Определение № 170 от 19.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 849/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 8374/29.12.2020 г., подадена от М. А. Х. срещу решение № 332 от 29.10.2020 г. по гр. д. № 538/2020 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 856 от 3.07.2020 г. по гр. д. № 1433/2019 г. на Русенския районен съд. С първоинстанционното решение е признато за установено по отношение на М. А. Х., че С. П. С. е собственик на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по плана на [населено място], с площ от 896 кв. м, местност „Н.“, с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за земеделски труд и отдих (съгласно § 4 ПЗРЗСПЗЗ), пета категория на земята при неполивни условия, с номер по предходен план: 237, при съседи за целия имот: ***, ***, *** и ***, и М. А. Х. е осъдена да предаде на С. П. С. държането на описания имот. Въззивният съд е посочил, че производството по делото е образувано по предявен от С. П. С. срещу М. А. Х. иск с правно основание чл. 108 ЗС, съединен с искане по чл. 537, ал. 2 ГПК. Приел е, че от представения нотариален акт № 50, том IV, рег. № 9142, нот. д. № 558/2.08.2004 г. се установява, че процесният недвижим имот бил закупен от С. С. на 2.08.2004 г. След изработването на кадастралната карта на [населено място] за имота бил отреден идентификатор ***, видно от скица № 307/29.02.2008 г. Скицата била издадена с оглед предприети действия от ищцата по промяна предназначението на имота и застрояването му, за което й било издадено разрешение за строеж № 641/4.07.2008 г. на склад, магазин за промишлени стоки (авточасти), офис, автодиагностичен пункт и ремонт на ел. системи на автомобили. Съгласно представените доказателства С. С. била член-кооператор в кооперация „Светлина 2006“, гр. Русе, като от последната й било дадено съгласие да се включи в процесния имот към съществуващата кооперация за вода и да ползва ел. енергия от същата. Служебната бележка била подписана от председателя на кооперацията - М. Х.. На 10.12.2018 г. М. Х. се снабдила с констативен нотариален акт № 78, том V, рег. № 15217, нот. д. № 728/10.12.2018 г., по силата на който била призната за собственик по давностно владение на имот с идентификатор ***. Въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства по делото, както следва: Свидетелят Н. С. - съпруг на С. С., твърди, че след закупуването на имота през 2004 г. решил да направи в него автосервиз, но впоследствие се отказал от този си проект, въпреки че се снабдил с разрешение за строеж. При закупуването на имота през 2004 г., в него имало около 10 плодни дръвчета, имотът бил ограден с мрежа с бетонни колове. Оградата не била много стабилна. Събирали плодове, веднъж и кайсии за ракия. През цялото време плодните дръвчета били там, като в годините наемал хора да почистват имота от драки и отпадъци. В него нямало ток и вода; влизало се през портичка, която била откъм черния път, в пресечка, не откъм главния. Отпред имало купчина с пръст и драки, но това било така до 2019 г., когато установил, че целият имот е изринат с фадрома, дърветата са изкоренени, оградата и коловете - събрани накуп в дъното на имота, а той бил застлан с камъни. Свидетелят посещавал имота многократно всяка година, като не бил виждал засети в него зеленчуци. Имали намерение да продават имота и съпругата му го обявила в агенции за недвижими имоти, но табели на самия имот не били слагани. Свидетелят З. З. дава показания, че работи във фирмата на свидетеля Н. С. от 2000 г. Заявява, че в периода 2006 г. - 2018 г. многократно посещавал процесния имот заедно с него. Свидетелства за намерението на работодателя му да направи автосервиз там. Сочи, че имотът имал ограда с бетонни колове, но на места мрежата била полегнала към земята и можело да се влезе и оттам, въпреки че имотът имал и портичка. Самият той влизал през оградата, където коловете били паднали. Мястото било тревясало и в него имало около десетина големи дървета - 3 череши и 5-6 кайсии. З. помагал при почистването на имота и в събирането на кайсии от него, последно го посетил 2-3 или 4 години преди разпита му пред първоинстанционния съд. При посещенията си нито веднъж не е виждал хора в мястото, нито засети в него зеленчуци. Свидетелят К. К. заявява, че познава процесния имот от 1971 г., тъй като пасял кравите си там, като това продължило до около 2012 г., когато му забранили от полицията да пасе животни в този район. Бащата на М. Х. - дядо А., му разрешавал да коси трева от имота за животните си, а той сеел зеленчуци в единия край на това място. Дядо А. починал отдавна, нямало 20 години. Свидетелят твърди, че влизал през портичка в имота, който бил тревясал, нямало плодни дървета, а само един орех. Другите дървета били саморасли и бащата на М. и други хора ги махнали. Имотът нямал ограда. Сочи, че виждал М., мъжа й и баща й да чистят треви в този имот и да сеят зеленчуци. Преди години имало табела, че имотът се продава, но не знаел кои са неговите собственици. Документи не бил виждал, знаел, че имотът е на М.. Носел й в процесното място 2-3 ремаркета с тор и си спомня, че тогава имало паднал счупен стълб в имота. Свидетелката Р. М. заявява, че познава имота от 2007 г., когато се омъжила за сина на М. Х.. Свидетелства, че към този момент имотът бил обработван, в него се садяло и сеело и се отглеждали зеленчуци. Имотът никога не е имал ограда, бил ограден от саморасли дървета и драки. Вътре имало две или три големи дървета, едното от които орех. Други дървета нямало, впоследствие били засети кайсии и череши. М. често ходела до имота, разхождайки се с малкото си дете, а когато то отраснало, някъде 2009 - 2010 г., започнала и да ходи да помага на свекърва си в процесното място. Свидетелката твърди, че М. имала собствен съседен имот, отделен с ограда от процесния. Понастоящем мястото било изчистено, било само пръст, но пак били оставили частична ограда от драки, за да не влизат хора. Доколкото си спомня, дърветата си стояли и сега. Разчистването на имота започнали през 2015 г., когато М. закупила и съседния имот. Имало стар стълб, който бил паднал в мястото и оттам решили, че трябва да си прекарат ток. Табела, че имотът се продава, свидетелката не била виждала през последните десет години, нямало и къде да се закачи. Сочи, че дядо А. починал през 2018 г. и той чистел този имот. Дава показания, че М. Х. обработвала мястото отначало с покойния си съпруг, а след смъртта му - сама и подпомагана от жена на име Е.. В разчистването на мястото през годините участвал и свидетелят К., който вземал тревата за животните си. Съгласно показанията на свидетелката Е. С., същата познава процесния имот от 2003 - 2006 г., когато го посещавала като приятелка на М. Х.. През 2006 г. обаче започнала и да помага на М. и съпруга й да садят зеленчуци, а през 2007 г., след като съпругът на М. починал, продължила да помага, но започнала да сее зеленчуци и за себе си. Последно ходила в имота през 2015 г. или 2016 г. С. твърди, че имотът не бил ограден и нямал порта, а в него влизали през съседите, тъй като бил обрасъл с драки и лиани и не можело да се минава. В имота имало стари дървета през 2005 г. - 2007 г., но те били почти изсъхнали, имало и един орех. Излага, че М. после садила някакви дръвчета - кайсии, но не всички се хванали. През 2015 г. М. закупила съседния имот, който почистила като тогава почистила и процесния. Изравнили мястото с багер, защото имало корени от стари дървета и те трябвало да се извадят. След това имотът останал празен. Свидетелката знае от М., че имотът е неин, а ищцата и съпруга й никога не била виждала. Въззивният съд е изложил съображения за естеството на иска по чл. 108 ЗС и за доказателствената тежест на страните по него. Посочил е, че по делото ищцата се легитимира като собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба от 2.08.2004 г., обективиран в приложения по делото нотариален акт, а от ответницата е въведено възражение за изтекла в нейна полза давност по чл. 79 ЗС и за придобиване на имота на оригинерно правно основание. Визирал е, че по делото са налице данни, че след подаване на исковата молба ответницата се е разпоредила с процесния имот, като това е без значение, доколкото съгласно чл. 226, ал. 1 ГПК прехвърлителят запазва правото си на главна страна в процеса. Окръжен съд – Русе е посочил, че придобивната давност е оригинерен способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона период от време. Нормативната й уредба е в разпоредбите на чл. 79 - 86 ЗС. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Съобразил е, че в случая ответницата се противопоставя на предявения срещу нея ревандикационен иск, като твърди осъществяване на фактическия състав на оригинерния придобивен способ по отношение на процесния недвижим имот. В отговора си към исковата молба същата излага твърдения, че е упражнявала фактическа власт върху имота с намерение за своене за себе си, считано от 2006 г., без да твърди съществуването на правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС, т. е. основателността на заявеното от нея възражение следва да се преценява съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че като елемент от придобивната давност упражняваното владение трябва да е спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено. Съдът е посочил, че в хипотезата на завладяване на чужд имот съдебната практика не изисква уведомяването на собственика за намерението за своене на имота, а единствено владението да отговаря на описаните по-горе характеристики, като съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Въззивният съд е приел, че от ангажираните от страна на М. Х. гласни доказателства се установява, че от около 2006 г. - 2007 г. същата е обработвала част от процесното място като е садяла и сеела зеленчуци. В този смисъл са показанията на свидетелите С., К. и М.. По отношение показанията на последната съдът е посочил, че отчита възможната заинтересованост на свидетелката, но кредитира същите, тъй като изнесеното от М. не противоречи на казаното от С.. Намерил е, обаче, за непротиворечиви показанията на всички свидетели, като такива са и твърденията на самата М. Х. в подадената от нея въззивна жалба, че през 2015 г., когато Х. е закупила съседния имот, процесното място е било почистено и изравнено е багер. Приел е, че липсват каквито и да било данни след този момент тя да е продължила да упражнява фактическа власт върху имота. Ето защо е направил извод, че изтеклият период от време от 2006 г. до 2015 г. не е достатъчен за придобиване по давност на дворното място, което обосновава уважаване на ревандикационния иск и на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. Х. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по няколко материалноправни и процесуалноправни въпроса, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на ВКС, и са от значение са за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК). Излага, че в правната теория и съдебната практика няма спор, че фактическият състав за уважаване на иска по чл. 108 ЗС предвижда кумулативно наличие на следните материалноправни предпоставки: 1) ищецът е собственик на вещта, предмет на иска; 2) ответникът владее тази вещ и 3) това владение е без правно основание, като ищецът следва да установи трите юридически факта, включени в състава на петиторния иск. Жалбоподателката счита, че в случая постановеното решение грубо нарушава закона и съдебната практика, а освен това е и очевидно неправилно, като по отношение на последното препраща към изложеното в касационната й жалба. Излага, че въпреки яснотата по въпроса, че процесният имот не се държи и владее от нея в момента на вписване на исковата молба в съда, а е собственост на трето добросъвестно лице, двете съдебни инстанции са я осъдили да предаде владението му. Намира, че при разглеждане на делото съдът следва да спази разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК и да вземе предвид всички факти, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, като по този начин изпълни задължението си за установяване на действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е приключено съдебното дирене. Неизпълнението на това задължение представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Цитира съдебна практика на ВКС. Съгласно изложеното в касационната жалба на М. Х. очевидната неправилност на въззивното решение се състои в следното: възивният съд като цяло правилно е възприел и отразил фактите относно имота и осъществяваното от нея давностно владение до 2015 г., но накрая е направил извод, че „не й достига давност“, като е приел, че след като Х. е покрила с камъни имота, тя е спряла да го владее. Счита, че този извод на Окръжен съд – Русе не кореспондира с доказателствата по делото. Насрещната страна не е подала отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от изложението към касационната жалба, в него липсва формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените доводи, свързани с анализ на събраните по делото доказателства, представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на обсъждане при разглеждане на спора по същество. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,