Определение № 4115 от 04.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1603/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Хармония 2018“ ЕООД, приподписана от адв. И. Н. от АК - П., срещу решение № 1535 от 17.12.2024 г. по въззивно гр. д. № 2018/2024 г. на Пловдивския окръжен съд. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането й по реда на чл. 288 ГПК. Касаторът се позовава бланкетно на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК-нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към жалбата си навежда довод за противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Следва ли в хода на делото с предмет чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД ищецът да докаже обстоятелствата, кой е авторът - делинквент и каква точно по вид работа е извършвал той?“. Позовава се на решение № 454 от 23.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1115/ 2008 г., II г. о. От ответниците по касация Е. Б. А. и В. К. А. е подаден общ писмен отговор чрез адв. Н. Г.. Считат, че касационно обжалване не следва да се допуска и изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират разноски за адвокатска защита съгласно представени списък и договор за правна защита и съдействие от 11.04.2025 г. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивното решение е обжалвано в частта му, с която е потвърдено решението от 10.05.2024 г. по гр. д. № 1888/2023 г. на Районния съд в [населено място], с което дружеството - касатор е осъдено да заплати на всеки от ищците сумата от по 11 931,82 лева, представляваща заплатена сума за отстраняване на щети и възстановяване ползването по предназначение на собствените им имоти в [населено място]: сграда с идентификатор [№] и поземлен имот с идентификатор [№], ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба - 06.02.2023 г. Въззивният съд е приел за установено, че ищците са титуляри на правото на собственост върху процесните имоти при равни дялове, както и че същите са използвани като „Дом за възрастни хора“ и паркинг към него. Били са стопанисвани от дружеството „Хармония 2016“ ЕООД по силата на договор за наем от 30.04.2018 г., който бил прекратен на 06.07.2018 г., а с решение от 25.06.2019 г. по гр. д. № 6812/2019 г. наемателят бил осъден да предаде държането на собствениците. Междувременно, „Хармония 2016“ ЕООД е възложило осъществяването на дейността по обслужване на възрастните хора в дома на ответника „Хармония 2018“ ЕООД с договор от 01.04.2019 г. С оглед на това и поради неизпълнение задължението за предаване на имотите, от ищците били инициирани серия съдебни производства пред Районния съд в [населено място], които приключили с осъждането на „Хармония 2018“ ЕООД да заплати на ищците обезщетения за лишаването им от правото да ползват имотите в периода 01.05.2019 г. - 31.03.2020 г. По този начин бил разрешен със сила на пресъдено нещо въпросът досежно ползването на имотите от страна на „Хармония 2018“ ЕООД в периода след 01.05.2019 г. Въз основа на анализ на събраните в хода на делото доказателства - показанията на разпитаните свидетели, констатациите на изслушаното вещо лице и приложените писмени доказателства за осъществени строително-монтажни работи в имотите, е приел за установени описаните в исковата молба имуществени вреди, констатирани с протокол от 15.06.2021 г. Доколкото вредите били надлежно доказани по основание и в размер от общо 23 863,65 лева, съдът е намерил предявените искове за основателни и е осъдил ответното дружество да заплати на всеки от ищците сумата от по 11 931,82 лева. За да бъде допуснато касационно обжалване, по смисъла на задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на конкретен правен въпрос, по отношение на който да обоснове наличието на някоя от допълнителните предпоставки по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Повдигнатият въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правни въпроси, мотивирани с фактически констатации каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда - те представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. По настоящото дело касаторът се домогва да обоснове противоречие с решение № 454 от 23.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1115/ 2008 г., II г. о. В него е прието, че фактическият състав на заявения на основание чл. 45 ЗЗД иск за обезщетяване на настъпили имуществени и неимуществени вреди в правната сфера на едно лице в резултат на непозволено увреждане, изисква от страна на увреденото лице пълното и пряко доказване на автора - делинквент, увреждащо действие, респ. бездействие, и настъпила вреда и причинната връзка между тях. След проверка настоящият съдебен състав намира, че произнасянето на въззивния съд не разкрива противоречие с горецитираната казуална практика. В мотивите към обжалваното решение изрично е отчетено извършеното разпределение на доказателствената тежест от страна на първоинстанционния съд. Прието е, че ищците са доказали претендираните вреди, респ. техния размер, че същите са били причинени от лица, на които ответното дружество е възложило някаква работа, причинната връзка между вредите и противоправното поведение, както и наличието на такова поведение, за което ответното дружество отговаря. В този смисъл исковете са уважени, но не поради неправилно тълкуване на материалния закон, а вследствие на конкретно достигнатите от решаващия съд изводи за осъществено пълно и главно доказване на правнорелевантните факти от значение за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя по чл. 49 ЗЗД. Несъгласието на касатора с тези фактически изводи представлява довод за неправилност на въззивното решение, който сам по себе си не може да обоснове хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. Поради това въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол на посоченото основание. При този изход, в полза на ответниците по касация А. следва да се присъдят поисканите и доказани разноски за адвокатска защита в размер на 1 507,29 евро- равностойността на договорените и заплатени 2 948 лева. Водим от гореизложеното съдът