага труд. Съпоставяйки декларираните месечни доходи и разходи, съдът е посочил, че жалбоподателят не е материално затруднен по начин, който да му попречи да упражни предоставените му процесуални права по делото. Твърденият размер на месечни разходи на ищеца надвишава размера на месечните му приходи, което е индиция за недостоверност на декларираните обстоятелства относно доходите на лицето. Освен това в договора за кредит от 05.05.2022 г. ищецът е декларирал месечен доход от 3550 лева. В допълнение е посочено, че ищецът при добросъвестно упражняване на процесуални права и знаейки, че в скоро време ще се освободи от задължението си да изплаща вноска по кредит в размер на 837, 69 лева, не е имал правна пречка да предяви исковете си като частични и да внесе държавна такса спрямо възможностите си към този момент. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. Поставеният от жалбоподателя първи въпрос не предпоставя допускане на въззивното определение до касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото по него има трайно установена и непротиворечива съдебна практика на ВКС. В съответствие с нея, въззивният съд е изследвал имущественото състояние на ищеца към момента на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и е приел, че същият разполага със средства за заплащане на държавната такса. Посочил е, че не са установени данни за недостиг на средства от Г. Г., включително като е взел предвид противоречието в декларираните от ищеца приходи и разходи в декларацията по чл. 82, ал. 2 ГПК и тези в заявлението към договора за банков кредит. Основанието по чл. 83, ал. 2 ГПК изисква страната-физическо лице да докаже, че материалното й положение изключва или затруднява прекомерно възможността да внесе държавната такса по гражданското дело, като тази разпоредба цели да осигури достъп до съд и за онези физически лица, които нямат възможност да понесат фискалните задължения по чл. 71 – чл. 73а ГПК. В случая преценката за имущественото състояние на ищеца е извършена въз основа на представените от него доказателства за имуществено състояние и декларирани ежемесечни разходи, както и всички други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на такси и разноски. Не е установено затруднение за изпълнението на това задължение по предприетата от него искова защита пред гражданския съд. Сами по себе си обстоятелствата по сключване на договори за банкови кредити /след съответната преценка на кредитното досие на жалбоподателя/, не налагат извод за липса на възможност за внасяне на дължимата държавна такса по така предявените искове. В допълнение следва да се посочи, че приложените към касационната частна жалба писмени доказателства не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по селекция на жалбата. Вторият въпрос също не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Той е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, според които ищецът няма качеството на трайно материално затруднено лице. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съгласно чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК при предявяване на осъдителен иск за парично вземане ищецът сочи и размер на иска. Когато той претендира само част от размера на вземането, предявява частичен иск. Цената на иска е размерът на предявения частичен иск, като размерът на цялото вземане, посочено от ищеца, не се отразява на цената на иска, въз основа на която се определя дължимата държавна такса. Съобразно приетото в т. 2 от ТР №3/2016, ОСГТК на ВКС, независимо, че с частичния иск се търси защита в ограничен обем, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо. В тези случаи пред ищеца е налице възможност в хипотезата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК да увеличи исковата претенция, с което вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото, или да предяви последващ иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото право. В случая ищецът е предявил своите претенции в пълен размер, поради което и дължимата държавна такса е определена въз основа на посочена от него сума. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.