Определение № 60432 от 06.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1377/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „КАРРАТ ГРУП“ ЕООД срещу решение № 542/02.03.2019 г. по в. т. д. № 2480/2019 г. на Апелативен съд София, в частта, с която е потвърдено решение № 277/2019 г. по т. д. № 876/2017 г. на СГС, за осъждане на дружеството да заплати на „СОФТЕКС“ ЕООД сума в размер на 16 930, 17 лв. – представляваща 5 % от стойността на вземане за изработка, както и 21 884, 29 лв. – неустойка за забава на главницата за периода 28.02.2014 г. – 28.02.2017 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила като не е обсъдил в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и релевираните от касатора по реда на чл.193, ал. 3 ГПК възражения относно истинността и достоверността на представения от ищеца договор за цесия, както и, че неправилно е приложил разпоредбата на чл. 99 ЗЗД. Поддържат се възражения, че с договора за цесия не е прехвърлено вземане за неустойка с претендирания от ищеца размер и период, а и не са индивидуализирани вземанията по фактури с техните размери и падежи. Цедентът „БУЛРЕКС 007“ ООД е неизправна страна по договора за възлагане на СМР и всички анекси за допълнително възложена работа към него, поради което няма право да търси възстановяване на гаранцията за добро изпълнение. Некачествените работи са отстранени от друга фирма, на която „КАРРАТ ГРУП“ ЕООД е платил. Релевира се и, че съдът неправилно е отхвърли възражение за нищожност на клаузата, уговорена чл. 27.3.2. от договора, и е отказал да зачете императивната сила на нормативните актове относно сроковете на гаранционната отговорност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради произнасяне по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с практика на ВКС. Въпросите са следните:

1.„Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при проверката по чл. 269 ГПК в рамките на оплакванията, наведени от страната, да се произнесе по спорния предмет на делото като обсъди всички доводи и възражения на страните и в частност, длъжен ли е въззивният съд да обсъди възражения на страна по делото, сочещи нарушения на императивни правни норми, които са наведени след двойна размяна на книжа, при условие, че такива възражения са изведени от страната на база доказателства по делото, които са приложени след размяна на книжата и които са били неизвестни на страната до приобщаването им?“

2. Относно правилното прилагане на чл. 99 ЗЗД.

3. Относно правилното прилагане на чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и представлява ли вземането за неустойка самостоятелно вземане или то се явява принадлежност към главното вземане.

4. Относно прилагането на чл. 79, вр. с чл. 83, ал. 1 ЗЗД, регулиращи „съпричиняването на вреди“, при което поведението на кредитора може да се изразява в неизпълнение на поетите от него задължения по договора или в други действия по договора или в други действия, с които се възпрепятства точното изпълнение на длъжника.

Твърди се, че по първия въпрос е налице отклонение от формирана практика по чл. 290 ГПК на ВКС, а именно решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на IV ГО, решение № 28/18.04.2019 г. по гр. д. № 2014/2018 г. на IV ГО, решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV ГО, решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на IV ГО, решение № 91/04.04.2019 г. по гр. д. № 3595/2018 г. на IV ГО. По втория въпрос се твърди отклонение от разрешението, дадено с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV ГО на ВКС. По третия въпрос се твърди противоречие с решение № 1418/03.10.2002 г. по гр. д. № 2313/2001 г. на V ГО, решение № 597/06.06.2005 г. по т. д .№ 914/2004 г. на II ТО, решение № 73/29.06.2011 г. по т. д. № 683/2010 г. на I ТО. По четвъртия въпрос е цитирано решение № 88/04.07.2018 г. по т. д. 1728/2017 г. на I ТО, решение № 243/17.07.2015 г. по гр. д. № 6828/2014 г. на IV ГО, решение № 164/03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на I ТО, определение № 76/12.11.2008 г. по т. д. № 457/2008 г., решение № 156/01.03.1985 г. по гр. д. № 1121/1984 г. на II ГО.

От касатора е формулирано искане за отмяна на постановеното въззивно решение и отхвърляне на предявените искове.

