Определение № 2607 от 17.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 662/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. К., ЕГН: [ЕГН], срещу въззивно решение № 544 от 11.11.2025 г., постановено от Софийски окръжен съд по в.гр.д. № 414 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 7 от 28.01.2025 г., постановено от Районен съд – Самоков по гр.д. № 31 по описа на съда за 2023 г., с което на свой ред е отхвърлен, като неоснователен, предявеният от касатора срещу ЗК „Л. ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], частичен иск за заплащане на сумата 24 000 лева, като част от 250000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца - касатор, от смъртта на неговия баща и наследодател И. Д. К. вследствие на ПТП, настъпило на 27.03.2022 година, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт.

Оспорва се извода на съда, че от гледна точка на правно-релевантната причинна връзка, не превишената скорост на движещия се в своята лента лек автомобил „Шкода Октавия“ е причинила ПТП, а поведението на другия водач, който, изпреварвайки друг автомобил в нарушение на закона е навлязъл изцяло в лентата за насрещно движение с управлявания от него лек автомобил „СЕАТ Л.“ и така се е осъществило ПТП. Касаторът счита, че съдът неправилно е възприел приетата по делото експертиза.

Посочва се, че от приетото по делото заключение на автотехническата експертиза се установява, че водачът на лек автомобил марка „Шкода“, модел „Октавия“, управляван от Я. М., се е движил със 120,60 км/ч, при максимално разрешената скорост за пътния участък - 90 км/ч, с оглед на което може да се приеме, че водачът на този автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата. Така посоченото, според касатора, освен нарушение на материалния закон, съставлява и непроявена дължима грижа от страна на водача на процесното МПС - фактор, който обуславя и правен извод, че приносът му превишава значително този на пострадалия. От друга страна, според касатора, чл. 15, ал. 1 ЗДвП указва на водачите на ППС, че са длъжни да се движат възможно най-вдясно на платното за движение, а когато пътните ленти са очертани с пътна маркировка, да използват най-дясната свободна лента. Настоява се, че според експертизата, освен че преди удара водачът на л.а. марка „Шкода“, модел „Октавия“ се е движел със 120,60 км/ч, което е значително над разрешената за пътния участък, но и инициалният удар между двата автомобила е на осевата линия на платното за движение. Според касатора от заключението на вещото лице по категоричен начин се установява, че ако л.а. марка „Шкода“, модел „Октавия“ се е движил с 90 км/ч и водачът е задействал своевременно спирачната уредба, двата автомобила са щели да се разминат без да настъпи удар между тях, като л.а. „Сеат“, модел „Л.“ управляван от И. К. /баща на ищеца/ - шофьор с правилно поставен предпазен колан, е щял да напусне пътното платно в посока към банкета отдясно по посоката си на движение.

При изложеното касаторът счита, че вина за настъпване на ПТП са действията и на двамата водачи на МПС, при което и съгласно цитирана практика на ВКС, съдът е следвало да определи обективния принос на всеки от участниците /двамата водачи/ в конкретното ПТП, при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а не да отхвърли исковите претенции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

По отношение на това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и във връзка с оспорвания извод на съда, че водачът на лек автомобил марка „ШКОДА“, модел „Октавия“ няма вина за ПТП, което според касатора не е вярно, се формулират въпросите:

1. Следва ли съдът при определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат и от двамата водачи на МПС при ПТП да изследва причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението и на двамата водачи на МПС и въз основа на това съотношение да определи на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД обективния им принос за настъпване на вредоносния резултат?

2. Следва ли съдът при направено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД да изследва причинно-следствената връзка между поведението и на двамата водачи на МПС за настъпване на вредоносния резултат?

