Определение № 3033 от 20.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1394/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. И., осъществяващ процесуални действия по делото чрез своята майка и законен представител С. А. И., чрез пълномощника му адв. Ат. Д. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 463/19.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1474/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, с което след частична отмяна на решение № 1513/24.03.2023 г., постановено по гр. д. № 13006/2021 г. по описа на СГС, е отхвърлен предявеният от В. П. И. срещу ЗК „Лев Инс“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение над сумата от 150000 лв. до пълния му предявен и присъден от първоинстанционния съд размер от 200000 лв. - заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди вследствие на настъпило на 06.06.2021 г. застрахователно събитие (смърт при ПТП на неговия баща П. В. И.), ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 17.08.2021 г. до окончателното му заплащане. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до необоснованост на решението и до незаконосъобразно приложение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, а именно при определяне на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди не са съобразени всички факти, релевантни за приложението на уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост. Счита, че поради липса на изложени точни и недвусмислени мотиви е останало неизяснено защо присъденото от първоинстанционния съд заместващо обезщетение е било значително снижено от апелативния съд – дали поради противоречие с принципа за справедливост или поради евентуално съобразяване на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат (поради съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД). Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да съобрази всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да изложи собствени мотиви към решението си въз основа на установените по делото факти и обстоятелства?“; 2. „Следва ли решаващият съд да посочи в своите мотиви конкретна причина и конкретни доказателства, на които основава своите изводи за намаляване на присъденото обезщетение?“ (по тези процесуалноправни въпроса се твърди противоречие както със задължителната практика – т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., така и с казуалната практика на ВКС – решение № 2/11.07.1995 г. по гр. д. № 1/1995 г. на Пленума на ВС); 3. „Може ли размерът на присъденото обезщетение да бъде намален (1/4), ако правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат изцяло?“ (по този въпрос не се твърди противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС); 4. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ и конкретната икономическа обстановка?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 202/16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 59/29.04.2011 г. по т. д. № 635/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 189/04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о.) и 5. „Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, без да е установен принос от страна на пострадалото лице и след като всички възражения на ответника са категорично оборени? (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на I т. о. на ВКС; решение № 66/01.06.2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на I т. о. на ВКС; решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/ 2008 г. на II г. о.; решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., ІІ т. о.; решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на II т. о. и решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на I г. о. на ВКС). Счита, че правният отговор на всички поставени процесуални и материалноправни въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 06.06.2021 г. е настъпило ПТП между л. а. „БМВ 120 Д“, управляван от С. М. Ц. и л. а. „Сеат И.“, управляван от В. С.. Водачът на л. а. „БМВ“ предприел изпреварване на неизвестен автомобил със скорост по-висока от максимално разрешената за движение извън населено место и за конкретния пътен участък, навлязъл в лентата за насрещно движещи се автомобили, където настъпил удар с л. а. „Сеат И.“, вследствие на което е загинал бащата на ищеца П. В. И. - пътник на предна дясна седалка в л. а. „БМВ“. Апелативният съд е счел, че противоправното поведение на застрахования при ответника водач на л. а. „БМВ“ е единствената причина за настъпване на ПТП, поради което релевираното от застрахователното дружество правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат се явява неоснователно. Изяснил е, че правният спор, пренесен с въззивната жалба, се съсредоточава единствено върху обстоятелството какъв е размерът на дължимото заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие кончината на неговия баща – съгласно критериите за справедливост, уредени в чл. 52 ЗЗД. При определяне стойността на справедливото заместващо обезщетение, възлизащо на сумата от 150000 лв., въззивният съд е съобразил както задължителната съдебна практика, изясняваща уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост (ППВС № 4/23.12.1968 г.), така приетите по делото за установени правнорелевантни факти: 1) възрастта на ищеца към момента на настъпване на кончината на неговия родител – на четири месеца; 2) общественото положение на ищеца и на починалия; 3) отношенията на ищеца с неговия баща; 4) обществено-икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към момента на настъпване на процесното ПТП. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият процесуален въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото, които обосновават справедливия размер на заместващото обезщетение за причинените на пострадалия неимуществени вреди – болки и страдания, съобразно нормативно установените критерии в чл. 52 ЗЗД. Изрично въззивният съд е изяснил, че при осъществяване на тази преценка трябва да се вземат предвид задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. – „Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД … не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението... При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“. Съгласно цитираното и в изложението на касатора по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК ППВС № 1/13.07.1953 г. (по т. 3) мотивите на решението трябва да съдържат необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като те трябва да бъдат точни, ясни и убедителни. Прилагайки тези изисквания, макар и да не е изложил подробни мотиви, обосноваващи неговото вътрешно убеждение, въззивният съд е съобразил възрастта на ищеца към момента на настъпване на кончината на неговия родител – на четири месеца; общественото положение на ищеца и на починалия; отношенията на ищеца с неговия баща, обществено-икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към момента на настъпване на процесното ПТП. Обстоятелството дали при изследване на справедливия размер на присъденото заместващо обезщетение – съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, апелативният съд конкретно е съобразил значението на всяко едно от тези обстоятелства, обуславя правилността на въззивното решение. Но дали при осъществения от него анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационните жалби правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Вторият и третият процесуалноправни въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на правния спор, предмет на въззивното производство. Както е изяснено със задължителната практика – тълкувателните разяснения по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Следователно, апелативният съд не е бил длъжен и в конкретния казус не е посочил в своите мотиви конкретна причина и конкретни доказателства, на които основа своите изводи за намаляване на присъденото обезщетение, а при присъждане на по-нисък размер на претендираното заместващо обезщетение очевидно неговите правни изводи не съвпадат с тези на първоинстанционния съд – по този правен въпрос. При определяне на справедливото заместващо застрахователно обезщетение за причинените на сина на починалия неимуществени вреди изрично въззивният съд е посочил, че се е съобразил както с конкретната икономическа обстановка, така и с нормативно установените лимити на застрахователното обезщетение при изживени от пострадалите при ПТП физически, душевни, емоционални болки и страдания (към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие), които не притежават самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия. В този смисъл, апелативният съд не е постановил своето решение в противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК казуална практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обосноваваща четвъртия процесуалноправен въпрос, поради което и по него въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Петият (материалноправният) въпрос не от значение за изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, тъй като той не е послужил за формиране на вътрешната воля на апелативния съд при постановяване на своето решение – изрично е изяснено, че единствената причина за настъпване на процесното ПТП представлява противоправното поведение на делинквента, чиято гражданска отговорност през релевантния период е била обезпечена от застрахователното дружество по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, поради което въззивният съд е приел за неоснователно релевираното от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Следователно, той е определил по-нисък размер на заместващото обезщетение от това, което е присъдил първоинстанционният съд, не защото е намалил тази стойност поради съпричиняване вследствие противоправното поведение на пострадалия - без да е бил установен негов принос и след като всички възражения на ответника категорично били оборени, а защото при самостоятелно изследване на критериите по чл. 52 ЗЗД е приел за справедлив размер на заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди сумата от 150000 лв. От друга страна, при формирана задължителна за правосъдните органи практика произнасянето от настоящия състав на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, респ. относно нормативните изисквания за законосъобразното обосноваване на решаващата воля на въззивния съд въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти не би допринесло за нейната промяна или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези класически материални и процесуални правни институти, са ясни и непротиворечиви, поради което не е обоснована и специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът е релевирал процесуално искане за присъждане на съдебни разноски пред касационната инстанция, но нито е посочил какъв е техният вид, нито е доказал, че такива са сторени, поради което то трябва да бъде оставено без уважение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд