Определение № 1202 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2562/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. К. и В. И. К. срещу въззивно решение № 894 от 16.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 985/2022 г. на Апелативен съд София, с коeто e потвърдено решение № 260000/06.01.2022 г. по т. д. № 98/2019 г. на Окръжен съд Кюстендил за отхвърляне на предявените от касаторите срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искове с правно основание чл. 282 ал. 3 вр. ал. 5 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение в размер 150 000 лв. за всеки от тях за претърпени неимуществени вреди в резултат от смъртта на техния съпруг и баща И. Р. К., настъпила вследствие ПТП на 25.10.2015 г. в [населено място].

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл. 20, ал. 2 ЗДвП, както и на съдопроизводствените правила – чл. 154 ГПК. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулиран е въпрос, който според касаторите е включен в предмета на делото и е обусловил мотивите на въззивната инстанция. Въпросът е следният:

1. „При установяване на правнорелевантен факт по делото длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхна съвкупност или може да формира изводи за този факт само въз основа на част от всички доказателства?“

От касаторите се поддържа, че съдът е разрешил въпроса в противоречие със задължителното за съдилищата тълкуване на закона, дадено с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с казуалната практика на ВКС, намерила израз в решение по т.д. № 1544/2015 г. на II т.о. на ВКС и решение по т.д. № 3734/2013 г. на I т.о. на ВКС.

При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като исковете бъдат уважени в пълния предявен размер от по 150 000 лв. ведно с лихви за забава. Претендира се присъждане на сторените пред трите съдебни инстанции разноски.

От ответника по касация Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. В отговора е посочено, че обжалваното решение е обосновано и мотивирано, като изводите се подкрепят от събраните доказателства, включително служебно събраните такива. Поддържа се правилно установена фактическа обстановка и излагане на логични и изчерпателни мотиви относно липсата на извършените нарушения на ЗДвП, с които касаторите аргументират своята претенция. Оспорват се изводите за процесуални нарушения в хода на установяване на техническата изправност на процесното тежкотоварно МПС, като се акцентира, че сама по себе си техническата неизправност на камиона не може да бъде обвързана с виновното поведение на водача, а и в тежест на ищците е да докажат наличие на причинно-следствена връзка между конкретната неизправност и реализираното ПТП, каквато не е доказана. Изложени са съображения относно скоростта на движение на товарния автомобил, която според ответника е била съобразена както с нормативно определения лимит, така и с конкретните пътни условия, като появяването на пострадалия на пътното платно е било непредвидимо за водача препятствие, изключващо задължение за възприемането му като опасност. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена от М. К. К. и В. И. К. срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искова молба, обективираща искове с правно основание чл. 282, ал. 5 вр. ал. 3 от Кодекса за застраховането (отм.) вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетения в размер на по 150 000 лв. за претърпените от ищците неимуществени вреди в резултат от смъртта на техния съпруг и баща И. Р. К., настъпила вследствие ПТП на 25.10.2015 г. в [населено място].

При подадена въззивна жалба от ищците срещу първоинстанционното решение с атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е очертал като спорни въпросите за наличие на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по отношение на водача на чуждестранния (турски) товарен автомобил, относно справедливото обезщетение за неимуществени вреди и относно приноса на загиналия за настъпване на инцидента. За да достигне до отрицателно становище по въпроса за наличието на деликт, съдът се е позовал на събраните в хода на производството пред първоинстанционния съд свидетелски показания, констативен протокол за ПТП и експертни становища – единична СТЕ, повторна СТЕ с допълнение към нея и видео-техническа експертиза, както и двойна СТЕ, назначена и изслушана пред апелативния съд. При анализ на събраните доказателства съдът е формирал извод, че в момента преди настъпване на ПТП пострадалият се е намирал заедно с друг свой колега между два спрели в дясна пътна лента товарни автомобила на прав пътен участък. Инцидентът се е случил в светлата част на денонощието. Съобразявайки изводите на изслушаните и пред двете инстанции вещи лица, съдът е приел, че към момента на фаталния удар пострадалият след залитане внезапно е навлязъл в пътната лента за движение на турския товарен автомобил, когато предницата на същия е била на 0.22 метра след мястото на удара. Пострадалият е бил ударен /“забърсан“/ с дясната част на полуремаркето на около 7.40 метра назад от предната част на влекача. Съставът на апелативния съд е преценил за неоснователни възраженията на въззивниците, че е налице нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП с оглед установената скорост на движение на тежкотоварния автомобил от 50 км/ч и при изчислена скорост от 35,7 км/ч, позволяваща предотвратяване на удара. Формирал е извод, че скоростта е била в рамките на разрешената за пътния участък и при избирането й водачът не е бил длъжен да я съобрази с намиращите се на пътното платно между два спрели ТИР-а двама души, с оглед липсата на каквото и да е видимост, съответно възприемане на поведение от тяхна страна, индикиращо към опасно навлизане на единия от тях в пътното платно за движение. Акцентирал е върху установения по делото факт, че предната част на турския ТИР вече била преминала покрай пострадалия преди настъпване на удара, а в момента на навлизането му на пътното платно водачът не е имал възможност да предприеме спиране. При така възприетата фактическа обстановка решаващият въззивен състав е аргументирал наличието на случайно деяние като причина за инцидента и липсата на виновно противоправно поведение на водача на ТИР-а, изключващи деликтната му отговорност. Твърдяната техническа неизправност на турския тежкотоварен автомобил съдът е отрекъл предвид липсата на ангажирани доказателства, установяващи този факт.

Не е налице твърдяното от касаторите основание за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Формулираният от касаторите въпрос е обусловен от изложената в касационната жалба теза, че въззивният съд не е обсъдил оплакването им, заявено в подадената от тях въззивна жалба, че липсва талон за успешно проведен технически преглед на товарния автомобил, причинил смъртта на пострадалия, поради което той се е движел неправомерно по обществената пътна мрежа. В противовес на тази теза във въззивното решение това оплакване е обсъдено, но е счетено от съда за неоснователно. Обстойният анализ на изслушаните в хода на производството експертни заключения е мотивирал въззивния съд да изключи наличието на техническа неизправност като причина за реализиране на процесния инцидент. Ключов за решаване на спора е мотивът, че ударът е бил непредотвратим за шофьора поради внезапната поява на пострадалия в траекторията на товарното превозно средство. Следователно въпросът няма характеристиката на правен, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не покрива и сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в цитираните от касаторите решение по т. д. № 3734/2013 г. и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК са разгледани границите на проверка и произнасяне на въззивния съд с оглед ограничения предмет на въззивното обжалване съгласно действащия ГПК. Прието е, че без да са налице визираните в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС изключения, при които въззивният съд е служебно оправомощен да надхвърли пределите на посоченото във въззивната жалба, всяко произнасяне извън въведените с жалбата основания рефлектира върху правилността на решението поради допуснато нарушение на процесуалното правило на чл. 269, ал. 1, изр. 2 ГПК. В случая се прави оплакване в обратна посока – за избирателен подход от въззивния съд, изразяващ се в съобразяване само на част от всички оплаквания, изложени във въззивната жалба. Изложеното дава основание да се приеме, че достъп до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС