Определение № 890 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2359/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Т и М Билдинг Кънстракшън Къмпани“ ООД срещу решение № 154 от 2.6.2020 г. и решение за поправка на явна фактическа грешка № 201 от 23.06.2020 г., постановени по в. гр. д. № 147 по описа за 2020 г. на Русенския окръжен съд, с които е потвърдено решение № 2169 от 20.12.2019 г. по гр.д. № 4417/2019 г. по описа на Русенския районен съд за отсъждане на касатора да заплати на М. И. Р. 56 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 7.6.2018 г., отменено е първоинстанционното решение за отхвърляне на иска над 56 000 лв. до пълния предявен размер от 80 000 лв. и е постановено друго решение за присъждане на разликата от 24 000 лв.

Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Относно прилагането на разпоредбата на чл.201, ал.1, т.2 от КТ и разликата между обикновената и грубата небрежност.

2. Задължен ли е съдът да изложи свои собствени мотиви по доводите и твърденията на страните?

3. Допустимо ли е във въззивния съд ответникът да сочи нови доказателства, които не са могли да бъдат посочени и представени пред първоинстанционния съд, както и когато се твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение по делото?

4. Относно необходимостта да бъде спряно делото заради образувано наказателно производство със същия предмет.

5. Следва ли размерът на определеното обезщетение да бъде съобразен с размера на обезщетението, което здравноосигурителната система изплаща, като съдът присъди разликата между осигурителното плащане и действителните вреди?

6. Следва ли съдът да съобрази приложението на чл.52 от ЗЗД като извърши задължителна преценка на всички конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното прилагане на принципа за справедливост?

7. Допустимо ли е въззивното решение да бъде допълвано по реда на чл.247 от ГПК при упражняване на правомощието по чл.271 от ГПК?

Ответникът по касационната жалба М. И. Р. смята, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Пълномощникът претендира за присъждане на 2 930 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

М. И. Р., строителен работник в „Т и М Билдинг Кънстракшън Къмпани“ ООД, е претърпял на 7.6.2018 г. трудова злополука, падайки от покрива на склад. В резултат от злополуката той е получил множество травми и наранявания, които са наложили продължително лечение и са довели до неблагоприятни последици върху физическото и психическото му състояние, описани подробно в исковата молба. Ето защо е предявил срещу работодателя иск за заплащане на 80 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.

В отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило предявения иск, повдигайки възражение за съпричиняване от страна на ищеца, който е проявил груба небрежност. В публичното съдебно заседание на 20.11.2019 г. представителят на дружеството е уточнил, че пострадалият самоволно не е използвал личните предпазни средства-работно облекло, обувки, работен гащеризон с колан и каска. Освен това на обяд преди злополуката е употребил алкохол.

Работодателят не е оспорил приетите по делото съдебномедицински експертизи, а поисканите от него двама свидетели, са били разпитани по делото.

Русенският районен съд е приел, че макар да е бил инструктиран, ищецът не е носил лични предпазни средства, с което е допринесъл за злополуката и е проявил груба небрежност. За недоказано е счел твърдението за употреба на алкохол на работното място. Като е взел предвид животоспасяващата медицинска намеса, голямата продължителност на лечението и трайните последици от злополуката, е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди на 80 000 лв. Заради допуснатата груба небрежност на работника от 30 % е намалил това обезщетение на 56 000 лв. и е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 80 000 лв.

Във въззивната си жалба управителите на дружеството са заявили, че в деня на последното съдебно заседание пред Русенския районен съд са се запознали с намиращи се по предварително наказателно производство доказателства. На първо място това е комплексна експертиза за причините за злополуката, според която непосредствената причина за настъпилото увреждане е липсата на предпазен колан и работни обувки. На второ място са показанията на М. П., приятел на пострадалия, според които той е употребил алкохол. Той също бил работник в дружеството, но е напуснал и управителите не могли да го издирят, а от материалите по предварителното производство вече са узнали неговия адрес. Освен това на 10.01.2020 г. управителите са научили от лекуващия ищеца специалист, че на 18.06 2019 г. му е правен скенер, на който хематом не се вижда. Този факт не е бил съобразен в приетите по делото експертизи. Затова управителите на дружеството са поискали изслушване на допълнителна медицинска експертиза със задача да разчете резултатите от направения на 18.06.2019 г. скенер, както и разпит на М. Д. П.. В публичното съдебно заседание на 22.05.2020 г. пред Русенския окръжен съд пълномощникът на работодателя е поискал и спиране на делото до приключване на наказателното производство.

Въззивният съд е оставил без уважение искането за спиране, аргументирайки се, че елементите, които се установяват за ангажиране на наказателната отговорност на законните представители на дружеството се различават от фактическия състав на отговорността на работодателя за трудова злополука. Доказателствените искания на работодателя също не са били удовлетворени, тъй като според въззивния съд не са предназначени да установят новоузнати или новооткрити обстоятелства по смисъла на чл.266 от ГПК. В решението си въззивният съд е приел, че е в тежест на работодателя да докаже наличието на груба небрежност, което не е сторил. Посочил е, че груба небрежност е налице, когато работникът е съзнавал/предвиждал/ настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати. Тази небрежност се различава по степен от обикновената и не всяко нарушение на правилата на безопасността на труда може да се окачестви като груба небрежност. В случая няма доказателства, установяващи такава груба небрежност. Не е доказано работникът да е употребил алкохол, а от показанията на свидетелите не се установява конкретно изпълнение на задължението на работодателя да извърши първоначален инструктаж и да му предостави лични предпазни средства. Ето защо е отменил първоинстанционното решение в частта, с която обезщетението е намалено заради допусната груба небрежност от страна на работника и е присъдил целия претендиран размер от 80 000 лв. За да счете този размер за справедлив, въззивният съд се е съобразил с вида и интензитета на получените телесни и психически увреждания, продължителността на болките и страданията и обстоятелството, че трайно подобрение не се очаква да настъпи. Установените посредством медицинските експертизи и свидетелските показания обстоятелства, които са от значение за определяне размера на вредите са многобройни и са подробно описани във въззивното решение. Тези обстятелства включват множеството травми на главата:морфологично счупване на черепа вдясно, счупване на медиалната стена на десен максиларен синус, контузия на мозъка, колекция на кръв в субарахноидалното пространство, колекция от въздух в черепната кухина, оток на мозъка, временна травматична кома, счупване на седмо и осмо ребра вдясно, счупване на гръдната кост, колекция от кръв и въздух в дясно плеврално пространство, наложили торакоцентеза, контузии на белите дробове, пукнатина на слезката, разкъсване на черния дроб, колекция от кръв в коремната кухина, супкапсуларен кръвоизлив на десния бъбрек, счупване на десни хълбочина, седалищна и срамна кости, със засягане на ацетабулума, остра посткръвозагубна анемия, наложила кръвопреливания, хроничен субдуларен хематом. Достигнало се е до трайно затруднение в движението на десния крак, увреждане на слуха и зрението. Пострадалият е заболял и от органично психично разстройство, което се лекува много по-трудно от останалите депресии. Той е бил на легло през първите два-три месеца, а след това се придвижвал с инвалидна количка, не е бил в състояние да се обслужва сам, не се ориентирал пространствено. Травматичните промени имат траен характер и не се предвижда подобряване.

По-малко от месец след постановяване на решението Русенският окръжен съд е констатирал, че е допуснал явна фактическа грешка, тъй като в диспозитива не е отразена волята на съда да потвърди първоинстанционното решение в частта за осъждане на касатора да заплати на работника 56 000 лв. обезщетение, поради което е поправил тази грешка.

Така постановените въззивни решения не са очевидно неправилни, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма. Ето защо на това основание касационно обжалване не може да се допусне.

При дефиниране на понятието „груба небрежност“ въззивният съд действително се е позовал на разпоредбите на чл.11, ал.3 от НК, но крайният извод за недоказаност на такава небрежност в случая не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС. Според решение № 18 от 8.02.2012 г. по гр.д. № 434/2011 г. на III ГО грубата небрежност се състои в неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка. В решение № 135 от 8.5.2014 г. по гр. д. № 4075/2013 г. на IV ГО грубата небрежност е определена като липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Същественото е, че според всички тези определения грубата небрежност се отличава от обикновената по степента на несъобразителност на субекта и липса на здрав разум. Дали тази крайна степен на небрежност ще бъде определена като неполагане на елементарна грижа или като самонадеяност, е без значение за окачествяването и като груба небрежност. В случая такава по-висока степен на небрежност от обикновената не се установява. Ето защо по първия формулиран въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил фактическата обстановка и доводите на страните въз основа на приетите по делото доказателства, като е достигнал до свои собствени правни изводи. Следователно по втория въпрос решението на въззивния съд не противоречи на цитираните от касатора решения № 42 от 5.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на IV ГО и № 186 от 23.01.2019 г. по гр. д. № 1149/2018 г. на I ГО на ВКС.

Третият въпрос на касатора е формулиран във връзка с отказа на въззивния съд да допусне поисканата допълнителна медицинска експертиза и разпит на свидетеля М. П.. Според работодателя обстоятелството, обуславящо необходимостта от медицинска експертиза, е, че на 10.01.2020 г. управителите са узнали за изследване от 18.06.2019 г. на ищеца чрез скенер, на което хематомът не се виждал. Адресът на свидетеля, който е следвало да установи употребата на алкохол от страна на ищеца, е бил узнат от управителите едва при запознаване с доказателствата по предварителното наказателно производство. Както е посочено в цитираното от касатора решение № 136 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г. на IV ГО на ВКС, във въззивното производство могат да се събират доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да ги узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. При полагане на дължимата грижа и с оглед твърдението на работодателя във въззивната жалба, че е организирал лечението на ищеца, той е могъл да узнае за изследването на скенер, което е извършено на 18.06.2019 г.- много преди приключване на съдебното дирене в първата инстанция-20.11.2019 г. Следователно няма обективна причина, поради която работодателят да не е могъл да научи за това изследване преди приключване на съдебното дирене пред първата инстанция и затова не са били налице предпоставките за допускане на нова съдебномедицинска експертиза. По същите съображения не е следвало да бъде изслушван и свидетелят П., тъй като работодателят не е изтъкнал обективна причина, поради която е бил възпрепятстван да узнае съдържанието на неговите показания още в производството пред първата инстанция. Във въззивната жалба той е посочил само, че адресът на свидетеля не му е бил известен преди запознаване с материалите по наказателното производство. Разпоредбата на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК изисква обаче страната да не е узнала доказателството, което е от значение за спора, а не да е научила по-късно адреса на свидетеля, който може да се установи и в хода на гражданския процес. Адресът на свидетеля не може да се окачестви и като нововъзникнало обстоятелство от значение за делото по смисъла на чл.266, ал.2, т.2 от ГПК. Следователно отказът на въззивния съд да допусне и събере поисканите от касатора доказателства съответства на разпоредбите на чл.266, ал.2, т.1 и т.2 от ГПК и на практиката на ВКС по третия въпрос на касатора.

Четвъртият въпрос на касатора е поставен поради отказа на въззивния съд да спре делото до приключване на наказателното производство срещу управителите на дружеството. Във въпроса погрешно е посочено, че наказателният и гражданският процес имат един и същ предмет. Отговорността на работодателя съгласно чл.200 от КТ възниква независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването на злополуката, а наказателната отговорност не може да се породи без вина на извършителя на деянието. Затова трайната практика на ВКС отрича необходимостта гражданският процес за осъществяване отговорността на работодателя по чл.200 от КТ да бъде спиран заради образувано наказателно производство. Следва да се вземе предвид също, че няма никаква пречка същите доказателства, които са събрани в наказателното производство, да се ангажират и по гражданското дело. Затова не е било нужно гражданското дело да се спира до приключване на наказателното дело, за да се използват събраните по наказателното дело доказателства. Следователно даденото разрешение на въззивния съд по четвъртия въпрос на касатора съответства на материалния и процесуалния закон и на практиката на ВКС.

Петият въпрос не е бил поставян и съответно не е бил разрешаван от въззивния съд. Работодателят не е повдигнал възражение, че работникът е получил някакво друго обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Поначало обезщетението по общественото осигуряване е предназначено да компенсира имуществените вреди на пострадалия, а не неимуществените вреди, които са предмет на настоящия спор. Ето защо разрешението на този въпрос няма никакво отношение към изхода на делото.

По делото е било установено, че в резултат от падането е засегната главата, почти цялото тяло, белите дробове, слезката, черния дроб, десния бъбрек, слуха и зрението на ищеца. Той е получил и психическо заболяване, а възстановяването му е продължило дълго, протекло е болезнено и няма да бъде пълно, а ищецът вече е инвалид и е лишен от нормален живот. Всички тези увреждания, болки и страдания са подробно описани и взети предвид от въззивния съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Посочените критерии са напълно достатъчни, за да обосноват обезщетение от 80 000 лв. дори без отчитане на хематома, който според касатора вече е изчезнал заради единично изследване на скенер. Следователно разрешението на въззивния съд по шестия въпрос на касатора съответства на указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4 от 23.XII.1968 г., поради което и този въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване.

Последният въпрос на касатора касае решението на въззивния съд за поправка на допусната явна фактическа грешка, която се състои в пропуск да бъде възпроизведено в диспозитива потвърждаването на обжалваното решение в частта за присъждане на 56 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е постановил това решение по своя инициатива, което съответства на разпоредбата на чл.247, ал.1 от ГПК. Обхватът на проверката на въззивния съд на първоинстанционното решение, формулирана в чл.271 от ГПК, също не води до извод за недопустимост да се извърши такава поправка. Съдът действително не е спазил процедурата по чл.247, ал.2 от ГПК да съобщи на страните за тази поправка, за да им даде възможност да представят отговор. Процесуалното нарушение обаче не е съществено, тъй като не се е отразило по никакъв начин на правилността на решението за поправка на явна фактическа грешка. Тази грешка лесно се установява от мотивите на решението и няма никаква пречка за отстраняването и, която е могла да бъде изтъкната от касатора в неговия евентуален отговор.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на адвокат П. И.-[ЕГН], Адвокатска колегия-Русе, адвокатско възнаграждение в размер на 2 930 лв.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение