Определение № 2756 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2420/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Т. Н., Д. Т. Г., двете чрез пълномощника им адв. М. Т., и Е. С. С., чрез пълномощника й адв. С. Б., срещу решение № 1312 от 28.11.2024 год. по въззивно гр. д. № 1809/2024 год. на Варненския окръжен съд, с което се потвърждава решението с № 2367 от 21.06.2024 г. по гр. д. № 7006/2022 год. на Варненския районен съд.

Касационната жалба е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна – ищците в производството, в съответствие с изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и с приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което следва да се разгледа по реда на чл. 288 ГПК.

С постановените съдебни актове са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС на касаторите срещу Б. И. Г. и С. Р. Г. за приемане за установено между тях, че ищците са собственици на поземлен имот, находящ се в [населено място], к. к. „Ч.“, местност „О.“, с идентификатор * с площ 1 000 кв. м., при квоти за първите две ищци – по 341/1000 кв. м., за третата ищца – 318/1000 кв. м., както и на поземлен имот в същата местност, с идентификатор *, с площ 1065 кв. м., при квоти – за първите две ищци – по 428.66/1065 ид. ч., за третата – 207.68/1065 ид. ч., както и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху същите имоти, на основание чл. 108 ЗС.

Според касаторите изводите на въззивния съд в обжалваното решение са неправилни, поради което са налице касационните отменителни основания по в чл. 281, т. 3 ГПК за отмяната му, а именно нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, по подробно изложените в касационната жалба съображения.

В изложение към жалбата се поддържат доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при формулирани въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него съвкупно, в тяхната взаимна връзка и зависимост, като ги съобрази включително и с показанията на свидетелите, притежаващи роднинска връзка със страните или заинтересованост в полза на една от страните в хипотезата на чл. 172 ГПК“, като се поддържа противоречие в произнасянето му с цитираната практика на ВКС /решение № 124 от 28.04.2010 год. по гр. д. № 3972/2008 год., ІV г. о., решение № 331 от 19.05.2010 год. по гр. д. № 257/2009 год., ІV г. о., решение № 24 от 28.01.2010 год. по гр. д. № 4744/2008 год., І г. о./.

2. „За задължението на решаващия съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други, като се поддържа противоречие с посочените решения на ВКС: решение № 24 от 28.01.2010 год. по гр. д. № 4744/2008 год., І г. о., решение № 217 от 9.06.2011 год. по гр. д. № 761/2010 год., ІV г. о., № 228 от 1.10.2014 год. по гр. д. № 1060/2014 год., І г. о. и др./.

В изложението касаторът поставя и материалноправни въпроси относно придобивната давност, като се позовава на решение № 68 от 2.08.2013 год. по гр. д. № 603/2012 год., І г. о. на ВКС:

1. „Може ли да се установи фактическа власт върху недвижим имот, попадащ в свлачищен район и със заличени граници и с общ номер за района?“.

2. „Може ли да се придобие възстановен по земеделска реституция недвижим имот с изтичане на кратката придобивна давност?“

Релевирано е и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с искане да се допусне касационното обжалване на решението.

Ответниците Б. И. Г. и С. Р. Г., чрез адв. В. Д. оспорват касационната жалба в писмения им отговор по съображения за липса на релевираните основания за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждане на направените разноски в касационното производство.

М. С. Г., конституирана като трето лице-помагач на ответниците, чрез адв. Цв. Б., също оспорва касационната жалба в представения писмен отговор. Позовава се и на изтекла давност по чл. 79, ал. 1 ЗС в нейна полза.

Като се запозна с материалите по делото и доводите на страните, настоящият състав на ВКС, Второ г. о., намира следното:

Ищците, сега касатори, претендират да са собственици на процесните поземлени имоти въз основа на обективирани в представените нотариални актове № № 18, 19, 20 и 21 от 2009 год. сделки за продажба, респ. дарение на идеални части, осъществени от Т. и Н. П., родители на първите две от ищците, третата ищца – по наследство от купувача по двете сделки В. К.. Праводателите П. се легитимирали като собственици с решение от 25.11.1960 год. по гр. д. № 869/1959 год. на Варненския районен съд, вписано с № 110/1979 год., с което бил обявен за окончателен сключения между А. А. П. и Т. А. П. предварителен договор за продажба на недвижим имот – лозе /хавра/ от 2 дка, находящо се в землището на [населено място], м. „О.“, цялото от 4 дка.

Ищците са поддържали, че за този имот ответниците Г. се легитимират като собственици на основание договор за покупко-продажба по нот. акт 197/2018 год., сключен с М. С. Г., която пък го придобила по покупко-продажба от нейния дядо А. А. П. с нот. акт 107 от 2002 год.

По делото не е спорно, че А. и Т. П. са братя, синове на А. А. П., който през 1952 год. им е прехвърлил „от лозето-хавра в м. „О.“, цялото от 4 дка“, по 2 дка на всеки от тях, при описаните в нотариалните актове № № 165 и 166 от 1.12.1952 год. съседи, между които е и прехвърлителят, т. е. бащата А. П. е имал и други имоти в тази местност. Това се установява и от легитимиращия го като собственик при сделките нот. акт № 110/1939 год., в който същият е посочен като съсед на продаваната част, както и че същата граничи с морето.

През 1958 год. А. А. е приет за член на ТКЗС, с. Виница, видно от представения протокол № 2, а видно от декларацията му за притежавани непокрити земеделски имоти, същият е бил собственик и на друг имот в горната местност с площ от 3 дка, обработваема земя. С решение на поземлената комисия от 7.06.1999 год. на А. А. П. е възстановено правото на собственост в съществуващи стари реални граници на имот с площ 2 дка в землището на [населено място], в строителните граници, м. „О.“, имот * по кад. план на к. „Ч.“ от 1990 год., след успешно проведени съдебни производства по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. За възстановеният по ЗСПЗЗ имот *, при описаните съседи, същият се е снабдил с нот. акт № 78/1999 год., впоследствие го е продал на М. Г. с нот. акт № 107/2002 год. С нот. акт № 197/2018 год. тя го е продала на настоящите ответници, като описанието му в акта е имот с идентификатор * по кадастралната карта от 2008 год., със стар идентификатор * и ***, номер по предходен план *.

Идентичността на възстановения имот по различните планове на местността е установена от приетите заключения на вещите лица, като от същите не се установява идентичност с имота, описан в решението от 1960 год., на което се позовават ищците, поради липса на вписване на собственик на имота и съседните такива по кадастралния план от 1956 год. Съществуват данни за отчуждаване на имот на Т. П. за корекция на пътя Варна-Златни пясъци – имот с № * и част от имот с № *, които съответстват на територията и границите на процесните имоти с идентификатори * и * /по кадастралния план 2000 год./, като първият - № * в разписния лист на КП от 1956 год. е записан на А. /бащата на двамата братя/, а в следващия КП от 1990 год. поземления имот № *, припокриващ се в по-голямата си площ с горния и с други, е записан на Т. П. /един от синовете/. От представените доказателства се установява и, че последният е санкциониран за незаконно строителство в имота, извършено през 80 –те години, като видно от представен констативен акт от 26.10.1998 год. е констатирано техническото състояние на съществуващата двуетажна жилищна сграда – негодна за обитаване поради свлачищните процеси в района. От представения по делото нот. акт № 22/2009 год. се установява, че Т. П. е дарил на дъщерите си описания в него имот, като се е легитимирал с документ за собственост нотариалния акт от 1952 год. Площта на описания там имот е 405 кв. м., т. е. много по-малко от това, за което се е легитимирал. Разминаването може да се обясни с отчуждаването за корекциите на пътя. Съпоставяйки скиците към заключението се установява, че този имот /стар № */ е срещу процесните и ги разделя пътят /т. е. местоположението му е под пътя, в посока към морето/.

Въззивният съд е приел в решението си, че бащата А. П. освен имота по покупко-продажбата с нот. акт от 1939 год. не е имал друг в тази местност, с оглед данните в повторната експертиза, поради което и след продажбите с нот. актове от 1952 год. на двамата си сина, не е притежавал друг имот, с който да се е разпоредил с предварителен договор в полза на Т., който да е и предмет на съдебното решение от 1960 год. Приетите заключения на техническата експертиза не могат да индивидуализират такъв имот, различен от продадения му през 1952 год., който Т. е владял и който бил от горната страна на пътя, като няма данни да го е внасял в кооперативното стопанство, при все, че се е разпоредил с имот под пътя в полза на дъщерите си /нот. акт № 22/2009 год./.

Въззивният съд е обсъдил и доказателствата относно незаконното строителство, осъществено от Т. П., данните за отчуждаване на имот, както и доказателствата относно възстановяване на собствеността върху земеделския имот в полза на А. П., като приел, че постановените в негова полза решения не обвързват ищците, които не са участвали в производството.

Спорът е разрешен с оглед поддържаното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност, като съдът се е позовал на събраните свидетелски показания за установяване на фактическа власт върху него от М. Г. през 2002 год., когато го е получила по сделката с дядо си А. П.. Установено е, че заедно със свидетелите К., К. оградили имота, облагородили го, изградена била септична яма, като никой не е предявил претенции към имота до 2018 год., когато М. го продала на ответниците Г.. В този смисъл са и показанията на свидетелката Д.. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите Н. Б. и Н. Н., тъй като същите нямат впечатления за имота след свлачището в района. Въз основа на показанията на свидетелите относно действията на М. Г. в имота и придобивното й основание – договор за покупко-продажба, т. е. на правно основание, годно да я направи собственик, съдът приел, че тя е добросъвестен владелец и е придобила собствеността на основание чл. 79, ал. 2 ЗС, към 2009 год. По тези съображения за придобивна давност на основание добросъвестно владение от страна на прехвърлителката на ответниците, искът срещу тях е приет за неоснователен и е потвърдено първоинстанционното решение, с което същият е отхвърлен.

Независимо от съдържащите се противоречия по отношение идентичността на имота по съдебното решение от 1960 год. с имотите по нотариалните актове от 1952 год., както и по отношение местонахождението на имотите на двамата братя П., въззивният съд приел, че с оглед осъществения фактически състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 2 ЗС с позоваването на ответниците на него в настоящето производство, ищците са изгубили собствеността си, на основание чл. 99, вр. с чл. 77 ЗС.

При тези съображения на въззивната инстанция за отхвърляне на исковете не се разкрива поддържаното противоречие с практиката на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивния съд „да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него съвкупно, в тяхната взаимна връзка и зависимост, като ги съобрази включително и с показанията на свидетелите, притежаващи роднинска връзка със страните или заинтересованост в полза на една от страните в хипотезата на чл. 172 ГПК“, както и „ при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други“. Формалното оплакване за необсъждане от страна на съда на „всички събрани доказателства в тяхната съвкупност и поотделно“…, както и на „наведените твърдения, възражения и доводи“ не може да мотивира извод за противоречие с цитираната в изложението съдебна практика. Не става ясно конкретно кои доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на ищците съдът не се е произнесъл в мотивите, а в същото време, видно от данните по делото и от съдържанието на обжалваното въззивно решение няма никакво съмнение относно надлежното изпълнение на вменените от закона процесуални задължения за формиране на вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав, съгласно чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Решението съдържа конкретно становище по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания на ищците и изложената във връзка с тях теза относно принадлежността на спорния имот, като основно съображение за неоснователността на иска е липсата на доказана идентичност на имота по решението от 1960 год., на което се позовават, и процесния имот, в който се намират ответниците. Независимо от това въззивният съд е обосновал извода си с евентуално поддържаното от ответниците възражение за придобивна давност, което намерил за основателно въз основа преценката на доказателствата, в т. ч. и гласните такива, като се е мотивирал защо не кредитира тези на ищеца, а се позовава на останалите свидетели. С оглед на това, релевираните в тази насока оплаквания на касатора биха могли да имат значението единствено на доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане по същество е недопустимо в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби.

Формулираните материалноправни въпроси също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на решението, тъй като същите представляват оплакване срещу направените фактически и правни изводи на въззивния съд относно осъществяване на фактическия състав на придобивната давност от страна на ответниците и тяхната праводателка. Отговорът на същите предполага обсъждане на доказателствата, което не е предмет на настоящето производство, с оглед на което и същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това, произнасянето по възражението на ответниците за наличие на придобивна давност не противоречи на приетото в решение № 68 по гр. д. № 603/2012 год. на І г. о. на ВКС, на което се позовават касаторите в изложението си.

Затова не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и релевираната в изложението очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция при прочита на решението, без да е необходимо извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на настоящото дело касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноските за защита пред ВКС – сумата 2 800 лв. (договор за правна защита и съдействие на л. 27 от делото), превалутирана съгласно ЗВЕРБ на сумата 1 431.62 евро.

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия