Определение № 2685 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4141/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. Л. Ч., чрез адвокат П. В., и К. Й. Ч., чрез адвокат Е. М., срещу решение № 488 от 12.04.2023 г. по гр. д. № 20225300502661/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив. С въззивното решение е отменено решение № 260368 от 17.06.2022 г. по гр. д. № 3895/2020 г. на Районен съд – Пловдив (погрешно посочено във въззивното решение като гр. д. № 2895/2020 г.), в частта, с която Й. Л. Ч. и К. Й. Ч. са осъдени да предадат на Г. Н. Н. и Р. Ц. Т. владението върху общо 1/2 ид. ч. (по 1/4 ид. ч. за всеки от ищците) от следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда, с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, апартамент № 3, с предназначение: жилище, с площ от 92.74 кв.м, както и самостоятелен обект в сграда, с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, гараж № 17, с предназначение: гараж, с площ от 17.40 кв.м, като вместо това въззивният съд е отхвърлил като неоснователни претенциите да бъдат осъдени Й. Л. Ч. и К. Й. Ч. да предадат на Г. Н. Н. и Р. Ц. Т. владението върху 1/2 ид. ч. (по 1/4 ид. ч. за Г. Н. и 1/4 ид. ч. за Р. Т.) от недвижимите имоти – апартамент и гараж (подробно описани по-горе); потвърдено е първоинстанционното решение в останалата му част, с която е признато за установено, че ищците притежават общо 1/2 ид. ч. от имотите (всеки по 1/4 ид. ч.), обявено е за нищожно, на основание чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, саморъчното завещание на Ф. И. К., с вписана дата на същото 24.10.2013 г., и прието за съхранение в нотариална кантора на нотариус Т. Д., с peг. № * от НК, под peг. № 6607 по образувано дело № 16/2013 г., и обявено с протокол на 31.10.2013 г., и е отменен констативен нотариален акт за собственост № 80/30.06.2014 г., том I, peг. № 5169, дело № 77/2014 г. на нотариус К. Д., с peг. № * от НК, до размера на притежаваните от Р. Ц. Т. и Г. Н. Н. общо 1/2 ид. ч. от процесните имоти (за всеки по 1/4 ид. ч.). Окръжен съд – Пловдив е съобразил, че първоинстанционното производство е образувано по обективно и субективно съединени искове с правна квалификация чл. 42, б. „б“ ЗН и чл. 108 ЗС, и искания по чл. 537, ал. 2 ГПК, предявени от Г. Н. Н. и Р. Ц. Т. срещу Й. Л. Ч. и К. Й. Ч.. Ищците твърдят, че са собственици по наследство от Ф. И. К., починала на 25.10.2013 г., на общо 1/2 ид. ч. (по 1/4 ид. ч. за всеки от тях) от описаните по-горе апартамент и гараж в [населено място]. Твърдят също, че ответниците неоснователно се считат за собственици на притежаваните от ищците права, позовавайки се на саморъчно завещание от името на Ф. К. в полза на К. Ч. и издаден въз основа на същото нотариален акт за собственост на недвижим имот - констативен, с № 80, том І, peг. № 5169, дело № 77/2014 г. на нотариус с peг. № *, както и на договор (сключен с нотариален акт № 74/31.01.2020 г., peг. № 511, дело № 44/2020 г. на нотариус с peг. № *), с който Ч. е прехвърлила на своя син Й. Ч. спорните права срещу задължение за издръжка и гледане. Ищците оспорват завещанието като твърдят, че то не е написано и подписано от техния наследодател, поради което е нищожно. Ответниците считат исковете за неоснователни. Позовават се на спорното завещание като твърдят, че то е написано и подписано от завещателката. Заявяват, че след смъртта на Ф. К. ответницата по исковата молба К. Ч. установила владение върху процесните имоти, демонстрирайки, че се счита за техен собственик. Впоследствие, с влязло в сила съдебно решение (по приложеното гр. д. № 872/2015 г. на ПОС), А. А. В. (сънаследница на ищците) била призната за собственик по наследство от Ф. К. на 1/2 ид. ч. от спорните имоти и К. Ч. била осъдена да й предаде владението върху имотите изцяло. Това решение било изпълнено принудително и с протокол от 31.01.2020 г. на ЧСИ К. бил извършен въвод във владение, В деня на въвода - на 31.01.2020 г., ответниците сключили помежду си договор (с нотариален акт № 74/31.01.2020 г., peг. № 511, дело № 44/2020 г. на нотариус с peг. № *), с който К. Ч. прехвърлила на сина си Й. Ч. останалата 1/2 ид. ч. от имотите - предмет на претенциите в настоящото производство. Й. Ч. изрично заявява, че владее тази част от имотите като собственик, като упражнява владението си чрез трето лице - въведената в имотите А. А. В., която била държател по отношение на притежаваните от него права. Наред с това, при условията на евентуалност - ако процесното завещание се приеме за нищожно, Ч. се счита за собственик на спорната част от имотите на основание давностно владение, установено от неговата майка и праводател през м. ноември 2013 г. и продължено от него. И тъй като владението било добросъвестно - като установено въз основа на завещанието, без ответниците да знаят за порок на същото, то достатъчният за придобиване на собствеността кратък 5-годишен давностен срок бил изтекъл и на това основание той се явява собственик на владяната от него 1/2 ид. ч. от имотите. Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установяващо се от събраните доказателства, че процесните имоти са били собствени на Ф. И. К., починала на 25.10.2013 г. Ищците са нейни наследници по закон, призовани към наследяване заедно с Р. Г. В., при наследствени дялове по закон: 1/2 част за Р. В. (починала през 2019 г. и оставила за единствен наследник А. А. В.); и по 1/4 част за всеки от ищците. Като се е позовала на саморъчното завещание, изготвено на 24.10.2013 г. от името на Ф. К., К. Ч. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 80/30.06.2014 г., с който е призната за собственик на спорните апартамент и гараж. От съдържанието на процесното завещание се установява, че с него К. е завещала „собствения си имот ап. 3 ет. 2“ на К. Ч., „в знак на благодарност за грижите й към нея“. Първоинстанционният съд е приел, че волеизявлението в завещанието се отнася именно до процесния апартамент, но не включва процесния гараж, като тези изводи не са оспорени от страните пред въззивната инстанция. Окръжен съд – Пловдив е посочил, че спорен пред него е изводът за нищожност на завещателното разпореждане на основание чл. 42, б. „б“ ЗН, тъй като не е изписано и не е подписано от завещателя. Визирал е, че във връзка с установяване автентичността на процесното завещание в производството пред Районен съд – Пловдив са събрани гласни доказателства и са изготвени две съдебно-графологични експертизи. Според показанията на свидетелката Т. - близка на Й. Ч. (сочи, че живее при Й. от 2006 г.), Ф. К. и ответниците по исковата молба били родственици. До смъртта си К. живяла в процесното жилище, което се намирало на същия етаж, срещу жилището на ответниците. През лятото на 2013 г. К. ги помолила да се грижат за нея, тъй като вече имала здравословни проблеми и се нуждаела от помощ. Тя настоявала в замяна да им даде имота си. Един ден при нея дошъл нотариус. Същия ден адвокат П. В. й разпечатал мостра за завещание, което тя започнала да преписва (това видяла свидетелката Т., когато отишла в апартамента й да занесе десерт). Въззивният съд е приел, че действително в деня на съставяне на завещанието – 24.10.2013 г., домът на К. е посетен от нотариус и на адреса е извършена нотариална заверка на пълномощно от името на Ф. К.. Волята на упълномощителя е удостоверена не с подпис, а с отпечатък от десния палец на Ф. К.. Според изявлението на нотариуса, това се налага поради „невъзможност да изпише имената си, дължаща се на влошено здравословно състояние“. Съдът е кредитирал приетите пред първоинстанционния съд две съдебно-графологични експертизи, изготвени от различни вещи лица, при използване на богат сравнителен материал, вкл. и от периоди, близки до датата на съставяне на завещанието, според които текстът на завещанието не е изписан от Ф. К. и подписът на същото не е изпълнен от нея. В тази връзка е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че е налице противоречие между експертите относно това дали констатираните различия по общи и частни признаци при изписването на текста и изпълнението на подписа могат да се дължат на обективни фактори като умора, специфично положение на тялото или използване на подложка. Посочил е, че експертът С., изготвил първоначалната експертиза, в с. з. на 11.05.2021 г. е заявил, че позицията на тялото, подложката и много други фактори имат значение за формиране на крайния извод на експертизата, и в тази връзка е уточнил, че е съобразил тези фактори при изготвяне на заключението си, тъй като нехарактерната стойка или подложка биха се отразили на целия документ, а не само на отделни букви. И вещото лице С., изготвило повторната експертиза, е обосновало същия категоричен извод - че установените различия по общи и частни признаци в текстовата част на завещанието в конкретния случай не се дължат на умора, специфично положение на тялото или използване на подложка. Посочил е, че формираният от вещите лица категоричен извод кореспондира и с удостоверената от нотариуса, при заверката на пълномощно в деня на съставяне на завещанието, „невъзможност да изпише