Според касатора тези въпроси са решени в противоречие с трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК и основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 7 от ППВС 17/1963 г., т. 7 от ТР 1/23.12.2015 г. по тълк. дело 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, сред които решение № 118 от 27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г., ТК, I ТО на ВКС, решение № 15 от 16.06.2017 г. по т.д. № 2662/2015 г., II ТО на ВКС, решение № 147 от 05.12.2017 г. по т.д. № 60341/2016 г., I ГО на ВКС, решение № 84 от 30.06.2022 г. по т.д. № 1125/2021 г., I ТО на ВКС, решение № 84 от 15.08.2016 г. по т.д. № 1308/2015 г., II ТО на ВКС, решение № 60126 от 19.11.2021 г. по т.д. № 1999 по описа за 2020 г.,1 ТО, решение № 198 от 03.02.2017 г. по т.д. 3252/15 г., II ТО на ВКС.

Във връзка с оспорения извод на въззивния съд, че единствено водачът на л.а. „Сеат“, модел „Л.“ има вина за ПТП, което според касатора не е вярно, се формулира трети въпрос:

Кои предпоставки обуславят извод за съпричиняване на вредоносния резултат и в каква степен за случай на пътно-транспортно произшествие, което е причинено и от двамата водачи на МПС, които са нарушили ЗДвП, съответно кой е началния момент на възникване на опасността и нейното възприемане при ситуация на чиста видимост за участниците в произшествието - коя е техническата и коя правната страна на този въпрос и каква е проекцията му в доказателствения процес, с оглед правилата на доказателствената тежест? Твърди се, че този процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, а именно: решение № 577 от 29.11. 2010 г. по гр.д. № 1741/2009 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, където се приема, че при предвидима опасност задължението на водача по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП (отм.) се отнася не само до реакцията, необходима от негова страна за избягване на произшествието, чрез аварийно спиране, а и от избора на подходяща за конкретните пътни условия скорост.

Във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се формулира въпрос /в тази част от изложението се твърди формулирането на въпроси, но поставеният въпрос е всъщност един/, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите: Какво е приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД при определяне на проценти на съпричиняване и от двамата водача на МПС при ПТП, с оглед нарушаването им на разпоредбите на чл. 21 и чл. 15, ал. 1 от ЗДвП? Посочва се, че по изложения въпрос няма практика на Върховния съд, в това число и решения на състави на ВКС.

Ответникът в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че процесното ПТП е причинено единствено по вина на лицето И. Димитров К. - баща на ищеца, претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от причинената от ПТП, смърт на същото лице, по следните съображения:

По делото не е спорно, че около 10,55 ч. на 27.03.2022 г. управляваният от Я. К. М. л.а. „ШКОДА Октавия“ рег. [рег.номер на МПС] се намирал на път II-62 в района на 52+800 километър, разположен в своята пътна лента за движение в посока към [населено място], когато настигнал управлявания от свидетеля Г. К. л.а. „НИСАН“ и друг неизвестен автомобил.

Предприел с управлявания от него лек автомобил „ШКОДА ОКТАВИЯ“ маневрата изпреварване на движещия се пред него с около 90 км/ч лек автомобил „НИСАН“, управляван от св. Г. К. и изпълнил маневрата като престроил автомобила си в насрещната лента, развивайки скорост около 120,6 км/ч.

Поради голямото надлъжно разстояние и пряка видимост в посока напред водачът на лекия автомобил „ШКОДА ОКТАВИЯ“ с рег. [рег.номер на МПС] Я. М. осъществил успешно предприетата маневра изпреварване, управлявайки с посочената скорост 120,6 км/ч и изпреварил успешно движещия се със скорост около 90 км л.а. „НИСАН“, след което се върнал в своята лента за движение в посока към [населено място].

Същевременно, И. К. - водач на лек автомобил „СЕАТ Л.“ с рег. [рег.номер на МПС], движейки се по път II-62 в района на 52+800 километър със скорост от 114,9 км/ч, започнал да застига движещото се пред него с по-малка скорост МПС с неизвестни регистрационен номер, марка и модел.

В нарушение на правилата за движение по пътищата, установени в ЗДвП И. Д. К. предприел изпреварване чрез ефективни действия със задействане на кормилната уредба на л.а. „СЕАТ“, като извел управлявания от него автомобил наляво в лентата за насрещно движение към [населено място].

Надлъжното разстояние до потенциален удар между двете МПС лек автомобил „СЕАТ Л.“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от И. К. до лекия автомобил „ШКОДА ОКТАВИЯ“ с рег. [рег.номер на МПС] не давало възможност И. Д. К. да осъществи успешно маневрата изпреварване, но въпреки това той отклонил управлявания от него автомобил „СЕАТ Л.“ рег. [рег.номер на МПС] към насрещната лента за движение в посока към [населено място] и този автомобил навлязъл изцяло в лентата за насрещно движение с всичките си габарити.

В последния момент, когато видял, че ще се сблъска челно с движещия се срещу него лек автомобил „Шкода Октавия“, И. Д. К. завил надясно волана, опитвайки се безуспешно да се върне в платното за движение в посока към [населено място].

Така управляваният от И. К. в лентата за насрещно движение лек автомобил„СЕАТ Л.“ с рег. [рег.номер на МПС] се блъснал челно косо в лекия автомобил „ШКОДА ОКТАВИЯ“, управляван от Я. М., който преди настъпване на ПТП и към момента на осъществяването му се движел в своята лента за движение в посока [населено място] със скорост от 120,6 км/ч.

Вследствие на процесното ПТП И. Д. К. - баща и наследодател на ищеца, починал вследствие на травматични увреждания, причинили смъртта му. Вследствие на ПТП починал и Я. К. М., водач на лекия автомобил „ШКОДА ОКТАВИЯ“ с рег. [рег.номер на МПС].

Според съда спорно е дали движейки се с превишена скорост Я. К. М., водач на лекия автомобил „ШКОДА ОКТАВИЯ“, е допринесъл за настъпване на пътнотранспортното произшествие.

В тази връзка въззивният състав е изложил, че видно от изготвена по делото експертиза И. Д. К. - водач на л.а. „СЕАТ Л.“ с рег. [рег.номер на МПС], е могъл да предотврати ПТП, ако се е движел в своята лента за движение в посока [населено място] или ако е преустановил предприетата опасна маневра изпреварване и се върне в своята лента за движение в посока към [населено място]. Въпреки това той продължил да изпреварва, като управляваният от него автомобил навлязъл с всичките си габарити в лентата за насрещно движение в посока към [населено място], по която без да може да спре или предотврати сблъсъка се движел Я. М. с управлявания от него автомобил „ШКОДА ОКТАВИЯ“ с рег. [рег.номер на МПС].

Съдът посочва, че видно от заключението на автотехническия раздел на комплексната експертиза от досъдебното производство и от доказателствата събрани на досъдебното производство, изпреварващият движещото се пред него МПС л.а. „СЕАТ Л.“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от И. К., е изскочил пред лекия автомобил „ШКОДА ОКТАВИЯ“, управляван от Я. М. и навлязъл в неговото платно за движение към [населено място] на разстояние 85,65 метра. Посочено е че при скоростта, с която се е движел лекия автомобил „ШКОДА ОКТАВИЯ“, управлявана от Я. М., опасната зона е била 120,36 метра. Така ПТП е било непредотвратимо за Я. М. - водач на л.а. „ШКОДА ОКТАВИЯ“ с рег. [рег.номер на МПС]. Този извод, според съда, се потвърждава и от изготвената пред първоинстанционния съд комплексна съдебна автотехническа и медицинска експертиза, следователно Я. М. не е имал техническа възможност да предотврати ПТП.

В отговора на пета задача на изготвената пред първоинстанционния съд комплексна съдебна автотехническа и медицинска експертиза изрично е посочено, че по делото няма данни за спирачни следи и л.а. „ШКОДА ОКТАВИЯ“ е изминал разстоянието от 85,66 метра до мястото на удара за 2,56 секунди, тъй като се е движил със скорост от 120,60 км./ч. Посочено е, че при движение с максимално разрешената скорост за пътния участък - 90 км.ч. за 2,56 секунди л.а. „ШКОДА ОКТАВИЯ“ е щял да се намира на 64 м. от мястото на удара, но за да се разминат двата автомобила без да настъпи удар между тях е било необходимо освен водачът на л.а. „ШКОДА ОКТАВИЯ“ да се движи с максимално разрешената скорост за пътния участък от 90 км.ч, но и да задейства своевременно спирачната уредба, в резултат на което да намали скоростта си за движение на 48,26 км/ч. при закъснително движение. Според съда, видно от изготвената експертиза, нито един от водачите през тези 2,56 секунди - време за което са достигнали до местото на удара, не е задействал спирачната уредба на управлявания от него лек автомобил, поради което въззивната съдебна инстанция е намерила, че водачът на л.а. „ШКОДА ОКТАВИЯ“ Я. М. не е имал техническата възможност да предотврати произшествието. Такава възможност обаче е имал водачът на л.а. „СЕАТ Л.“ с рег. [рег.номер на МПС] И. К. - като се е движил в собствената си пътна лента или в момента, в които е бил на 81,32 м. от мястото на удара - още в момента в който е започнал маневрата за изпреварване, е предприел маневра от лентата за насрещно движение за връщане в лентата си за движение.

При тези съображения въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че от гледна точка на правно-релевантната причинна връзка, не превишената скорост на движещия се в своята лента лек автомобил „Шкода Октавия“ е причинила ПТП, а поведението на И. К., който, изпреварвайки друг автомобил в нарушение на закона е навлязъл изцяло в лентата за насрещно движение с управлявания от него автомобил „СЕАТ Л.“ с рег. [рег.номер на МПС] и така се е осъществило ПТП, като пътнотранспортното произшествие е нямало да настъпи, ако не е било това поведение на И. Димитров К.. Според съда именно неговото деяние е conditio sine qua non - условие без което не биха настъпили процесното ПТП и вредите от него.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Освен в случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросът не може да е хипотетичен, но същевременно следва да не е и от фактологично естество /при което отговорът му да е в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а следва да има характер на въпрос по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

За да бъде въобще преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба, законоуредени в т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 ГПК, по делото касаторът следва да е формулирал правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая поставените от касатора първи, трети и четвърти въпроси не съставляват такова годно общо основание, доколкото отговорите на същите не са обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция. По изложени в мотивите си, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, съображения, въззивният съд е приел, че в случая изключителна вина за настъпилото, процесно ПТП и вредните последици от същото, има бащата на ищеца - касатор, И. Димитров К. и че не превишената скорост на движещия се в своята лента лек автомобил „Шкода Октавия“ /другия участник в ПТП/, е причинила ПТП, а поведението именно и само на И. К., който, изпреварвайки друг автомобил в нарушение на закона е навлязъл изцяло в лентата за насрещно движение с управлявания от него автомобил „СЕАТ Л.“ с рег. [рег.номер на МПС]. При така приетото, отговорите на посочените три въпроса на касатора, като относими към „определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат и от двамата водачи на МПС при ПТП“ – първият, съответно – предпоставящ ПТП, „което е причинено и от двамата водачи на МПС, които са нарушили ЗДвП“ – третият, и свързан с „определяне на проценти на съпричиняване и от двамата водача на МПС при ПТП“ - четвъртият, са ирелевантни за изхода на делото във въззивната инстанция, съответно – не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. При така изложеното по отношение на същите не се дължи преценка за наличието или не на заядените допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба.

Вторият въпрос на касатора може да бъде приет за релевантен, с оглед общата му формулировка, съответно – и за годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не е налице претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с цитираната практика на ВС и ВКС, доколкото видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към решението му, решаващият въззивен състав всъщност е изследвал визираната във въпроса причинно-следствена връзка между поведението на двамата водачи на МПС за настъпване на вредоносния резултат и обосновано е отрекъл наличието на такава между поведението на другия /освен бащата на ищеца/, водач на МПС – участник в ПТП, и самото произшествие, съответно – и причинените от него вреди. Обосноваността на изводите на въззивния съд в тази им част е относима към правилността на въззивното решение, която е извън възможния предмет на преценка в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а начинът на обосноваване на този въпрос на касатора разкрива всъщност несъгласието му с решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд в тази им част.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а на ответника по касация следва да бъде присъдено претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение