Определение № 50473 от 04.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1860/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Домус Екстра“ ЕООД, чрез адв.Б.К. срещу решение №40 от 29.04.2022г., постановено по в.т.д. №24/2022г. на Апелативен съд- Бургас, с което е потвърдено решение №367 от 09.12.2021г., постановено по т.д. №129/2020г. по описа на Окръжен съд-Бургас. С първоинстанционното решение е уважен предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, като е прието за установено по отношение на дружеството-касатор, че в полза на „Бургстрой“ ООД, [населено място] съществува вземане в размер на сумата 200 000 лева- неустойка за забава, дължима съгласно т.5.1. от споразумение от 19.02.2016г. и приложение №1 към него, ведно със законната лихва от 09.10.2019г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №957/2019г. на Районен съд- Несебър, като на ищеца са присъдени разноските за заповедното и първоинстанционното производство. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че съдът е обсъдил формално доказателствата, вкл. относимите към възражението, че забавата за изпълнение на поетите от него задължения по процесното споразумение е резултат от действия на самия ищец. Твърди, че решаващият състав не е приложил императивни разпоредби на ЗУТ, респ. е достигнал до неправилен извод, че е изпълнен фактическият състав на чл.92 ЗЗД. Излага доводи за нищожност на неустоечната клауза като накърняваща добрите нрави, като намира за незаконосъобразни мотивите за отхвърляне на това възражение. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно, а предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Следва ли въззивната инстанция при осъществяване на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите констатации и правните й изводи да са обосновани?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да постанови акта си след анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост /а не изолирано едни от други/, които имат значение за решението по делото и на тази база да обоснове крайните си изводи?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Ответникът „Бургстрой“ ООД оспорва касационната жалба. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност процесуално допустима – подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.92 ЗЗД за установяване съществуване на вземане за неустойка, съставът на Апелативен съд-Бургас намира за доказано наличието на валидна облигационна връзка между страните по делото по договор за изработка, обективиран в споразумение от 19.02.2016г., поемането на конкретни задължения от ответното дружество със срок за изпълнение 19.08.2018г., неизпълнение в договорения срок, както и в допълнителния 9-месечен срок по чл.5.1. и задължение на ответника- изпълнител за плащане на договорената неустойка за забава в размер на 200 000 лева. Въззивният съд отграничава като основни спорни въпроси по делото валидността на неустоечната клауза и на коя от страните е вината за забавеното изпълнение. Решаващият съдебен състав анализира договорената в споразумението неустойка за забава във фиксиран размер, с оглед разрешенията, залегнали в ТР №1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, като излага мотиви, че неустойката е договорена да обезпечи изпълнението на основните задължения на изпълнителя и постигане целта на договора, че е адекватна с оглед очакваните вреди – невъзможност да се ползват петнадесет ваканционни обекта; че има симетрия в отношенията на страните при договарянето; че няма други обезпечения, гарантиращи изпълнението. Стига до извод, че клаузата е валидна, тъй като към момента на постигане на съгласието неустойката изпълнява присъщите си функции- стимулира точното във времево отношение изпълнение, като има и обезщетителна и санкционна функция. Апелативният състав, след анализ на разпоредбите на чл.66, чл.84, ал.1 и ал.4, чл.142, чл.144, ал.1, т.2 вр. чл.140а, ал.1, чл.154 ЗУТ и с оглед доказателствата по делото, намира за неоснователни възраженията на ответника, че поради нарушения, допуснати от ищеца при изпълнение на СМР преди подписване на процесното споразумение, по-специално- изпълнение на външните ВиК връзки в отклонение от издадените строителни книжа и правилата на ЗУТ, изпълнителят е бил в невъзможност да изпълни задълженията, поети с договора, респ. не следва да носи отговорност за забава. Излага доводи, че от събраните доказателства, вкл. заключенията на СТЕ, се установява, че канализационната инсталация на процесните сгради по проект е било предвидено да се свързва с външната канализацонна система, експлоатирана от „ВиК“ ЕАД, на [улица], на север от сградите, като на място тази външна връзка е изпълнена на [улица], на югозапад от сградите. По категоричен начин се установява, че това отклонение от одобрения проект в част ВиК е извършено без строителни книжа, като свързването на сградите е осъществено към частен водопровод, при съгласие на неговия собственик, дадено в полза на ответника „Домус Екстра ЕООД. Съдът приема за доказано, че проектната улична канализация по [улица]не е реализирана и липсват проекти за такава, като тя е и технически трудно изпълнима, докато включването към [улица]е към въведена в експлоатация с разрешение за ползване улична канализационна мрежа. При преценката относно основателността на възражението на ответника, решаващият съдебен състав съобразява, че ответното дружество е собственик на поземления имот, върху който са изградени процесните постройки, че строителното разрешение е издадено през 2008г. в негова полза и в полза на „Си Инвест ООД, на което на 26.06.2008 г. е било прехвърлено правото на строеж по отношение на част от апартаментите в жилищните сгради блок А и блок Б, срещу задължение да изгради постройките и да ги предаде с разрешение за ползване. Приема, че с договор за изработка в строителството от 17.09.2008г. „Си Инвест“ ООД възлага на ищеца да извърши строителството на жилищните сгради, като с подписване на процесното споразумението между страните на 19.02.2016г. те са декларирали, че обектите са с изцяло завършени ВиК връзки. Въззивният съд излага доводи, че като собственик на терена, върху който се изграждат постройките, търговец- участник в строителния процес и лице, в полза на което са издадени строителното разрешение и разрешението за ползване на частния водопровод, към датата на сключване на споразумението ответното дружество е било в известност както за предвижданията на проекта, по отношение на свързването с чиста канализация и отвеждането на отпадните води на имота, така и за отклонението от тези предвиждания, извършено по време на строителството. Предвид изложеното, намира за неоснователно възражението, че изпълнението на задълженията на ответника да довърши строителството и да предаде построеното е осуетено от поведението на ищеца /забава на кредитора/ или е резултат от непреодолими пречки за реализиране на проекта /обективна невъзможност за изпълнение/. Съдът излага и допълнителни доводи- не е установено по категоричен начин, че дейностите по изграждане на процесната канализация са дело на ищеца, предвид ангажираността и на други участници в строителния процес; дори да се приеме, че е налице забава на кредитора, тя освобождава длъжника от последиците на собствената му забава, но не и от задължението, поради което при запазена договорна връзка, ответникът е продължил да дължи изпълнение; предвид заключението на вещите лица, че свързването към канализацията на [улица]е технически правилно и икономически изгодно, но е следвало да бъде оформено с необходимите строителни книжа, съгласно изискванията, не се касае за фактически или правно непреодолимо препятствие пред изпълнението съгласно чл.81 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на поставените от касатора процесуалноправни въпроси не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същите са свързани, от една страна, с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд /за знание на ответника като собственик на терена за изграждането на външната канализация в отклонение от проектите и за недоказаност кой точно е изпълнил външната канализация/, а от друга, за достигане до тези изводи поради игнориране и необсъждане на всички доказателства в тяхната съвкупност, вкл. процесното споразумение, т.е. за допуснати конкретни процесуални нарушения. Въпросите не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви, тъй като решаващият съдебен състав е обсъдил възраженията на ответника, както и изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на първоинстанционното решение, като е анализирал споразумението между страните в неговата цялост, разрешението за строеж, заключенията на СТЕ, изготвени въз основа на доказателствата по делото, вкл. строителната документация за процесните обекти. Въззивният съд е анализирал относимите доказателства в тяхната съвкупност и е изложил ясни и непротиворечиви мотиви по спорните въпроси. Касаторът оспорва обосноваността на въззивното решение, като изложените доводи за формален анализ и неправилна преценка на доказателствата изискват проверка и преценка на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, респективно проверка на правилността на решението, каквато е недопустимо да се осъществява в настоящия етап на касационното производство. Несъгласието на касационния жалбоподател с фактическите констатации и правни изводи на съда не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Следва да се отбележи, че фактът кой е изпълнил външната канализационна система на процесните обекти, не е единственият обосновал решаващия извод, че неизпълнението на ответника не се дължи на забава на ищеца- кредитор, нито на обективна невъзможност за изпълнение. Решаващият съдебен състав е приел, че не само като собственик на терена, върху който се изграждат постройките, но и като търговец- участник в строителния процес и лице, в полза на което са издадени строителното разрешение и разрешението за ползване на частния водопровод, към датата на сключване на споразумението ответното дружество е било в известност както за предвижданията на проекта, по отношение на свързването с чиста канализация и отвеждането на отпадните води на имота, така и за отклонението от тези предвиждания, извършено по време на строителството. Въззивният съд е изложил аргументи, че договорът за СМР, обективиран в споразумението от 19.02.2016г., не само е бил сключен при знание за отклонението от проекта при изграждането на външната ВиК, но не е бил развален след падежа, страните са продължили да бъдат обвързани от договорната връзка, респ. ответникът в качеството му на изпълнител е дължал изпълнение и след 19.08.2018г., като това изпълнение е било фактически и правно възможно. Съдът е съобразил, че неустойката за забава е за неточно изпълнение на кумулативно дължимите престации- довършване на апартаментите, собственост на ищеца /възложител/ в посочения вид и степен на завършеност и въвеждане на обекта в експлоатация, като се дължи ако забавата продължи повече от девет месеца /и след 19.05.2019г./, т.е. за изпълнителя е съществувала възможността за изпълнение в рамките на този допълнителен срок. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд