Определение № 350 от 16.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 579/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по подадената чрез пълномощник адв.Д. М. частна касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу определение № 7 от 05.01.2023г. по възз.ч.гр.д.№ 434/2022г. на АС - Велико Търново.С него е потвърдено определение № 1280/09.09.2022г. по гр.д.№ 653/2021г. на ОС - Плевен, с което е оставена без уважение молбата на „Юробанк България“ АД за допълване в частта за разноските на постановеното по делото решение № 242/07.06.2022г. чрез присъждане на направените от него разноски. В частната касационна жалба са въведени доводи за процесуална незаконосъобразност на обжалваното определение - основание за касационно обжалване по чл. 281, т.3, предл.2 ГПК.Частният касатор счита, че следва да му бъдат присъдени направените разноски при прекратяване на делото, тъй като той не следва да носи отговорност за незаконосъобразните процесуални действия на заповедния съд и на исковия съд в производството по чл.422 ГПК.В тази връзка поддържа, че е инициирал производството по чл.422 ГПК не по свой почин, а въз основа на дадените му погрешни указания от заповедния съд с разпореждането от 25.06.2021г., което е могло да бъде изменено по реда на чл.253 ГПК и същото не е подлежало на инстанционен контрол.Счита, че от дадените погрешни указания от заповедния съд произтича правният му интерес от иска по чл.422 ГПК и единствената му възможност е била да ги изпълни точно, като в противен случай би бил санкциониран с обезсилване на издадената заповед за изпълнение. Поддържа, че процесуални нарушения е допуснал и съдът в производството по чл.422 ГПК, изразяващи се неизвършване на проверка за допустимост на ИМ, съгласно чл.130 ГПК, и на подготовка на делото в закрито заседание, съгласно чл.140 ГПК, а, вместо това, недопустимостта на иска по чл.422 ГПК е констатирана едва с постановеното по делото решение. Искането е за отмяна на обжалваното определение и за уважаване на молбата по чл.248 ГПК. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да отмени или измени свое определение по хода на производството, непреграждащо неговото развитие, на осн. чл.253 ГПК, при констатиране на съществена грешка и/или пропуск от страна на съда, от допускането на която следват неблагоприятни последици за страните? 2.Има ли правен интерес заявителят в заповедното производство по чл.417 ГПК от обжалване на определението за обезсилване на заповедта за изпълнение, след като заявителят не е изпълнил разпореждане на съда за предявяване на установителен иск? Не е постъпил в срок писмен отговор от ответника В. П. П.. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.274, ал.3 ГПК, въз основа на въведените доводи и данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, въззивната инстанция е приела за установено, че в полза на „Юробанк България“ АД против В. П. е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1874/2020г. на РС - Плевен за произтичащите от договор за банков кредит от 27.03.2018г. парични вземания и за разноските в заповедното производство по чл.417 ГПК.Установила е, че въз основа на издадения по ч.гр.д. № 1874/2020г. на РС - Плевен изпълнителен лист в полза на „Юробанк България“ АД е образувано изп.д. № 20218150400532 по описа на ЧСИ Т.К..Решаващият състав е приел за установено, че ПДИ и копие от заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК са връчени на длъжника на 17.06.2021г., като връчването им е при отказ, съгласно чл. 44, ал. 1, изр. предпоследно от ГПК.Приел е, че от 17.06.2021г. е започнал да тече едномесечният преклузивен срок за подаване на възражение срещу заповедта, който е изтекъл на 17.07.2021г., когато, поради неподаване на възражение, заповедта за изпълнение е влязла в сила, но с разпореждане от 25.06.2021г. заповедният съд е дал указания на заявителя за предявяване на иск по чл.422 ГПК и е спрял изпълнението, неправилно приемайки, че заповедта за изпълнение е връчена в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в която длъжникът не е открит на постоянния му и настоящ адрес.Въззивният съд е констатирал, че заявителят е предявил иск по реда на чл.422 ГПК, въз основа на който е образувано гр.д. № 653/2021г. по описа на ОС - Плевен.Установил е, че производството по чл.422 ГПК се е развило с участието на особен представител на ответника, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, по него са събирани доказателства, включително и съдебно-счетоводна експертиза/ССЕ, но с постановеното по делото решение № 242/ 07.06.2022г. производството по делото е прекратено, поради недопустимост на иска, като предявен след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, а в мотивите на решението е посочено, че, с оглед изхода на делото, в полза на ищеца не се дължат направените в исковото производство разноски.Констатирал е, че в срока за обжалване на решението е постъпила молба на ищеца, с правно основание чл.248 ГПК, за допълване в частта за разноските на постановеното по гр.д. № 653/2021г. по описа на ОС - Плевен решение, чрез присъждане на направените от него разноски, а в условията на евентуалност – чрез присъждане на направените от него по изричните указания на съда разноски за държавна такса и депозити за ССЕ и за особен представител на ответника.Въззивният съд е посочил, че отговорността за разноски е невиновна, обективна и е свързана с изхода на правния спор, като в случаите на прекратяване на производството, независимо от основанието, извън хипотезите на отказ или оттегляне на иска, за определяне на отговорността за разноски е приложима разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, за която са без значение обстоятелствата, свързани с причините за образуване на исковото производство.Конкретно в случая е приел, че е без значение за приложението на чл.78, ал.4 ГПК релевираният от молителя довод за неправилна преценка на заповедния съд относно допустимостта на иска.Посочил е, че преценката на заповедния съд не обвързва нито исковия съд, нито заявителя в заповедното производство, а заявителят е имал правото да обжалва, в случай, че такова е постановено, разпореждането за обезсилване на заповедта за изпълнение, поради неизпълнение на дадените указания за предявяване на иск по чл. 422 от ГПК. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване и по двата поставени от частния касатор въпроса произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.По тях въззивният съд не се е произнесъл в смисъла, вложен от частния касатор.Въззивният съд не е обсъждал дали заповедният съд е бил длъжен да измени или отмени разпореждането за даване на указания на заявителя за предявяване на иск по чл.422 ГПК. Не е формирана воля и за правния интерес на заявителя да обжалва обезсилването на заповедта за изпълнение, поради неизпълнение на дадените указания за предявяване на иск по чл.422 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че липсва приложното поле на въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В т. 4 от ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че основанието „от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя или: 1) да е създадена, поради неточно тълкуване, съдебна практика, която следва да бъде изменена;или 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; или 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена. В случая частният касатор не обосновава нито една от изведените от посоченото тълкувателно решение проявни форми на основанието по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нито твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, нито поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, както и не твърди липса на съдебна практика, нито обосновава да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване. Разноски за настоящото производство на страните не се дължат и не следва да се присъждат, тъй като производството по обжалване на определение по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер и определението не е от категорията съдебни актове по чл. 81 ГПК. В посочения смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в определение № 683/21.12.2015г. по ч. гр. д. № 5089/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 29/13.01.2017г. по ч. т. д. № 1797/2016г. на ВКС, II т. о., определение № 288/07.05.2019г. по ч. т. д. № 717/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 536/02.08.2019г. по ч. т. д. № 1463/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 615/09.10.2019г. по ч. т. д. № 2377/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. определение № 486/14.11.2019г. по ч. гр. д. № 4270/2019г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 58/04.03.2020г. по т. д. № 112/2020 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове. Мотивиран от това, съставът на I т.о.: