Определение № 456 от 24.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1634/ 2016 г. по гр. д. № 1657/ 2016 г., с което Варненски окръжен съд, след като отменя решение № 2589/ 27.06.2016 г. по гр. д. № 1220/ 2015 г. на Варненски районен съд, на основание чл. 108 ЗС признава за установено по отношение на А. Т. Е. и на Г. Е. Е., че Ю. Г. Д. и С. И. Д. на основание договор по н. а. № 45/ 17.11.2009 г., поправен с н. а. № 25/ 28.01.2015 г., в режим на общност са собствениците на едно помещение в северозападния ъгъл на апартамента на сутеренния етаж в сграда в [населено място] и осъжда А. Т. Е. и Г. Е. да предадат владението на това помещение.

Решението се обжалва от А. Е. и Г. Е. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпросите:

1. Следва ли въззивният съд по реда на чл. 235, ал. 2 ГПК да направи собствени констатации за спорните факти и правни изводи по приложението на закона относно наличието на самостоятелен жилищен обект или е достатъчно да са позове на заключението по съдебна експертиза, без да обсъди всички възражения по предвения иск?

2. Вещото лице притежава ли компетентност да дава заключение, че сутеренът от сграда представлява жилищен обект или това е правен въпрос, който съдът е длъжен да реши въз основа на собствена преценка при обсъждане на всички събрани по делото доказателства и длъжен ли е да базира своите изводи на заключение, което съдържа правни, а не фактически изводи?

3. Валидно ли е нотариалното удостоверяване за поправка на грешка в основен нотариален акт, чрез което обектът на сделката е бил определен като несамостоятелни, обслужващи помещения (две изби), но е подменен с различен обект (жилище)?

4. Нищожен ли е поради липса на предмет (чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД) договорът за прехвърляне на реално обособена част от недвижим имот?

Касаторите считат въпросите обуславящи решението, а допълнителните основания за допускане на касационния контрол извеждат от предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и приложената практика. Оплакванията по същество са, че решението е необосновано и противоречи на материалния закон. Претендират разноските по делото.

Ответниците по касация, съпрузите Ю. и С. Д., възразяват, че е изключено всяко основание за допускане на касационния контрол, а въззивното решение е правилно. Претендират разноски.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет. Въззивното решение е по спор за собственост на недвижим имот, а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на иска като критерий за надлежното възникване на правото на касационно обжалване. Налице е надлежна легитимация. Касатори са ответниците по уважените искове по чл. 108 ЗС. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, но повдигнатите въпроси не обосновават въззивното решение. Съображенията са следните:

По предявените искове по чл. 108 ЗС ответниците по касация обосновават качеството си на собственици на процесното помещение с твърденията, че то е реална част от жилище на сутеренния етаж на сградата в [населено място], което придобиват в режим на съпружеска общност с договор по н. а. № 45/ 17.11.2009 г., поправен с н. а. № 25/ 28.01.2015 г. През 1990 г. касаторите и техният наследодател Е. Е., които притежават друго жилище в сградата-етажна собственост, без съгласието на праводателите на съпрузите Д., монтират рафтове и пълнят помещението със свои вещи, а към предявяването на исковете го владеят.

Касаторите са оспорили исковете. Направеното възражение срещу активната материална легитимация са обосновали с твърденията, че с договора по н. а. № 45/ 17.11.2009 г. са продадени две мазета, едно от които е процесното, а то е складовото помещение (принадлежност) към тяхното жилище в сградата-етажна собственост, което касаторите са придобили с усвояване на правото на надстрояване, учредено с договор за дарение н. а. № 31/ 19.07.1991 г. от съпрузите Г. и П. Е. в полза на техния син Е. Е. и наследствено правоприемство. Възразили са също, че е нищожно нотариалното удостоверяване по нотариален акт № 25/ 28.01.2015 г, тъй като чрез него не е извършена индивидуализация на прехвърленото от съпрузите Г. и П. Е. право на собственост в полза на ответницата по касация Ю. Д., тяхната дъщеря, а е подменен обекта на договора по н. а. № 45/ 17.11.2009 г. Обобщили са, че от това произтича извод за неспазената (нотариална) форма на договора за покупко-продажба, а той е нищожен (чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД). Направили са и евентуално възражение за придобивна давност.

С обжалваното решение въззивният съд проследява хронологически и правно историята на етажната собственост в сградата в [населено място]. В тази си дейност е приел, че с договор по н. а. № 170/ 12.11.1987 г. съпрузите П. и Г. Е. придобиват по замяна правото на собственост в дворното място, в което е построена. Към онзи момент сградата е на един етаж от входно антре и три стаи, със сутерен от входно антре, стая, килер и складово помещение, а тоалетната е в двора. С оглед възможностите за застрояване на дворното място в годините са издадени разрешения за строеж № 38/ 14.07.1988 г., № 124/ 13.08.1989 г. и № 96/ 19.08.1991 г. Първият етап на разрешеното от техническите власти строителство е за първи, втори и трети етаж на сградата. Не по-късно от 06.12.1990 г. разрешеното строителство за първия етаж в старата, все още непристроена и ненадстроена сграда, е усвоено. Котата от – 0. 50 достига кота 0. 00, а помещенията в него добиват жилищен характер. Изводът е следствие от преценка на доказателствата, събрани чрез заключенията на допуснатите и приети по делото съдебно-технически експертизи. Въззивният съд е изложил подробни мотиви в какво се изразяват противоречивите становища на вещите лица, кои от тях и защо кредитира, включително при обсъждане на тяхната връзка със събраните гласни доказателства. Приел е, че етажната собственост е възникнала с договора за доброволна делба от 06.12.1990 г. с нотариална заверка на подписите. Съгласно него, в дял и собственост съпрузите Г. и П. Е. получават жилището на първия етаж на сградата, състоящо се дневна, спалня, кухня-столова, тоалет, входно антре, а в дял и собственост ответникът по касация Ю. Д. получава жилището на втория етаж, състоящ се от дневна, спалня, кухня, спалня, коридор, стълбище и тоалетната в двора.

Въззивният съд проследява разпоредителните сделки, извършени от съпрузите Г. и П. Е. във времето - учреденото право на строеж (в полза на трети за процеса лица), на надстрояване (в полза на техния син Е. Е., починал през 2008 г. и наследен от касаторите), прехвърлената собственост върху дворното място в полза на ответника Ю. Д., тяхната дъщеря (първо 1/ 2 ид. части, а после останалите), за да заключи, че етажната собственост в следващите нейното възникване години, е променяла броя и вида на самостоятелните обекти в сградата, респ. броя на етажните собственици. В тази си дейност въззивният съд приема, че действително в договора за дарение № 185/ 27.11.1989 г. съпрузите Г. и П. Е. учредяват на сина си Е. Е. право на надстрояване с еднофамилно жилище на втори и трети етаж върху старата сграда, определяйки едно мазе към бъдещия обект в сградата, но приема също, че след извършеното преустройство на първия етаж на старата сграда и към делбата от 06.12.1990 г. такова складово помещение не съществува. На първия етаж от сградата е разположено жилището, поставено с делбата в дял на съпрузите Г. и П. Е..

Поради това въззивният съд приема, че с договора по н. а. № 45/ 17.11.2009 г. те са продали на ответника по касация Ю. Д., в брак с ответника по касация С. Д., последния обект на право на собственост, който са притежавали в имуществена общност като следствие от полученото в замяна по договора от 12.11.1987 г. Това са жилищните помещения на първия етаж, поставени в техен дял с делбата от 06.12.1990 г. Така достига до извода, че с нотариален акт № 25/ 28.01.2015 г. е поправена допусната грешка с договора за покупко-продажба по н. а. № 45/ 17.11.2009 г. в индивидуализацията на обекта на прехвърленото право на собственост. Обектът на транслативната сделка не са две избени помещения с коридор на първия етаж, защото след извършеното преустройство на старата сграда такива складови помещения не съществуват, а жилищните помещения, поставени в дял на съпрузите Г. и П. Е. с доброволната делба от 06.12.1990 г. Приел е, че не съществува пречка за нотариалната поправка на основния договор, в следствие на която е извършена вярна (съответстваща на действителното положение) индивидуализация на прехвърленото право на собственост. Съобразил е и това, че поправката на нотариалния акт покрива описанието на дела на продавачите по делбата от 06.12.1990 г. Позовал се е на решение № 443/ 31.10.2012 г. по гр. д. № 445/ 2012 г., IV-то ГО и на решение № 63/ 23.02.2012 г. по гр. д. № 766/ 2011 г. на II-ро ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК.

След това въззивният съд е заключил, че събраните доказателства сочат спорното помещение да е стаята в северозападния ъгъл на продадения на ответниците по касация имот. Изключил е правната възможност касаторите да са я придобили по давност. Една стая от жилище е самостоятелно необособим обект на право на собственост. Направеното (евентуално) възражение за придобивна давност е зачел като признание касаторите да я владеят към предявяване на исковете. Достигнал е до противоположен извод с този, направен от първата инстанция, като е счел исковете по чл. 108 ЗС основателни. Аргумент за обратното не е съзрял в доказателствата, че не само касаторите, но и ответниците по касация използват стаята от жилището за склад. Обобщил е, че фактическото положение не провежда юридическа промяна в предназначението на помещението.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първите два (процесуалноправни) въпроса се свеждат до съдебната практика, съгласно която фактическите констатации в решението съдът не следва да базира единствено на заключенията на допуснатите и приети съдебно-технически експертизи, а при противоречие е длъжен да ги обсъди и да изложи мотиви кои кредитира и кои не. Въпросите са базирани и на съдебната практика, че съдът е длъжен да третира като неписана част на заключението правните изводи на вещото лице, ако то съдържа такива. Тази практика последователно провежда и В. съд, а настоящият състав я споделя. В случая обаче въззивният съд е обсъждал относимите по делото доказателства, за да постанови своето решение, направил е собствени фактически и правни изводи, за да мотивира противоположния резултат по правния спор спрямо този на първата инстанция. Изложил е и мотиви кои от събраните относими доказателства кредитира, защото ги намира във връзка с останалите събрани, и кои не. В тази си дейност не е възприемал правни изводи от заключенията на вещите лица. Изложил е и мотиви, защо приема, че спорното помещение е стаята от жилището, което ответниците по касация са придобили в режим на съпружеска общност, а не е складовото помещение, обект на договора по учреденото право на надстрояване в полза на наследодателя на касаторите. Дали тази му дейност е правилна, в производството по допускане на касационното обжалване не може да се обсъжда, а изложеното е достатъчно, за да изключи общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК.

Това основание е изключено и по третия въпрос, който касаторите повдигат. Въззивният съд е изложил и мотиви, защо приема, че нотариален акт № 25/ 01.01.2015 г. не подменя обекта на договора по н. а. № 45/ 17.11.2009 г., а чрез съставянето му е извършена съответна на действителното положение индивидуализация на правото на собственост. Позовал се е и на две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, с които се приема, че такова нотариално удостоверяване няма самостоятелен характер, а е допустимо. Тази практика на ВКС настоящият състав споделя. Тази част от решението съдържа и произнасяне, защо въззивният съд е отхвърлил възражението за неспазена (нотариална) форма на договора, с действието на който ответниците по касация са извели придобивния способ по исковете по чл. 108 ЗС. Следователно по третия повдигнат въпрос е изключено и всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Четвъртият повдигнат въпрос не обосновава въззивното решение. Въззивният съд не е обсъждал възражение за нищожност на договора за покупко-продажба при поради това, че негов обект е реална част от недвижим имот, нито е съзрял събрани по делото доказателства за осъществяване на основанието от чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Такова възражение касаторите не са правили в писмения отговор на исковата молба. Имплицитни твърдения за основанието от чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД те изнасят за първи път в писмената защита пред първата инстанция, но не ги развиват в писмения отговор на въззивната жалба. За пръв път възражението въвеждат в касационната жалба, но то е несвоевременно. В касационната жалба е допустимо да се въвежда единствено оплаквания за пороци, при които е постановено въззивното решение. Следователно въззивният съд е нямал задължението и не е обсъждал допълнителните условия, при които договор с обект реална част от недвижим имот поражда правно действие, изяснени с ТР № 3/ 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/ 2014 г. на ОСГК на ВКС.

При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касаторите следва да се възложат направените от ответниците по касация разноски. Заплатеният от последните адвокатски хонорар за процесуалното им представителство пред настоящата инстанция е в причинно-следствена връзка с подадените жалби, които поддържа висящността на правния спор, без наличие на основание за допускане на касационния контрол.

При тези мотиви, съдът