Определение № 60498 от 20.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 51/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 260058 от 30.10.2020 г. по в.т.д. № 430/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, втори търговски състав, с което е потвърдено решение № 20209 от 10.07.2020 г. по т.д. № 107/2019 г. на Окръжен съд – Смолян за осъждане на касатора да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – „Проф. д-р К. Ч.“ ЕООД, [населено място], сума в общ размер на 61 097 лв. по фактури № [ЕГН] от 07.04.2017 г., № [ЕГН] от 12.05.2017 г., № [ЕГН] от 07.06.2017 г., № [ЕГН] от 08.08.2017 г. и № [ЕГН] от 08.09.2017 г., всички по договор за оказване на болнична медицинска помощ № 210238 от 27.02.2015 г., в сила до 01.04.2017 г., и договор № 210238 от 12.05.2017 г., в сила от 01.04.2017 г., представляваща извършена и неразплатена болнична медицинска помощ за периода 01.03.2017 г. – 31.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 20.12.2019 г., до окончателното й изплащане; сумата 12 694.60 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.12.2017 г. до 20.12.2019 г., както и сторени по делото разноски. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът оспорва извода на Апелативен съд – Пловдив, че договорните клаузи за заплащане на осъществените медицински дейности в рамките на утвърдените месечни стойности не могат да ограничат безусловно признатото от закона право на свободен достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ, както и гарантирания им свободен избор на изпълнител, сключил договор с НЗОК, в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Твърди необоснованост на изводите на съда, че определените стойности на изпълнителите на болнична медицинска помощ са прогнозни и е възможно те да бъдат надхвърляни без изпълнителите да могат да влияят върху това, както и че извършените от изпълнителя медицински дейности попадат сред случаите на непредвидени и неотложни разходи, в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетни средства, за заплащането на които следва да се използват средствата от резерва на НЗОК. Касаторът счита, че при постановяване на решението не са обсъдени всички наведени във въззивната жалба доводи и оплаквания относно: правната същност на процесните договори; неизпълнението от страна на ищеца на договорни клаузи и противоречието на първоинстанционното решение на решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България; както и не са преценени събраните доказателства, а фактическите изводи са необосновани. По изложените съображения се моли за касиране на атакувания съдебен акт. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/ Дължи ли заплащане НЗОК за действително извършени и отчетени медицински дейности за процесния период, които надхвърлят договорените определени стойности в Приложение № 2 към договорите, сключени между изпълнителите на болнична медицинска помощ и НЗОК; 2/ Следва ли въззивният съд да се съобрази безусловно с решение на Конституционния съд, с което е прието, че правата на гражданите по чл. 52 от КРБ не са неограничени и 3/ Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, както и да съобрази всички представени по делото доказателства. По първия въпрос се поддържа допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; по въпрос № 2 – тази по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а по последния въпрос – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на решение № 34 от 20.03.2019 г. по гр.д. № 1694/2018 г. на ВКС, III г.о. Направено е и искане за сезиране на Председателя на ВКС с цел образуване на тълкувателно дело по поставените от касатора въпроси и спиране на настоящото производство на основание чл. 292 ГПК. Ответникът по касация – „Многопрофилна болница за активно лечение – „Проф. д-р К. Ч.“ ЕООД, [населено място], не депозира отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, съставът на Апелативен съд – Пловдив е приел за безспорно, че между страните на основание чл. 59 ЗЗО е сключен Договор за оказване на болнична медицинска помощ № 210238 от 27.02.2015 г., в сила до 01.04.2017 г., и Договор № 210238 от 12.05.2017 г., в сила от 01.04.2017 г., изменен с няколко допълнителни споразумения. За безспорно е счетено и това, че ищецът е предоставил на здравноосигурени лица през м. април, м. май, м. юни, м. август и м. септември 2017 г. медицинска помощ по клинични пътеки, включени в основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, за които не е получил плащане. Съдът е констатирал, че по делото липсва спор и относно неразплатените дейности от категорията, описани в чл. 45 ЗЗО, както и че същите са били реално извършени от страна на болничното заведение и то съобразно изискванията, посочени в чл. 46, ал. 2 и ал. 3 ЗЗО. При тези данни съдът не е уважил възражението на ответника – настоящ касатор за липса на основание превишените стойности да бъдат заплатени. За да приеме дължимост на стойността на реално извършените и отчетени от болницата дейности, попадащи в обхвата на договорената болнична помощ, но надхвърлящи определената за болничното заведение бюджетна рамка, решаващият състав на Апелативен съд – Пловдив се е позовал на конституционното право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон, както и на конкретни разпоредби от ЗЗО и от Закона за бюджета на НЗОК, включително и предвидената в последния възможност за корекции на разходите за здравноосигурителни плащания за болнична медицинска помощ и процедурата за такива корекции. Въззивният съд, позовавайки се на чл. 1, чл. 2, чл. 4, чл. 4а, чл. 24 – 26, чл. 35, чл. 45 – 46, чл. 53 – 55 и чл. 55д ЗЗО и преценявайки конкретни договорни клаузи, е извел следните изводи: Претендираните от ищеца субективни права са част от възникналото между него и ответника правоотношение въз основа на разпоредбите на чл. 59 и сл. ЗЗО, което е обусловено от предвиденото в чл. 52 КРБ право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ; Задължителното здравно осигуряване гарантира на осигурените лица свободен достъп до медицинска помощ, чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител; За осигуряването на този достъп, а и за гарантиране спазването на правата на задължително здравноосигурените лица, НЗОК е задължена да заплаща определени видове медицинска помощ, като плащането на предоставената на задължително здравноосигурените лица помощ от типа, описан в чл. 45 от ЗЗО, е задължително, т.е. тази разпоредба има императивен характер; С националния рамков договор и с индивидуалните договори не може да се дерогира задължението за плащане и не се създават основания да се договори отпадане на задължението за плащане по чл. 45 от ЗЗО, а с тях на определяне подлежат редът за нейното предоставяне и моментът, в който това следва да стане. Прието е, че предвиденото в чл. 52 КРБ право може да бъде упражнено в рамките на бюджета на НЗОК за съответната година, при условие, че с предвидените разходи за медицинска помощ в този бюджет следва да са съобразени НРД за годината, договорът, определящ обемите и цените на медицинската помощ, а и самите индивидуални договори с изпълнителите на такава. Именно за да се създадат условия за спазване на съответната бюджетна рамка е предвидено и изискването на чл. 4 ЗБНЗОК. Според въззивния съдебен състав това не значи, че разходването на бюджета за годината в един по-ранен период лишава гражданите от правата им по чл. 52 КРБ, поради което, при възникване на такава ситуация, за НЗОК възниква задължението да използва бюджетния си резерв, със средствата от който се плащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравно-осигурителни плащания, респ. в случая водещо е осигуряване на предвиденото в КРБ право на гражданите по чл. 52, а не съблюдаване на фискалната дисциплина. В тази връзка съдът е акцентирал и върху законодателно гарантирания свободен избор на здравно осигурените лица на лечебно заведение, който изключва възможността за константно определяне на стойността на оказаната медицинска помощ по чл. 45 ЗЗО. В мотивите си решаващият съд е съобразил и че действащата към процесния период Методика за остойностяване и заплащане на медицинска помощ не предвижда отхвърляне на дейността поради превишаване на лимитите, а изисква формиране на листа от чакащи, освен на случаите, изискващи спешна диагностика и лечение. В процесната хипотеза е установил, че лечебното заведение не се е съобразило с тази възможност, но неспазването й не може да игнорира факта на извършването на медицинска дейност и съответното възникване на задължението за нейното заплащане от страна на НЗОК, с оглед чл. 45 ЗЗО – заплащането на съответната надлимитна медицинска дейност не съставлява разходване на средства, за които няма бюджетно предвиждане, и същото е дължимо за съответната година, защото би станало факт или в един по-късен момент, ако пациентът се включи в листата на чакащите, или за периода м. април – м. септември 2017 г., при условие че пациентът избере да се лекува в друго здравно заведение, което не е превишило лимита си. С тези доводи е мотивиран краен извод, че исковата претенция е основателна и правилно е била уважена изцяло от първоинстанционния съд. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Съгласно задължителните постановки, дадени в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице кумулативно някоя от визираните в т.т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. При тълкуването на чл. 280, ал. 1 ГПК е направено и ясно разграничаване между основанията за достъп до касация и основанията за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което искането за допускане на касационно разглеждане на делото не би могло да се основава на доводи за неправилност на решението. В тази връзка, първият от формулираните въпроси е пряко относим към оспорената от касатора дължимост на плащания за надлимитни медицински дейности, поради което е релевантен към правилността на обжалваното решение. Преценка за материалната законосъобразност на въззивния съдебен акт може да се реализира едва в производството по чл. 290 ГПК, но не и в селективната фаза на касационното производство. Поради това въпросът не удовлетворява общата предпоставка за достъп до касация. Извън изложеното следва да се посочи, че на въпроса - законосъобразно ли е определянето на месечни стойности за заплащане от НЗОК на отчетни дейности от изпълнителите на медицинска дейност по сключените между тях договори и има ли задължение НЗОК да заплаща извършени надлимитни дейности е отговорено в решение № 169 от 16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл. 290 ГПК. Според него, уговорената в сключен между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на стойностите по Приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД; но тя няма за последица отказ за плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига същите да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Мотивите на касационния съд, довели до този краен извод, и мотивите в обжалваното въззивно решение си кореспондират, респ. последното не противоречи на създадената актуална практика по чл. 290 ГПК и соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в случая не е приложим. Поставеният от касатора втори въпрос, макар и нуждаещ се от конкретизиране според указанията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е свързан с правата на гражданите по чл. 52 КРБ. Освен че е хипотетичен, той и не съответства на мотивите на въззивния съд. Последният не е формирал извод, че правото на задължително здравно осигуряване гарантира „неограничен“ достъп на гражданите до медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване. Поради това, въпросът не удовлетворява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният процесуалноправен въпрос покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора и служебно известна на съда практика относно задълженията на въззивния съд, а именно при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Формулираното в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване искане по чл. 292 ГПК се преценява като неоснователно. Горната норма намира приложение при противоречиво разрешавани въпроси от ВКС, а не и от първоинстанционни и въззивни съдилища, с актовете на които се мотивира касаторът. От друга страна, на настоящия съдебен състав не е известна противоречива практика на касационната инстанция, касаеща конкретния правен спор. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение