Определение № 436 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4826/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. Д. Г. - Т., чрез адвокат А. Л., срещу въззивно решение № 265243/05.08.2021 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 13096/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещните страни “Ориел“ ЕООД и “Прима СД“ ЕООД не отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, обезсилил, на осн. чл. 362, ал. 1, изр. 2 ГПК решение 45/25.06.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1466/18 г., III г.о., с което е обявен за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот (гараж), сключен между дружествата (като продавачи) и Н. Т. (като купувач). За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с решение № 45/25.06.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1466/18 г., III г.о. е обявен за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот (гараж), сключен между “Ориел“ ЕООД и “Прима СД“ ЕООД (като продавачи) и Н. Т. (като купувач). Съдът е указал на купувача да заплати на продавачите в двуседмичен срок от влизане в сила на решението по 1940 евро – остатък от продажната цена. С молба до първоинстанционния съд от 08.07.2019 г. купувачът е поискал удължаване на срока за плащане. Съдът е удължил срока по реда на чл. 63, ал. 1 ГПК с две седмици, считано от уведомяването на купувача. На 15.07.2019 г. двете дружества с молба до съда са заявили, че не са получили плащане и са поискали обезсилване на решението за обявяване на предварителния договор за окончателен. Съобщението за удължаване на срока за плащане е получено от купувача 08.08.2019 г. На 14.08.2019 г. с нова молба до първостепенния съд Т. е заявила, че е изпълнила задължението си за плащане на продажната цена към дружествата чрез прихващане на суми, дължими по конкретни изпълнителни дела – както лично на нея, така и на взискатели, за които са представени доказателства, че са цедирали вземанията си срещу дружествата на купувача. Цесиите са от 29.06.2019 г., уведомленията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД са връчени на управителя на дружествата на 15.07.2019 г. От друга страна – на 05.07.2019 г. двете дружества са уведомили процесуалния представител на купувача, че вземането им за продажната цена в общ размер на 3880 евро, е прехвърлено на трето лице – М. Б.. Съдът е приел, че дължимата продажна цена не е заплатена от купувача. Решението за обявяване на предварителния договор за окончателен е влязло в сила на датата на постановяването му – 25.06.2019 г., срокът за плащане изтича на 09.07.2019 г., и макар и да е удължен, изпълнение на задължението на купувача не е налице. По заявения от страна на Т. довод, че е погасила задължението за продажната цена чрез прихващане, съдът приел, че поначало е допустимо погасяване чрез прихващане, но само с платени от купувача за сметка на продавача задължения на продавача към държавата (данъци, мита и задължителни осигурителни вноски); законът не позволява на купувача да прихваща с всякакви свои вземания срещу продавача; добавил, че ако съществуват такива други вземания, купувачът трябва да плати цената, а другите вземания да събира по съответния за това ред; по делото няма и данни липсата на плащане да се основава на обективна невъзможност за изпълнение от страна на купувача; Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: длъжен ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните – твърди се противоречие с ППВС № 7/1965 г.; т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК; решение № 93/27.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 1882/2015 г., I т.о., решение № 134/19.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 3495/2014 г., II т.о.; решение № 283/14.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1609/2014 г., IV г.о.; относно възможността да се въвежда възражение за прихващане в производството по чл. 362 ГПК, като твърди противоречие с решение № 226/08.09.2010 г. на ВКС по т.д. № 141/2009 г., II т.о. и решение № 72/14.07.2011 г. на ВКС по т.д. № 659/2010 г., I т.о.; Касаторът поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросите са включени в предмета на спора, като се установява противоречие на тълкуването, дадено от въззивния съд с решение № 226/08.09.2010 г. на ВКС по т.д. № 141/2009 г., II т.о. по уточнения от ВКС правен въпрос за възможността ищецът по уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да изпълни насрещното си задължение чрез прихващане. При така изложеното, налице е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационно обжалване следва да се допусне. Мотивиран от горното, съдът