имената си, дължаща се на влошено здравословно състояние“. Ето защо, въззивният съд е приел, че завещанието, на което ответниците по исковата молба основават правата си, е нищожно на основание чл. 42, б. „б“ ЗН, тъй като не е написано и не е подписано от лицето, посочено като завещател. Окръжен съд – Пловдив е изложил, че предвид установената нищожност на процесното завещание, след смъртта на Ф. И. К. правото на собственост върху процесните имоти е преминало в патримониума на призованите към наследяване наследници по закон, сред които са и ищците, всеки с наследствен дял от 1/4 ид. ч., което обуславя разглеждането на предявеното при условията на евентуалност възражение за изтекла в полза на К. Ч. и Й. Ч. придобивна давност. Съдът е визирал, че по делото не се спори, че след смъртта на Ф. К., починала на 25.10.2013 г., К. Ч. е установила фактическа власт върху спорните имоти, считайки се за техен собственик въз основа на процесното завещание. След като същото е нищожно, тъй като не е написано и не е подписано от завещателката, владението, основано на такова завещание, не може да бъде добросъвестно по смисъла на чл. 70 ЗС, независимо дали владелецът знае или не за порока. Следователно, за да придобият правото на собственост, необходимо е ответниците по исковата молба да установят, че са владели имотите в продължение на десет години. К. Ч. е установила владението си през 2013 г. През 2014 г. сънаследницата на ищците - Р. В., е предявила срещу нея ревандикационен иск за предаване владението върху имотите като собственик, по наследство от Ф. К., на 1/2 ид. ч. от същите. По този спор е образувано гр. д. № 872/2015 г. на Окръжен съд - Пловдив, като с влязло в сила решение по него искът е приет за основателен и А. А. В. (единствен наследник на починалата в хода на производството ищца Р. В.), е призната за собственик на 1/2 ид. ч. от процесните имоти и ответницата К. Ч. е осъдена да й предаде владението върху цялото жилище и целия гараж. Това решение е принудително изпълнено на 31.01.2020 г., с протокол за въвод във владение по изп. д. № 20199070400798. На посочената дата длъжникът К. Ч. е отстранена от имотите и владението върху същите е предадено на взискателя А. В.. На въвода във владение е присъствал синът на длъжника Й. Ч.. Видно от съдържанието на протокола, длъжникът Ч. не се е явила при провеждане на въвода, вместо нея са се явили пълномощник - адвокат, както и синът й Й. Ч.. Изрично се сочи, че същият присъства на въвода като син на длъжника, съдебният изпълнител е посочил, че в имота няма заварени трети лица. При провеждане на въвода Ч. не е заявил претенции нито от свое име, нито от името на своята майка и длъжник в изпълнителното производство. Ето защо, въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на Ч., че той е продължил установеното от неговата майка владение върху собствената на ищците 1/2 ид. ч. от имота, като след въвода го упражнявал чрез А. В., която държала за него собствената му идеална част. Посочил е, че се установява, че в деня на въвода - 31.01.2020 г., между ответниците е сключен (с нотариален акт № 74/31.01.2020 г., peг. № 511, дело № 44/2020 г. на нотариус с peг. № *), договор, с който К. Ч. е прехвърлила на своя син Й. Ч. 1/2 ид. ч. от процесните имоти срещу задължение за издръжка и гледане. Липсват обаче каквито и да е доказателства Ч. да е установил фактическа власт върху спорния имот, поради което не може да се приеме, че той е продължил владението на своя праводател. Окръжен съд – Пловдив е приел и че по никакъв начин не се установява и твърдението, че А. В. е установила фактическата си власт върху собствената на ищците общо 1/2 ид. ч. от имотите, като държател за Й. Ч.. Обратното - владението върху тази идеална част от имота е присъдено на В., тъй като К. Ч. не разполага с противопоставими права в съсобствеността. Следователно с такива не би могъл да разполага и правоприемникът й Й. Ч.. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че по делото не се установява К. Ч. и Й. Ч. да са владели спорните части от имотите в продължение на необходимия за придобиване на собствеността 10-годишен период. Затова следва да се признае за установено по отношение на тях, че всеки от ищците притежава по 1/4 ид. ч. по наследствено правоприемство от Ф. И. К.. Следва и да бъде обезсилен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, издаденият в полза на Ч. констативен нотариален акт до размера на правата на ищците. Същевременно съдът е намерил за неоснователна претенцията за осъждане на К. Ч. и Й. Ч. да предадат владението върху спорните идеални части от имотите, доколкото по никакъв начин не се установява те да упражняват фактическа власт върху същите. Визирал е, че владението е предадено на А. В. (сънаследник на ищците) в изпълнение на влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 3472/2018 г. на ВКС. Не се твърди, не се и установява след изпълнение на решението някой от ответниците по исковата молба да е установил фактическа власт върху имотите; заявеното от Й. Ч. твърдение, че А. В. държи за него спорната част от процесните жилище и гараж, е недоказано. Жалбоподателите атакуват решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, като го считат за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Следва ли съдът да кредитира експертно заключение по съдебно-графологична експертиза, дадено по делото, и да приеме за обосновани направените от експерта изводи, при положение че експертът е посочил за значими относно крайния си извод „позицията, подложката, много фактори обективни,...съобразяваме, ако имаме нехарактерна стойка, нехарактерна подложка това би се отразило на целия документ…“, но не ги е изследвал, поради заличаване на допуснати доказателства в тази насока; 2. Следва ли съдът да назначи тройна съдебна експертиза в условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, при положение че заключенията на вещите лица са противоречиви и възникват съмнения за тяхната обоснованост и правилност; 3. Отказът на съда да изясни възникналите въпроси, свързани с правилността на депозираните експертизи, представлява ли процесуално нарушение в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, лишили страната от възможност да събере допуснатите доказателства, за да докаже защитната си теза в процеса; 4. Съставлява ли процесуално нарушение отказът на въззивния съд, в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, да допусне гласни доказателства, чрез разпит на свидетел, незаличен от първостепенния съд, чийто разпит не се е състоял поради ограниченията, въведени в условията на Ковид. Визират практика на ВКС - решение № 236/26.05.2011 г. по гр. д. № 644/2010 г., І г. о., решение № 342/17.02.1012 г. по гр. д. № 71/2011 г., II г. о., решение № 197/19.10.2017 г. по гр. д. № 60238/2016 г., IV г. о., решение № 165/22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г., I г. о. От ответниците по касационната жалба е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Първият въпрос от изложението е формулиран според твърденията на жалбоподателите, които не съответстват на фактите по делото. В случая и двамата експерти са съобразили дали нехарактерна стойка на пишещия или подложка биха се отразили на констатираните от тях различия по общи и частни признаци между сравнителните образци, изхождащи от Ф. К., и процесното завещание. Обосновали са категорично становище, че тези различия, въз основа на които са формирали крайните си изводи, не могат да бъдат обяснени с нехарактерна стойка и използвана нехарактерна подложка. Вторият и третият въпроси също са формулирани изцяло според защитната теза на Й. Ч. и К. Ч., че приетите по делото заключения на съдебно-почеркови експертизи са противоречиви и възникват съмнения за тяхната обоснованост и правилност. В действителност, експертите по делото са дали обосновани, пълни и еднозначни заключения, според които завещанието не е написано и подписано от посоченото в него, като завещател, лице. Последният въпрос от изложението отново е поставен при посочени обстоятелства, които не намират подкрепа от материалите по делото. Свидетелката Р. Б. е била заличена от първостепенния съд в открито съдебно заседание от 29.11.2021 г., като за същата е прието, че се намира в чужбина на работа и няма данни дали въобще ще се върне в страната. От своя страна, въззивният съд е намерил и че разпитът й - относно позицията на тялото на завещателката и използваната от нея подложка - е без значение за спора, предвид заявеното от вещите лица (отразено по-горе) във връзка с тези обстоятелства. По изложените съображения настоящият съд приема, че въпросите не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното пред ВКС решение. Следва да се отбележи, че чрез тях жалбоподателите по същество правят оплаквания за необоснованост на въззивния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Решението на окръжен съд – Пловдив е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Всеки от ответниците по касационната жалба има право на 1500 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,