От ответника по касация „СОФТЕКС“ ЕООД е подаден отговор на касационната жалба, с който се заявява становище за нейната недопустимост, евентуално за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Настоява се, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, а оплакванията в касационната жалба са голословни. Неоснователно е твърдението, че съдът не е обсъдил в мотивите на решението истинността на договора за цесия по реда на чл. 193, ал. 3 ГПК. В своето определение за насрочване на първото съдебно заседание и разпределяне на доказателствената тежест по реда на чл.146 ГПК съдът изрично е посочил, че няма основание за приложение на чл. 193 ГПК и не е открил производство по оспорване. Съдът е извършил собствен анализ на доказателствата по делото и е приел, че договорът за цесия отговаря на всички изисквания на ЗЗД. При изложените доводи от ответника по касация е формирано искане за постановяване на акт, с който касационната жалба да бъде оставена без разглеждане, евентуално да не бъде допускан касационен контрол на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

От въззивната инстанция са приети за безспорни фактите, че на 20.11.2010 г. между „КАРРАТ ГРУП“ ЕООД и „БУЛРЕКС 007“ ООД е бил сключен договор с последващи анекси към него за изпълнение на строително – монтажни работи на обект, находящ се в [населено място],[жк]. Страните са постигнали уговорка 10 % от цената на възложените работи да бъде задържана от „КАРРАТ ГРУП“ ЕООД като гаранция за добро и качествено изпълнение. Съгласно уговорката в чл. 27.3 от договора тази гаранция е следвало да се възстанови на два етапа – 5 % в 5-дневен срок от получаване на разрешение за ползване на обекта, но не по – късно от 30.04.2011 г., а останалите 5 % да се трансформират като гаранция за задължения, които могат да възникнат в гаранционния срок, и е следвало да се възстанови една година след издаване на разрешението за ползване на сградата, но не по – късно от края на февруари 2012 г. В изпълнение на договора „БУЛРЕКС 007“ ООД е извършило възложените строителни работи, за което са били съставени актове образец 19 съгласно изискванията на уговорката по чл. 18. Тяхната стойност е била разплатена на 90 % от възложителя като остатъкът е бил задържан на основание чл. 27.3. от договора като гаранция. Съдът е анализирал представените по делото актове образец 19 и, като е ценил положените от двете страни подписи върху тях, е стигнал до извод, че те доказват извършване на описаните в тях дейности и дължимото се възнаграждение. Наред с това съдът е имал предвид и неоспорените от ответника фактури, съставени съобразно предвиденото в чл. 25 от договора.

Въззивната инстанция е извела заключение, че след като сградата е получила разрешение за ползване, то за нея са били съставени и предхождащите разрешението за ползване актове образец 15, съответно строежът е бил изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти и заверена екзекутивна документация, т. е. работата е била изпълнена и е отговаряла на изискванията на чл. 169, ал. 1, т. 3 ЗУТ, съответно е била приета съгласно чл. 266 ЗЗД. Последното действие е преценено от съда като задължаващо възложителя да разплати уговореното в договора възнаграждение. Решаващият състав е счел за настъпил падежа на задължението за изплащане на втората част от задържаната сума в размер на 5 % към датата 29.02.2012 г., както и наличието на забава, съответно при тези мотиви е приел предявените искове за основателни, тъй както това е сторил и първоинстанционният съд.

За неоснователни въззивният съд е намерил възраженията на ответника, че клаузата на чл. 27.3 от договора е нищожна. Приел е, че тя не противоречи на императивната разпоредба на чл. 20, ал. 2 и 4 от Наредба № 2/31.07.2003 г. за въвеждане на строежите в експлоатация в Република България и минималните гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, тъй като с нея не е уговорен в отклонение от императивната разпоредба по – къс срок на гаранционна отговорност или освобождаване от тази отговорност, а различен падеж на задължението за плащане на остатъчната част от възнаграждението. Счел е, че различен извод не произтича от забавата на изпълнителя, тъй като тя поражда право на възложителя да претендира заплащане на обезщетение за вреди, но не и да откаже изплащане на възнаграждението. Отчел е обстоятелството, че ответникът не е направил възражение за прихващане със свое вземане за обезщетение за забавено изпълнение, а единствено с вземане за обезщетение за некачествено изпълнение.

Относно активната легитимация на ищеца, произтичаща от договор за цесия, сключен с „БУЛРЕКС 007“ ООД, съдът е приел, че прехвърленото вземането в размер на 5 % от конкретно изброени фактури, заедно с изтекла лихва към датата 10.11.2013 г. в размер на 12 400, 40 лв., следва да се счита придобито от ищеца ведно с принадлежностите му. Счел е, че с договора за цесия прехвърленото вземане преминава с привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности. Като е тълкувал уговорките в договора, съдът е достигнал до извод, че със сключването му е прехвърлено и вземането за неустойка. Намерил е неоснователни доводите на ответника въззивник, че вземането за неустойка е самостоятелно такова, позовавайки се на възприетото в доктрината, че неустойката е акцесорно вземане. Констатирал е, че в договора липсва уговорка, гласяща, че старият кредитор запазва за себе си вземането за неустойка. За частично основателно е приел възражението на ответника, че вземането за неустойка е погасено по давност.

За неоснователно съставът на Апелативен съд София е намерил възражението, че договорът за цесия е нищожен, тъй като към датата на сключването му вземането е съществувало. С това се явява изпълнено изискването на чл. 100 ЗЗД. Приел е, че непосочването на отделните вземания не препятства установяване волята на страните относно предмета на договора за цесия. Споделил е доводите на първоинстанционния съд относно неоснователността на извършеното от ответника оспорване на датата, посочена в договора, с ключовия мотив, че ответникът не се явява трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК и не би могъл да бъде увреден от цесията, тъй като е длъжник и за него е без значение на кого ще плати, стига да се освободи от дълга. На новия кредитор той може да направи всички възражения, които е могъл да направи и на стария, тъй като цесията му е надлежно съобщена и го обвързва.

За неоснователно съдът е приел и възражението на ответника, че вземането на ищеца за главница е погасено по давност, тъй като исковата молба е подадена един ден преди изтичане на давностния срок.

Съдът е намерил за частично основателно възражението за прихващане на ответника за некачествено извършени СМР в размер на 3 038, 28 лв.

Не са налице сочените от касатора основания за достъп до касация.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. При липса на конкретно формулиран въпрос или непосочване на хипотеза по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт, а в производството по селекция тази преценка не може да бъде осъществена.

Първият въпрос не може да обоснове достъп до касация, тъй като въззивният съд е анализирал всички възражения, противопоставени от ответника /касатор в настоящото производство/. Дали изводите му относно основателността на възраженията са правилни съдът не може да коментира в настоящото производство.

Относно приложението на чл. 99 ЗЗД не е формулиран никакъв въпрос, а, както беше посочено по – горе, задължение да го изведе и формулира касационната инстанция няма.

Няма спор нито в практиката, нито в доктрината, че вземанията по чл. 86 и чл. 92 ЗЗД са самостоятелни такива, но това не отменя техният акцесорен характер. Вземане за мораторна лихва и неустойка съществува само и дотолкова, доколкото съществува главният дълг. Отговорът на въпроса произтича директно от разпоредбите на чл. 119 ЗЗД, която предвижда погасяване на акцесорните задължения при погасяване на главното, от което произтичат, дори давността за тях да не е изтекла. В съответствие с тази регулация въззивният съд е посочил в мотивите към своето решение, че няма ли главен дълг, няма и задължение за неустойка.

Четвъртият въпрос не удовлетворява основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с цитираното по – горе тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС. Въпросът за забавата на кредитора не се явява обуславящ изводите на въззивния съд за основателност на предявените от ищеца /ответник в настоящото производство/ осъдителни претенции. Съдът е анализирал въпроса за приложното поле на чл. 83 ЗЗД само и доколкото е било наведено подобно възражение от въззивника. Никакви факти по делото, които могат да се субсумират под сочената разпоредба, съдът не е установил, нито е счел този въпрос за релевантен относно преценката му за основателност на иска с предмет 5 % от стойността на уговореното между страните възнаграждение.

При липса на основание да се приеме, че формулираните въпроси са обуславящи произнасянето на въззивния съд или, че те се нуждаят от отговор, настоящият състав на съда счита, че следва да бъде отказан достъп до касация с цел проверка за законосъобразност на въззивното решение, постановено от Апелативен съд София.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС