Определение № 3194 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2171/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ДАР ФИНАНС“ ЕООД срещу определение № 1967 от 06.08.2024г. по ч.гр.д. № 1762/2024г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение подадената от дружеството частна жалба срещу определение № 1810 от 14.05.2024г. по т.д. № 631/2023г. на Софийски градски съд. С определението на първоинстанционния съд е била оставена без уважение молбата на „ДАР ФИНАНС“ ЕООД по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 406 от 18.03.2024г. в частта на присъдените на „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ“ АД разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 14 111. 40 лева.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. За да се присъдят разноските в полза на страна по делото, е необходимо тази страна реално да ги е направила. Не могат да се присъждат разноски при платено от трето, неучастващо по делото лице, възнаграждение за адвокат. Разноските могат да бъдат заплатени от трето лице, различно от страната, но в този случай ГПК не предвижда възможност те да й се присъдят. Същевременно за разноските е представено само платежно нареждане и фактура. Липсва договор за правна помощ, сключен между клиента и адвоката в съответствие с изискванията на чл. 36, ал. 2 от ЗА.

Касаторът иска след допускане до касация и отмяна на обжалваното определение, да бъде изменено решение № 406 от 18.03.2024г. по т.д. № 631/2023г. на Софийски градски съд в частта на разноските, като бъде оставено изцяло без уважение искането на „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ“ АД за присъждане на разноски за адвокат.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната и незадължителната практика на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Формулираните от касатора въпроси са:

1. Следва ли на страната да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, ако същите са заплатени не от нея, а от трето, неучастващо по делото лице?/Следва ли да се присъдят разноски, които са направени от трето, неучастващо по делото лице, за сметка на страната по делото?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, както и на определение № 14 от 07.01.2015г. по ч.т.д. № 3082/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 110 от 25.02.2016г. по ч.т.д. № 311/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 274 от 15.05.2017г. по ч.т.д. № 739/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 444 от 01.07.2019г. по ч.т.д. № 1029/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 16 от 28.01.2019г. по т.д. № 866/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 556 от 19.12.2019г. по ч.гр.д. № 4389/2019г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 30 от 28.04.2017г. по т.д. № 2334/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

2. Следва ли материалноправната разпоредба на чл. 73 от ЗЗД да намери приложение в процесуалноправните отношения по присъждане на разноски по реда на чл. 78 и сл. от ГПК?

Касаторът отново се позовава на Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС и на определение № 110 от 25.02.2016г. по ч.т.д. № 311/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

3. Представянето на договор за права помощ условие ли е за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, доколкото при липсата му не могат да бъдат установени уговорките на страните по него относно основанието, размера на адвокатското възнаграждение и начина му на плащане?

Касаторът сочи Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, както и определение № 172 от 26.07.2017г. по т.д. № 2543/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 62 от 12.02.2019г. по ч.гр.д. № 521/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 127 от 09.04.2012г. по гр.д. № 937/2011г. на ВКС, ГК, І г.о.

Според касатора обжалваното определение е и очевидно неправилно. В случая разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК е приложена в нейния обратен, противоположен смисъл.

От насрещната страна по жалбата „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ“ АД е подаден отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд - София, както и не се установява вероятна негова нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, за да бъде допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

С решение № 406 от 18.03.2024г. по т.д. № 631/2023г. на Софийски градски съд са били отхвърлени предявените от „ДАР ФИНАНС“ ЕООД срещу „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ“ АД искове по чл. 40 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД. С решението касаторът - ищец е бил осъден да заплати на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 14 111. 40 лева разноски за платено адвокатско възнаграждение с ДДС.

Тези разноски са били посочени в списък на страната по чл. 80 от ГПК, представен в проведеното последно открито съдебно заседание. Във връзка с него процесуалният представител на „ДАР ФИНАНС“ ЕООД изрично е заявил, че няма възражения. Към списъка е била приложена данъчна фактура № [ЕГН] от 01.06.2023г. Фактурата е била издадена от Адвокатско дружество „Савова“ като доставчик, с получател ответникът. Доставената услуга, съгласно фактурата, е била „процесуално представителство по т.д. № 631/2023г. на Софийски градски съд“. Към списъка е било приложено още преводно нареждане за кредитен превод от 06.06.2023г. по фактурата. Наредител на плащането е било дружеството „Про Трейд Финанс Консулт“ ЕООД. Като пояснение в документа е било вписано, че плащането е „полза на „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ“ АД“.

Решението на Софийски градски съд не е било обжалвано от касатора – ищец, но с молба вх. № 43374 от 15.04.2024г. по чл. 248 от ГПК той е поискал то да бъде изменено и разноски на ответника да не се присъждат. Съображенията са били, че разноските за адвокатско възнаграждение са сторени от трето, неучастващо по делото лице (липсва реално осъществен разход от страната, който да се приеме, че е за нейна сметка), като и че не е представен договор за правна помощ.

По молбата за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските „ПРОХОРОВО МАЙНИНГ“ АД е възразило, че адвокатското възнаграждение е заплатено от трето лице, но от името и за сметка на дружеството, т.е. третото лице е действало като повереник и представител. Изрично е посочено, че плащането е в негова полза и по фактурата от 01.06.2023г. Същевременно за доказването на обстоятелството, че страната е направила разноски за адвокатско възнаграждение, не е безусловно необходимо да се представи договор за правна помощ. Този факт може да бъде доказан и с други доказателствени средства.

С определение от 14.05.2024г. съставът на Софийски градски съд е оставил молбата на касатора по чл. 248 от ГПК без уважение. Приел е, че не е било необходимо представянето на писмен договор за адвокатска услуги. Този договор не е формален. Достатъчно е представянето на фактурата и платежното нареждане, които са доказателства за съществуващо правоотношение между клиента и адвоката по повод предоставянето на правна услуга. Същевременно при наличието на доказателства за действително изплатено възнаграждение на един адвокат, тези разноски съставляват разноски, направени от страната. Без значение е кой фактически е изпълнил задължението, както и дали третото лице е действало по писмено или устно овластяване от страната или като гестор.

Срещу определението на състава на Софийски градски съд е била подадена частна жалба от касатора с изложени сходни съображения относно недължимостта на разноски по чл. 78, ал. 3 от ГПК. Идентични са били и съображенията на ответника в подадения отговор.

С определение № 1967 от 06.08.2024г. по ч.гр.д. № 1762/2024г. на Апелативен съд – София частната жалба на „ДАР ФИНАНС“ ЕООД е била оставена без уважение. Изцяло са били споделени фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд за установеност на правоотношение между ответника и адвоката по повод предоставянето на правна услуга в производството пред Софийски градски съд, както и за плащане на адвокатско възнаграждение, което подлежи на възстановяване по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК. Отново е било подчертано, че е без значение кой фактически е изпълнил задължението, както и дали третото лице е действало по писмено или устно овластяване от страната или като гестор

При тези установени обстоятелства първият материалноправен въпрос на касатора, уточнен от самия него в смисъл дали на страната следва да се присъдят разноски, които са направени от трето, неучастващо по делото лице, но за нейна сметка, е въпрос от значение за изхода на делото съгласно изискванията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. В случая въззивният съд е приел, че от ответника е било уговорено възмездно предоставяне на правна услуга (процесуално представителство от адвокат) в производството пред Софийски градски съд и макар плащането на адвокатското възнаграждение да е от трето лице, то е за сметка на ответника. По същество не е било отречено твърдението на ответника, поддържано в производството по чл. 248 от ГПК, че плащането е от името и за сметка на дружеството, т.е. третото лице е действало като представител на страната. Според въззивния съд е без значение дали третото лице е действало по овластяване или като гестор.

Във връзка с въпроса не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. В Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС (т. 1) не е давано разрешение различно от възприетото от въззивния съд. Това е и по отношение на посочените от касатора определения и решения на отделни състави на ВКС. Те са постановени при различна фактическа обстановка – без да се касае за плащане от името и за сметка на страната. Отделно от това изрично в част от тях (например определение № 444 от 01.07.2019г. по ч.т.д. № 1029/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.) е подчертано, че разноски не се присъждат, ако заплащането не може да се приеме, че е за сметка на страната (реален неин разход). В случая въззивният съд е приел обратното – че плащането на адвокатско възнаграждение е за сметка на ответника.

Вторият материалноправен въпрос относно това дали разпоредбата на чл. 73 от ЗЗД намира приложение при присъждането на разноски по реда на чл. 78 и сл. от ГПК не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото. Това е защото въззивният съд не е направил пряка връзка между отговорността по чл. 78 от ГПК на загубилата делото страна за заплащане на разноски поради неоснователно повдигнатия правен спор, включително за адвокатско възнаграждение, от една страна, и принципната възможност задължението за плащане на такова възнаграждение по сключен договор за правни услуги между спечелилата делото страна и адвокат да бъде погасено от трето лице (чл. 73 от ЗЗД). Решаващо за въззивния съд е било, че в случая плащането на адвокатско възнаграждение, макар от трето лице, е за сметка на ответника, т.е. в негова тежест. Дали твърдението на ответника, че плащането е било от името и за сметка на дружеството, което въззивният съд фактически е възприел, е доказано, е обстоятелство, което не може да бъде обсъждано във фазата по допускане на касационно обжалване.

Третият материалноправен въпрос на касатора също не отговоря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той е предпоставен от твърдението, че поради липсата на сключен в писмена форма договор за правна помощ не могат да бъдат установени уговорките на страната и представляващия я адвокат относно основанието, размера на адвокатското възнаграждение и начина му на плащане. Такива обстоятелства въззивният съд изцяло е отрекъл. Като се е позовал на представената данъчна фактура № [ЕГН] от 01.06.2023г. и свързаното с нея преводно нареждане за кредитен превод от 06.06.2023г., въззивният съд е счел, че въз основа на тези доказателства е установено правоотношение между ответника и адвоката по повод предоставянето на правна услуга, включително заплащане на възнаграждение в уговорения между страната и адвоката размер.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд – София.

Воден от горното съдът