Определение № 142 от 23.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1032/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД срещу решение № 17/05.01.2021г. по в.гр.д. №2322/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, VII въззивен граждански състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 5188/02.12.2019г. по гр.д. № 47/2019г. на Благоевградски окръжен съд, Гражданско отделение, 11 състав, касационният жалбоподател е осъден да заплати на М. С. М. допълнително сумата от 50 000 лв., представляваща разликата от 80 000 лв. до 130 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина й Л. Х. С., настъпила вследствие на ПТП на 17.02.2018г., ведно със законната лихва, считано от 06.09.2018г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. К. жалбоподател счита за неправилен извода на въззивния съд относно липсата на съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат. В тази връзка поддържа наличието на доказана причинно – следствена връзка между поведението на починалия и настъпилото ПТП съобразно установените по делото факти и обстоятелства. Поддържа още, че съдът повратно е възприел събраните по делото доказателства, като не е обяснил смисъла, в който цени всяко от тях и значението му за спора. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи следните въпроси: 1/ Следва ли при определяне на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат да се прилагат обективни критерии, определящи понятието „справедливост“ по чл.52 от ЗЗД, като се дерогира неправомерното му поведение?; 2/ Какви обективни фактори съдът следва да взема предвид и изследва, съответно обсъжда при определяне на процентното изражение на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат?; 3/ Следва ли регламентираният институт, уреден в чл.51, ал.2 от ЗЗД, да намери приложение единствено въз основа на вътрешното убеждение на съда или следва да бъдат дадени указания за събиране на относими доказателства? Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответницата М. С. М. оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, при съобразяване на протокола за ПТП с пострадали лица, протокола за оглед на местопроизшествието, заключението на САТЕ и показанията на свидетеля К. Д., е приел за установено, че на 17.02.2018г. е настъпило ПТП между лек автомобил, управляван от Д. Т. Т., и велосипедиста Л. Х. С. – син на ищцата М. С. М.. Констатирал е, че велосипедистът се е движел по пешеходна пътека, от ляво надясно, гледно в посока към центъра на града; лекият автомобил, след като е изминал 1,44 м. по пешеходната пътека, навлязъл в насрещното платно за движение; първоначално се е движел успоредно на пешеходната пътека, срещу движението на велосипедиста; след изминаване на 6-7 м. автомобилът завил наляво и ударил велосипедиста; първоначалният контакт е станал между предното ляво колело и автомобила и задната гума на велосипеда. Констатирал е още, че скоростта на движение на автомобила била 6 км/ч, като водачът е имал видимост, докато водачът на велосипеда не е имал техническата възможност да предотврати удара чрез задействане на спирачната система, тъй като не е разполагал с време. Изтъкнал е, че управляващият лекия автомобил е следвало да осигури предимство на движещия се по пешеходната пътека велосипедист и да не нарушава пътен знак Г2, завивайки наляво. С оглед на тези констатации въззивният съд е приел наличието на противоправно поведение на водача на лекия автомобил, изразяващо се в причиняването на ПТП, вследствие на което е настъпила смъртта на велосипедиста. По спорния въпрос относно наличието на съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат решаващият състав е изложил съображения, че е извършено нарушение от велосипедиста на правилото на чл.81, т.5 от ЗДвП чрез управляване на превозното средство на пешеходна пътека. Приел е, че това не води до извод, че при спазване на разпоредбата да се бута велосипеда ПТП, респ. смъртта е нямало да настъпи. С оглед на това е приел за недоказано релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване, изтъквайки липсата на поставена задача на вещото лице в тази връзка. Приел е за недоказани и нямащи отношение към настъпване на вредите и възраженията за нарушение на чл.80 от ЗДвП относно носенето на светлоотразителна жилетка, на чл.81, т.2 от ЗДвП относно управлението на превозното средство без да се държи кормилото с ръце и с освободени педали, както и на чл.79 от ЗДвП относно наличието на светлоотразители на велосипеда. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въведените въпроси не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК. Същите са основани на твърденията на касатора за неправилно приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД и за допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства, предпоставени от своя страна от застъпената в касационната жалба теза за доказано съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Така поставени въпросите съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, които по аргумент на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по чл.288 от ГПК. Дори да се приеме, че въпросите изпълняват общото основание за достъп до касация, въведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК не следва да бъде обсъждано, предвид липсата на аргументи за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Доводът на касатора за липса на произнасяне от страна на ВКС не съставлява достатъчно основание за допускане на касационното обжалване, а твърдението за наличие на съществено нарушение на съдопроизводствените правила при събиране и преценка на доказателствата представлява основание за касационно обжалване по чл.281 от ГПК. Отделно, разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД не е неясна и противоречива или непълна, поради това, че не съдържа конкретно приложими критерии спрямо определен вид съпричиняване. Определянето на конкретния принос е изцяло фактологичен въпрос, разрешим съобразно обстоятелствата във всеки конкретен случай и налага преценка на участващите в механизма на увреждането обективни фактори. */ По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответницата разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд