Определение № 2889 от 14.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1131/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на Л. Л. П. и М. Г. К. - П., чрез процесуален представител, против решение № 60 от 16.01.2025г. по в. гр. д. № 430/2024 г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 261366 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 11526/2020г. на Софийски градски съд в частта за поправка на допусната явна фактическа грешка в диспозитива на решението, като вместо него на основание чл.247, ал.1 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 264915 от 21.07.2021г. по гр. д. № 11526/2020г. на Софийски градски съд, като в диспозитива на решението - абзац втори, ред пети от диспозитива, вместо „договорна лихва от 52 012,91 евро за периода 16.06.2013 г. - 02.01.2020 г.“ да се чете „договорна лихва от 52 012,91 евро за периода 04.11.2015 г. - 02.01.2020 г.“

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с оглед на което се претендира неговата отмяна в частта, с която според касаторите неправилно е било посочено „за периода 04.11.2015 г. - 02.01.2020 г.“, вместо правилния такъв - „за периода от 02.10.2015 г. - 02.01.2020 г. за Л. П. и „за периода от 22.10.2015 г. - 02.01.2020 г. за М. К. – П.“.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите се позовават на хипотезите на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Формулирани са следните правни въпроси, а именно:

1. „Има ли правно основание въззивният съд да променя, чрез механизма за поправка на ОФГ, изводите на първоинстанционния съд по съществото на спора в диспозитива на решението тогава, когато не са налице изложените в нормата на чл.247 ГПК предпоставки за това ? Валидна ли е такава промяна в случай, че противоречи на мотивната част на решението, което се поправя ?“;

2. „Има ли и какво е правното основание върховният съд да разпорежда на първоинстанционния съд процедура за поправка на ОФГ в диспозитива на решението му, тогава, когато това решение не е било касационно обжалвано от страна по делото и без съдът да е изрично сезиран от страна в процеса за поправка на ОФГ ?“;

3. „Основателни ли са, или не, доводите на страна в процеса, че тогава, когато има необжалвана част на решението, в която то е влязло в сила, е недопустимо разпореждането на съда за поправка на ОФГ ?“;

4. „Валидно ли е решение по въззивно производство за поправка на ОФГ, с което е отменена извършената от първоинстанционния съд такава и налагащо на първоинстанционния съд, чрез инструментариума за ОФГ, конкретни промени на изводите на първоинстанционния съд с решението му по същество по делото, при условие, че липсват предпоставките по чл.247 ГПК за това ?“;

5. „Валидна ли е поправка на ОФГ на съдебно решение, с която датата на предсрочна изискуемост на вземането по договор за кредит, представляваща дата на съобщаване на кредитополучателя решението на банката за това, е подменена с друга дата след нея, определена едностранно и по желание на самата банка ?“.

В изложението не са посочени актове от кръга на тези по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, на които обжалваното решение да противоречи. Липсва и обосноваване на критерия по чл.280, ал.1,т. 3 ГПК. Основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за „невалидност“ и очевидна неправилност на въззивното решение, са аргументирани с твърдението за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че първата дата на изискуемост на кредита е 04.11.2015г. В тази връзка в касационната жалба е формулиран въпросът: „Подлежи ли на корекция съдебно решение, в което датата на предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит, представляваща датата на съобщаване на кредитополучателя на решението на банката за това, е подменена с друга дата след нея, определена едностранно и по желание на самата банка ?“.

Ответникът – „Банка ДСК“ АД, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – София е установил следното: На 09.01.2020г. „Банка ДСК“ АД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК срещу длъжниците Л. Л. П. и М. Г. К. - П. въз основа на Договор за ипотечен кредит от 30.10.2008 г. и 6 бр. анекси към него, като в заявлението било посочено, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 03.01.2020г. поради неплащане на 78 погасителни вноски; Със Заповед за незабавно изпълнение от 28.01.2020 г., издадена по ч. гр. д. № 802/2020 г. по описа на Софийски районен съд, в процесната част за договорната лихва заповедният съд е уважил заявлението и е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК солидарно срещу длъжниците Л. П. и М. П. за сумата в размер на 52 012,91 евро за периода 16.06.2013г.- 02.01.2020г.; С постановено по реда на чл. 422 ГПК решение от 21.07.2021г. по гр.д. № 11526/2020г. състав на СГС е признал за установено, че Л. П. и М. К.-П. дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД сумата от 18 957,94 евро - договорна лихва за периода 16.06.2013 г. - 04.11.2015г., като е отхвърлил иска за разликата над признатия размер от 18 957,94 евро за периода 16.06.2013г. - 04.11.2015г. и претендирания размер от 52 012,91 евро за периода 16.06. 2013г. - 02.01.2020 г.; Срещу решението на първата инстанция била подадена въззивна жалба от ответниците в частта, с която било признато за установено, че дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 18 957,94 евро - договорна лихва за периода 16.06.2013г. - 04.11.2015г.; С въззивното решение Апелативен съд - София отменил първоинстанционното решение в частта, с която съдът е признал за установено, че Л. П. и М. К.-П. дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД сумата от 18 957,94 евро договорна лихва за периода 16.06.2013г. - 04.11.2015г., и вместо него е постановил отхвърляне на предявения установителен иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че същите дължат солидарно на „Банка „ДСК“ АД сумата от 18 957,94 евро договорна лихва за периода 16. 06.2013г. - 04.11.2015г.; Срещу тази част на въззивното решение била подадена касационна жалба от ищеца „Банка ДСК“ АД; С Определение № 1237 от 07.12.2023г. по т.д. № 2628/2022 г. на ВКС, I т.о. делото било върнато обратно на Софийски градски съд за отстраняване на очевидна фактическа грешка в решението, в частта относно посочения период, за който било прието, че се дължи договорна лихва, предвид факта, че в мотивите на решението си съставът на Софийски градски съд приел, че част от договорната лихва е погасена по давност, а друга в размер на 18 957,94 евро е дължима за периода 04.11.2015г. - 09.01.2020г., тъй като не е изтекъл петгодишен давностен срок; Същевременно, в диспозитива на решението било признато за установено, че ответниците Пешеви дължат на „Банка ДСК“ АД сумата от 18 957,94 евро - договорна лихва за периода 16.06.2013г. - 04. 11.2015г., съответно бил отхвърлен искът за разликата между претендирания размер на договорната лихва от 53 012,91 лв. за периода от 16.06.2013г. до 02. 01.2020 г. и признатия за дължим от 18 957,94 евро за периода 16.06.2013г. до 04.11.2015г.; След връщане на делото на първата инстанция било постановено решение № 261366 от 14.12.2023г., с което Софийски градски съд допуснал поправка на явна фактическа грешка, като в диспозитива на постановеното от него решение по делото, „ абзац първи, ред 8, възнаградителната лихва от 18 957, 94 евро да се чете за периода от 04.11.2015 г. - 02.01.2020 г.“

След тези констатации Апелативен съд – София от правна страна е приел, че постановената поправка на ОФГ противоречи на ясно изразената воля на съда в тази й част, предвид факта, че от мотивите на решение № 264915 от 21.07.2021 г. - стр. 10, абзац втори, ред 6-ти до 10-ти, в частта за присъждане на възнаградителна лихва, съдът е приел, че дължима се явява такава в размер на 18 957,94 евро за периода от 16.06.2013 г. - 04.11.2015 г., тъй като кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на 04.11.2015г. Според въззивния съд в този смисъл е и постановеният диспозитив, където в абзац първи, ред 7 и 8 от същия била възпроизведена ясно формираната воля на съда за признаване за установено, че ответниците Л. П. и М. К. - П. дължат солидарно на „Банка ДКС“ АД сумата от 18 957,94 евро - договорна лихва за периода от 16.06.2013г.- 04.11.2015г. Прието е също така, че не следва друг извод от мотивите на съда на стр. 11, абзац 4 и 5 от решение № 264915 от 21.07.2021г., където датата 09.01.2020г. била обсъждана от съда само досежно направеното възражение за изтекла давност, което било счетено за неоснователно по отношение на вземането на банката за главница и възнаградителна лихва (съответно 95 837,69 евро главница и 18 957,94 евро възнаградителна лихва). В съответствие с ясно формираната воля на съда на стр. 13 в абзац втори от диспозитива били отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД против ответниците Л. П. и М. К.-П. искове, като по отношение на иска за възнаградителна лихва същият бил отхвърлен за разликата между присъдената сума от 18 957, 94 евро до пълния размер на претендираната договорна лихва от 52 012, 91 евро. Именно в тази част решаващият съд е установил допусната ОФГ като противоречие между мотиви и диспозитив, поради посочен за период на отхвърляне този от 16.06.2013 г. до 02.01.2020 г., при условие, че исковата претенция от 18 957, 94 евро вече е била уважена за периода от 16.06.2013 г. до 04.11.2015г.; Тоест, допуснатата ОФГ, при ясно формираната в мотивите и изразена в абзац първи от диспозитива воля на съда, изисква според въззивния съд поправката да бъде допусната в абзац втори, ред пети от диспозитива, като вместо началната дата 16.06.2013г. да се чете 04.11.2015г. С оглед формираните правни изводи, Апелативен съд – София е приел, че обжалваното решение от 14.12.2023 г. следва да се отмени и вместо него да се постанови поправка на ОФГ в абзац втори, ред пети от диспозитива на решението от 21.07.2021 г. по гр.д. № 11526/2020г. на Софийски градски съд, като вместо „договорна лихва от 52 012,91 евро за периода 16.06.2013г. - 02.01.2020г.“ да се чете „договорна лихва от 52 012,91 евро за периода 04.11.2015 г. - 02.01.2020 г.“

Настоящият състав на ВКС намира следното по приложното поле на касационното обжалване:

Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки, формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. След съобразяване с възприетото в т.1 от посочения тълкувателен акт, че касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на един или повече правни въпроси, които трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, настоящият състав намира, че по начина, по който са формулирани, въпросите не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Първият от въпросите е насочен директно към правилността на въззивното решение, която не се преценява в настоящата фаза на касационното производство. Останалите въпроси не са включени в предмета на делото, съответно съдът не е излагал съображения и обуславящи изхода от спора решаващи мотиви. Освен това, последните два въпроса изхождат от несъгласието на касаторите от приетата от първоинстанционния съд първоначална дата на предсрочната изискуемост на кредита, което е по обосноваността на основното съдебно решение и е извън предмета на производството по чл.247 ГПК.

Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е отстъствието на надлежно заявена и обоснована от касаторите допълнителна предпоставка по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Формулирането на правен въпрос без посочване и обосноваване на конкретно основание за достъп до касационно обжалване от кръга на предвидените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК лишава касационната инстанция от възможността да извърши селекция на касационната жалба събразно уредените в процесуалния закон критерии и указанията, дадени от ОСГТК на ВКС в ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г.

Не се установяват и самостоятелните основания по чл.280, ал.2,предл. второ и трето ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. В настоящия случай въззивното решение на Софийски апелативен съд е постановено по реда на чл.247, ал.4 ГПК по жалба на страна в производството, поради което няма вероятност да е недопустимо.

Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, каквито в случая не се установяват. Аргументирано с твърдението за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че първата дата на изискуемост на кредита е 04.11.2015г., както се посочи по-горе, същото е относимо към правилността на основното решение и е извън пределите на проверката по чл.247 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК