Определение № 2111 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 791/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на В., А., К. и Г. С. и Г. Ц. срещу въззивно решение № 1357/2024 г. по в. гр. д. № 1342/2024 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 36/2024 г. по т. д. № 235/2021 г. на Окръжен съд София за отхвърляне на предявените от касаторите срещу „ЗК „Лев Инс“ АД искови претенции с правно основание чл. 432 КЗ. В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че с обжалваното решение неправилно е приложена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с оглед даденото й тълкуване в задължителната практика на касационната инстанция /ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г., ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК/, допуснато е нарушение на съдопроизводствените правила и в резултат на това решението е необосновано. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се заявява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се поставят въпроси, които според касаторите са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд и са включени в предмета на делото, съответно са от значение за определяне на критериите за изключителност на създадени емоционални и трайни връзки между родственици, които обуславят правото на обезщетяване по смисъла на ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички релевирани от страните доводи и събрани доказателства, за да гарантира постановяването на обоснован законосъобразен съдебен акт. Предвид изложените съображения се заявява искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което застрахователят да бъде осъден да заплати на касаторите обезщетения в претендираните размери от по 100 000 лв. за причинени от смъртта на тяхната внучка и племенница неимуществени вреди. От ответника по касация „ЗД „Лев Инс“ АД е депозиран отговор, с който съвместната касационна жалба се оспорва като неоснователна и се заявява становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Събраните в хода на производството доказателства не индикират за наличие на житейска ситуация, която да надхвърля обичайните нормални отношения на обич и привързаност между баба, дядовци и внуче и леля и племенница. Поддържа се теза, че въззивният съд не се е отклонил от разясненията, дадени с ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Производството е образувано по предявени от В., А., Г. С. и К. Ц. /последният наследен от Г. Ц. и К. С. в хода на производството/ срещу „ЗК „Лев Инс“ АД претенции с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ в размер от по 100 000 лв. – обезщетение за смъртта на Крисия Б. Г., настъпила на 18.05.2018 г. в резултат на ПТП, за причиняването на което е бил признат за виновен с влязла в сила присъда по нохд № 117/2022 г. Г. Г.. Гражданската му отговорност е била застрахована при ответника. С обжалваното в настоящото производство въззивно решение състав на Апелативен съд София е преценил, че между страните липсва спор относно правопораждащите факти, свързани с пътнотранспортното произшествие, вината на дееца, уврежданията и смъртта на пострадалата, която е внучка и племенница на ищците, както и наличието на застрахователно правоотношение. Спорът е концентриран върху обстоятелството дали са налице критериите, разяснени с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК, ВКС, които са от значение за материалната легитимация на ищците. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове, въззивният съд е преценил, че в процесната хипотеза не се установява наличие на конкретни житейски обстоятелства, които да са обусловили създаването на особена близост между ищците и починалата, която да се определи като по-голяма от обичайната. За да стигне до този извод, съдът е анализирал събраните чрез разпита на свидетелите В. С. /сестра на ищеца К. С. и дъщеря на ищцата Г. Ц./ и К. А. /сестра на ищцата В. С./ гласни доказателства. Счел е, че те са противоречиви, неконкретни и неясни и не установяват конкретни факти, от които да се направи извод за изключителна близост, излизаща извън рамките на обичайното и типичното за връзката между внучка и баба/дядо, както и племенница и леля. Според състава неизяснен е останал въпросът дали детето е посещавало детска градина, или е било отглеждано от своите близки и кои точно от тях. Акцентирал е на установеното по делото обстоятелство, че детето е живяло със своята майка и биологичен баща, които са се грижели за него. Въз основа на тези мотиви е формирал краен извод за доказана само формална родствена връзка между ищците и пострадалата, която не попълва хипотезата, изяснена с ТР № 1/2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК, ВКС. Поставените от касаторите правни въпроси относно общите критерии, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, така че то да е справедливо, както и относно задължението на съда да съотнесе установените в процеса конкретни обективно съществуващи обстоятелства към тези критерии, макар да удовлетворява общата селективна предпоставка, не попълва хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този извод следва от фактическите и правни съображения, изложени във въззивното решение на Апелативен съд София по спорния въпрос, а именно – дължимостта на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивировъчната част на решението не съдържа данни за допуснато отклонение от задължителната тълкувателна практика на касационната инстанция. ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК, ВКС е прието с цел да се тълкуват разпоредби от националното ни право в съответствие с изискванията на Директива 2009/103/ЕО относно застраховката „Гражданска отговорност“ и Директива 2012/29/ЕС за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите от престъпления и изискването на българската държава като член на ЕС да транспонира тези директиви в националното си законодателство или поне да осигури проявлението на техния полезен ефект чрез „съответно тълкуване“ на вътрешното си право /според трайната практика на СЕС/. Целта на двете директиви е да гарантира, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ покрива в пълна степен причинените от ПТП вреди не само на пострадалия, но и на кръга лица, които са претърпели вреда в резултат от смъртта на пострадалия при ПТП. В мотивите на решението е разяснено, че материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат овъзмездени. С тълкувателното решение е разяснено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя/сестри, баби/дядовци и внуци, както и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. Тази привързаност трябва да е толкова силна, че смъртта на единия от родствениците да е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Посочените разяснения мотивират извод, че обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смърт на близък, попадащ извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение. То следва да бъде преценявано във всеки казус, но ориентир за съществуването на това изключение е наличието на привързаност между починалия и претендиращия обезщетението, която надхвърля формалното родство и съпътстващите го отношения на разбирателство, взаимна обич, духовна близост, емоционална и материална подкрепа. Тази близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от грижа, заместваща родителската, или дължимата от брачния партньор. Тя трябва да е доказана по несъмнен начин. В този смисъл са и разясненията, дадени с решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 92/2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II т.о., решение № 17/2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на II т.о., решение № 60070/2021 г. по т. д. № 904/2020 г. на I т.о., решение № 33/2022 г. по т. д. № 377/2021 г. на I т.о., решение № 50020/2023 г. по т. д. № 1439/2022 г. на I т.о., които се споделят изцяло от настоящия състав. В процесния случай въззивният съд е отчел обстоятелството, че свидетелските показания съдържат твърде общи изявления и не дават информация за конкретни факти, които да обусловят наличието на изключение от обичайно близките отношения между баба/дядо и внучка, както и между леля и племенница. Отделно от това, съставът е съобразил, че детето е живяло в едно домакинство със своите родители, които са полагали грижи за него, което изключва наведените в исковата молба твърдения за изключителна близост, надхвърляща обичайната, между детето и претендентите за обезщетение от неговата кончина. Следва да се отчете и обстоятелството, че в обжалваното решение са възприети мотивите на първоинстанционни съд за липса на доказателства загубата на Крисия да е довела до продължителни и интензивни болки и страдания, които да изискват психологическа подкрепа и необходимост от медикаментозно лечение на ищците поради невъзможността да се справят с тежката загуба. В отклика от твърденията на касаторите, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства относно търпени от тях неимуществени вреди и интензитета на страданието им. Аргументирал е поради каква причина счита за неоснователни твърденията, изложени в исковата молба. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие с практика на ВКС, включително цитираните от касаторите тълкувателни решения и решения по чл. 290 ГПК. Наличието на съществена по обем съдебна практика по поставените от касаторите въпроси изключва a priоri релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В заключение поради необосновано наличие на критериите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация, такъв следва да бъде отказан. При този изход на делото на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените в настоящото производство разноски за изготвяне на отговор в размер на 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС