Определение № 1749 от 24.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 990/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. А., представляван от адв. Есен Фикри, срещу решение № 37 от 26.01.2023г. по в.гр.д. № 399/2022г. на Окръжен съд Добрич, с което е обезсилено решение № 260087 от 31.12.2021г. по гр.д. № 6/2019г. на Районен съд Тервел в частта, с която на основание чл.194, ал.2 ГПК е признато за недоказано направеното от касатора оспорване на компетентността на съставителя на протокол за ПТП № 1606327 от 09.09.2017г. и верността на протокол за ПТП № 1606327 от 09.09.2017г., т.е. съответствието на фактическото положение с удостовереното в него, съответно дали водача „1” е ответникът по делото, налице ли е виновно поведение за възникналото ПТП, съответно причинно следствена връзка между поведението на ответника и причинените имуществени вреди на посочените по схемата МПС - съдържанието на протокол за ПТП в частта по отношение посочената в него дата, час, посоченото в “обстоятелства нарушения, причини и условия за ПТП“ ,“видими щети на МПС“ и “схема на ПТП“, и е прекратено производството по делото в тази част, както и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част, с която е признато за установено по иска с правно основание чл.124 от ГПК във вр. с чл. 422 вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 500, ал.1, т.3 от КЗ, във вр.с чл.45 от ЗЗД, че касаторът дължи на “ЗАД ДАЛЛБОГГ:ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД сумата 8056.96 лв., съставляваща застрахователно обезщетение, изплатено по щета под № РС 08-000590 / 2018-01., както и законна лихва върху сумата от 06.07.2018г. до 31.10.2018г. в размер на 265.00 лв., ведно със законната лихва върху задълженията от датата на подаване на заявлението в съда -29.10.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №447/05.11.2018г. по ч. гр.д. № 623/2018г. на ТРС.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението си по чл.284, ал.3 т.1 ГПК излага доводи за наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. При открито производство по чл.193 ГПК следва ли съдът да се произнесе с диспозитива на решението по надлежно открито производство по оспорване на документ, ако не се е произнесъл с отделно определение? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 66 от 25.04.2013г. по гр.д № 897/2012г. на ВКС, I г.о. и решение № 135 от 03.06.2010г. по гр.д. № 820/2009г. на ВКС, IV г.о.

2. Кои са предпоставките за възникване на регресното право на застрахователя по чл.500, ал.1, т.3 КЗ и в кои случаи е налице задължение на контролните органи за посещение на местопроизшествието, като напускането му поражда право на регрес в полза на застрахователя по чл.500, ал.1, т.3 КЗ? Касаторът поддържа, че по въпроса, свързан с приложението на действащия, а не отменения КЗ, не е формирана съдебна практика, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът “ЗАД ДАЛЛБОГГ:ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД, представляван от юрисконсулт Б. М., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с постоянната практика относно възникването на регресното право на застрахователя. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е извършил служебна проверка и е установил недопустимост на обжалваното пред него решение в частта на произнасянето по направено оспорване на документ. Посочил е, че оспорването на истинността на документ се извършва по реда на чл. 193 от ГПК и при доказана неистинност има за последица изключването му от доказателствата, като целта на производството е във висящия исков процес да се определи доказателствената стойност на представено писмено доказателство, от значение за обсъждането или не на този документ при изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд. Приел е, че ако съдът не се е произнесъл с определението по чл. 194, ал.2 от ГПК преди даване ход на устните прения, той коментира този въпрос в мотивите на решението, а не с отделен диспозитив, съгласно чл. 194 ал.3 от ГПК. Поради това е приел, че на основание чл. 270, ал.3, изр.1-во от ГПК следва да обезсили първоинстанционния съдебен акт в тази му част и да прекрати производството по делото.

Въззивният съд е приел за безспорно наличието към датата на настъпване на ПТП на валидно застрахователно правоотношение между страните по задължителна застраховка “Гражданска отговорност“ на лек автомобил "Волво В40" с per. [рег.номер на МПС], както и че ответникът е напуснал мястото на ПТП. Посочил е, че за процесното ПТП е съставен протокол с № 606327/09.09.2017г. с начертана схема на ПТП и описание на времето, мястото, обстоятелствата и причините, при които е възникнало и конкретния резултат от него, като е посочено следното: Време: 09.09.2017г. в 02:20 часа. Място: КК"А." срещу хотел " Орхидея". В раздела: Участници в ПТП е посочено: Участник 1: л. а. "Волво В40" с рег. [рег.номер на МПС], управляван от ответника по делото, а като участник 3: л. а. "Шкода Супърб" с рег. [рег.номер на МПС] В. М. И.; описани са видимите щети на л. а. "Шкода Супърб"; в раздела за обстоятелства и причини за ПТП е посочено: ".. Участник 1 при движение с несъобразена с пътните условия скорост в ляв завой удря паркирания л.а. "Рено‘‘-участник 2. Той от своя страна удря паркиралия участник 3, който удря предно л.а. Нисан, СА6286КМ. Водачът напуска мястото на ПТП и се укрива... ". Въззивният съд е посочил, че констативният протокол за ПТП е изготвен и подписан от свидетеля М. Т. К., който свидетелства, че е изготвил констативният протокол, той го е подписал при посещение на местопроизшествието след подаден сигнал, че при пристигане на мястото водачът не е бил там, а впоследствие чрез табелите за регистрация на автомобила открили водача, като се свързал със собственика на автомобила, тъй като този автомобил не е бил негов, и след определено време е довел водача на автомобила; че произшествието е станало след полунощ в ранните часове и след около 4 /четири/ часа в сутрешните светли часове се явил водачът, доведен от своя баща; че е имало видими увреждания на МПС-то, бил с видими нанесени материални щети, не бил в движение.

Въззивният съд е взел предвид показанията на свидетеля Гала Ж. Г., която свидетелства, че докато е била на работа /нощна смяна/ като рецепционист в хотел „М.“, чула силен трясък, излязла, имало хора, видяла една кола, в която нямало никой, извикали полицията, след което се върнала на работа.

Въззивният съд е обсъдил заключението на назначените по делото автотехнически експертизи относно механизма на настъпване на произшествието, според което на 09.09.2017г. около 02,20 часа в тъмната част на деня в курортен комплекс "А." срещу хотел "Орхидея" е станало ПТП, при което лекият автомобил "Волво В40" с рег. [рег.номер на МПС], собственост на С. Б. Г. от [населено място] и управляван от ответника, в района на ляв завой е блъснал паркирания до десния тротоар лек автомобил "Рено М.", който в резултат на удара се е придвижил напред и е ударил паркирания пред него лек автомобил "Шкода Супърб" с рег. [рег.номер на МПС], който от своя страна също в резултат на удара се е придвижил напред и ударил паркирания пред него лек автомобил "Нисан". Посочил е, че според вещото лице първоначалният удар е настъпил при движение на управляваното от ответника МПС с несъобразена скорост, а пострадалият автомобил се е намирал на по-голямо разстояние от 5 метра от кръстовище, не по-малко от 6.20 метра след края на пешеходна пътека, разположена на вход/изход на паркинг, вдясно от пътя, по който е станало произшествието.

Въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл.500, ал.1, т.3 от КЗ урежда правото на регрес на застрахователя срещу виновния водач, като застрахователят има право да получи от виновния водач обезщетението, което е платил, ако последният е напуснал мястото на настъпване на пътно-транспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон. Посочил е, че изключение за възникване на правото на регрес са случаите, в които водачът е напуснал местопроизшествието, защото е било наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина. Взел е предвид, че по смисъла на §6, т.30 от ДР на ЗДвП “пътнотранспортно произшествие" е събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети, а по смисъла на §6, т.27 от ДР на ЗДвП “участник в пътнотранспортно произшествие" е всеки, който е пострадал при произшествието или с поведението си е допринесъл за настъпването му. Съобразил е, че съгласно разпоредбата на чл.123, ал.1, т.3, б.“б“ от ЗДвП, ако между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те съставят двустранен констативен протокол за пътнотранспортното произшествие, а съгласно чл.123, ал.1, т.3, б.“в“ от ЗДвП, ако между тях липсва съгласие, те, без да напускат местопроизшествието, уведомяват съответната служба за контрол на МВР. Посочил е, че във втория случай - на разногласие между участниците, посещаване на мястото на ПТП от службите за контрол на МВР е задължително - чл.125, т.7 от ЗДвП. Отбелязал е, че преценката налице ли е съгласие/разногласие между участниците в произшествието и преценката за необходимостта органите на МВР да посетят произшествието във втория случай се прави към един и същи момент и той е към настъпването на ПТП, като тази преценка е обусловена от наличието на двустранно съставен протокол, който законът (чл.123, ал.1, т.3, б."б" от ЗДвП и чл.5 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд) предвижда като формалния документ, установяващ безспорността на фактите по ПТП, а несъставянето му в предвидената от закона форма - като разногласие между водачите. Приел е, че в случаите на реализирано ПТП между моторни превозни средства, водачът на едно от които не е присъствал на събитието, съставянето на двустранен констативен протокол обективно е невъзможно, и поради това е намерил за изключен в тази хипотеза извод, че между участниците в пътно-транспортното произшествие има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, а е налице необходимостта от посещение на съответните служби на контрол.

Въззивният съд е намерил за неоснователно направеното от ответника оспорване на правомощията на органите по контрол на движението по пътищата с оглед легални дефиниции и регламентации на §1, т.1 и 7 от ДР на ЗП, чл.2, ал.1 -3 от ЗДвП, чл.165 от ЗДвП. Приел е за неоснователно и оспорването на констативния протокол за ПТП, като е посочил, че обстоятелствата по настъпване на произшествието са установени от всички доказателства по делото - свидетелски показания, заключение на вещо лице, материалите от досъдебно производство, вкл. дадените по него обяснения на ответника.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че по делото са установени предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за непозволено увреждане - противоправното деяние е извършено, настъпили са имуществени вреди от него, налице е причинна връзка между тях, вината му се предполага. Изтъкнал е, че независимо от липсата на пряко съприкосновение между двата автомобила - управлявания от ответника и от пострадалия, след като повредите на последния, за отстраняването на които е изплатено обезщетението не биха настъпили, възражението на ответника е неоснователно. Приел е за неоснователни и доводите във връзка с непозволено паркиране на увредения автомобил, основани на административна заповед на собственик на курортния комплекс, а не на задължително предписание на закон, респ. поставени забранителни, предупредителни знаци или маркировка, като е съобразил данните, че собственикът на автомобила е гост на хотел в комплекса, поради което спрямо него не са приложими административните ограничения. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл.98, ал.1, т.6 от ЗДвП престоят и паркирането са забранени: на кръстовище и на по-малко от 5 метра от тях, като по делото е установено, че в случая разстоянието е по-голямо - над 6 метра, т.е. не е налице твърдяното нарушение, което да е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Добавил е, че идеята на законодателя, обективирана в разпоредбата на чл.98, ал.1, т.6 от ЗДвП, е елиминиране на възможността за ограничаване видимостта на водачите на МПС при навлизане в кръстовище с цел минимизиране възможността за реализиране на ПТП, докато в случая причина за реализиране на процесното ПТП е поведението на ответника като водач на лек автомобил. Намерил е още, че защитна позиция на страна /ищеца по настоящото дело/ по предявен срещу нея иск по друго дело пред Районен съд Козлодуй с изложени доводи, за да не бъде ангажирана отговорността й, не съставлява опровергаване на презумпцията по чл.45, ал.2 от ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че е изплатено застрахователно обезщетение от застраховател по „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и е налице регресното основание. Посочил е, че обемът на регресния дълг зависи от размера на действително причинените вреди, но не повече от размера на задължението на застрахователя по застраховка "Каско" и не повече от размера на действително платената сума, и след съпоставяне на тези три стойности е приел, че размерът на дълга на ответника е възникнал именно в размера на вземането, което се претендира да бъде установено по настоящото дело.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият процесуалноправен въпрос, макар да е обсъждан от въззивния съд, не се явява обуславящ изхода на спора по предявения установителен иск по чл.422 ГПК. Въпросът се отнася до задължението на съда да се произнесе по направеното по реда на чл.193 ГПК оспорване на истинността на приет като доказателство документ в диспозитива на решението си. В настоящия случай не е постановено определение по чл.194, ал.2 ГПК, а съдът се е произнесъл по направеното оспорване, приемайки го за недоказано, в мотивите на решението си, като е приел, че съдът не дължи произнасяне по този въпрос в диспозитива на решението. В тази връзка следва да се посочи, че целта на производството по чл.193 - чл.194 ГПК е във висящия процес да се определи дали прието писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правните изводи на решаващия съд или следва да бъде изключено като неистинско от доказателствения материал. В този смисъл, определението по чл.194, ал.2 ГПК има значение за доказването на релевантните факти в процеса. С оглед на това, при наличие на произнасяне по направеното оспорване на приет като доказателство документ в мотивите на решението и съобразяване на изхода на спора с това произнасяне, е постигната целта на производството по чл.193 – чл.194 ГПК. В настоящия случай касаторът не е формулирал правен въпрос и не е навел оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд във връзка с направеното оспорване на истинността на оспорения протокол за ПТП /верността на отразените в документа обстоятелства относно механизма на настъпване на произшествието, участниците в него и нанесените материални щети, в това число факта, че е напуснал мястото на произшествието/, а е изложил доводи за липса на предпоставките на чл.500, ал.1, т.3 КЗ, тъй като поведението му не попада в предвидената в посочената разпоредба хипотеза и не е било налице задължение на контролните органи на МВР да посетят мястото на произшествието. Предвид изложеното обстоятелството дали произнасянето по оспорването на документа е обективирано в диспозитива на постановеното решение е без значение за изхода на спора по предявения иск по чл.422 ГПК, с оглед на което и формулираният въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Поставеният от касатора втори въпрос относно предпоставките на чл.500, ал.1, т.3 КЗ по начина, по който е формулиран, е хипотетичен и общ и не е съобразен с мотивите на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по наличие на предвидените в посочената разпоредба условия за ангажиране на отговорността на ответника – настоящ касатор, след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти по делото. От друга страна, по отношение на поставения въпрос не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са изложени твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Следва да се посочи още, че относимите правни норми – чл.500, ал.1, т.3 КЗ и чл.125 ЗДвП, не са непълни, неясни или противоречиви и по прилагането им не е формираната противоречива съдебна практика. Предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахования делинквент са ясно посочени в чл.500, ал.1, т.3 КЗ – ако е напуснал мястото на настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон, освен в случаите, когато е наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина, а случаите, в които службите за контрол на Министерството на вътрешните работи посещават задължително мястото на пътнотранспортното произшествие, са посочени в чл.125 ЗДвП. Наличието на конкретните хипотези, предвидени в последната разпоредба, следва да бъде преценявано във всеки отделен случай въз основа на фактите по делото и събраните доказателства, което изключва възможността да се даде принципен отговор на поставения въпрос.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение