Определение № 417 от 31.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1950/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 79 от 23.02.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 788/2023 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, е: 1/ отменено решение № 535 от 19.04.2023 г., постановено по гр. д. № 6035/2022 г. по описа на Районен съд – Плевен в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. А. Г. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 3000 лв., вместо което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на М. А. Г. сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на обвинение за престъпление, за което е оправдан с присъда по н. о. х. д. № 1313/2020 г. на Районен съд – Плевен, влязла в законна сила на 31.03.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.03.2022 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част, с която предявеният от М. А. Г. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 3 000 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 535 от 19.04.2023 г., постановено по гр. д. № 6035/2022 г. по описа на Районен съд – Плевен, и исковата претенция е отхвърлена за разликата над уважения размер от 3 000 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв., е подадена касационна жалба с вх. № 4012/28.03.2024 г. от М. А. Г., чрез адв. Н. Я.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че определеното от въззивната инстанция обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. не съответства на доказаните неимуществени вреди, претърпени от ищеца, като присъденият размер се явява значително занижен /пет пъти/ и не почива на обективни критерии. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена до пълния предявен размер, ведно със законната лихва. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ, съдът следва ли да приложи критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като съобрази обективни критерии като „стандарта на живот в страната по време на воденото наказателно производството“ и дължи ли мотивиране на тези свои изводи в решението си?“; 2/ „относно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“. Твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 16 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 396/2010 г. на III г.о., решение № 3 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 637/2011 г. на III г.о., решение № 55 от 11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на IV г.о., решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV г.о., т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. и т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г., и двете на ОСГК. Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част, е подадена касационна жалба с вх. № 3428/15.03.2024 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Анна Баракова от Окръжена прокуратура – Плевен. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следния правен въпрос: „по приложението на чл. 52 ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение“.Твърди противоречие на въззивното решение с т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 1599 от 22.06.2005 г. по гр. д. № 876/2004 г. на ВКС. Ответникът по жалбата М. А. Г. не взема становище по нея в предоставения срок за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е установил като безспорно по делото, че наказателното производство срещу ищеца е образувано на 24.09.2019 г., а на 21.05.2020 г. му е повдигнато обвинение; наложена му била мярка за неотклонение „подписка“; обвинителен акт е внесен в Районен съд – Плевен на 07.07.2020 г. за престъпление по чл. 234, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20 от НК, като според обвинителния акт деянието е извършено повторно и при съучастие със Сергей Галев Каменов – непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си; било е образувано н. о. х. д. № 1313/2020 г. по описа на Плевенски районен съд, като са проведени повече от десет съдебни заседания, в които ищецът е участвал лично и чрез упълномощен защитник; първоинстанционното производство е приключило с оправдателна присъда за ищеца, постановена на 24.11.2021 г.; след депозиран протест от Районна прокуратура – Плевен, на 07.12.2021 г. е образувано въззивно производство пред Плевенския окръжен съд, по което са проведени две открити съдебни заседания; въззивното производство е приключило с решение от 31.03.2022 г.; с това решение, което е окончателно. присъдата е била потвърдена. От събраните гласни доказателства, въззивният съд е приел за установено, че по време на образуваното наказателно производство ищецът бил стресиран и изнервен; разболял се от „Ковид“ и лежал в болница; не можел да си намери работа, защото все бил умислен и стресиран; приятелите му го отбягвали, като започнал да излиза с недобра компания; съпругата му го напуснала, защото си помислила, че ще бъде осъден, заминала за Германия и му оставила детето да се грижи за него; братята му също били в Германия, по работа, като викали и него, но той не можел да отиде заради делото. От показанията на майката на ищеца съдът приел за установено и това, че до образуването на наказателното производство ищецът не е имал постоянна работа, работел на повикване, където го извикат. От свидетелката Христова /съпруга на брат му/ е установил, че ищецът е работел като охрана в магазин, но през лятото на 2019 г. се скарал със съпругата си и напуснал, защото тя го ревнувала. При така установените факти, съдът е приел, че отговорността на държавата, регламентирана в чл. 2 ЗОДОВ, е обективна и възниква при наличието на предвидените в закона предпоставки. В тази връзка е обосновал извод, че фактът на незаконното обвинение в случая е достатъчен да индицира, че ищецът е претърпял вреди, рефлектиращи върху неговата чест и достойнство, които подлежат на репариране, поради което предявеният осъдителен иск се явява доказан по своето основание. По отношение на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ, въззивният съд е съобразил, че този въпрос е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 от ЗЗД. Взел е предвид, че настъпилата вреда се съизмерява съобразно конкретно установените по делото обстоятелства, като важи общото правило за разпределяне на доказателствената тежест между страните, съгласно което всяка страна носи тежестта относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Формирал е извод, че безспорно за периода на наказателното преследване ищецът е имал отрицателни изживявания от незаконното обвинение, но е намерил, че в случая незаконното обвинение и наказателният процес не са довели до настъпване в личен и професионален план за ищеца на други вреди, извън обичайните. В тази връзка е съобразил тежестта на обвинението, приложената най-лека мярка за неотклонение, разумния срок на наказателното производство – близо три години общо и по-малко от 2 г. от привличането на ищеца като обвиняем до влизане в сила на оправдателната присъда, проведените процесуални действия с участието на ищеца, както и факта, че същият е бил оправдан още на първа инстанция. Взел е предвид, че наложената мярка за неотклонение не е ограничила личните права и свободи на ищеца и не го е извела от обичайната му семейна и социална среда. Констатирал е също така, че не са налице категорични данни, съпругата на ищеца да е напуснала него и детето поради наличието на наказателно производство срещу него. Напротив, от събраните гласни доказателства е установил, че съпрузите са имали конфликти още през лятото на 2019 г., т. е. преди на ищеца да бъде повдигнато обвинение, както и че той е напуснал работа поради тези конфликти. Отчел е и обстоятелството, че не са налице данни, въз основа на които да се приеме, че повдигнатото и поддържано обвинение е имало тежки последици за социалните контакти на ищеца, включително сериозното му дискредитиране пред обществото, нито че е станало причина за оставането му без работа, като е преценил и предишното му осъждане. Заболяването на ищеца от коронавирус, също не е намерил да е в пряка причинна връзка с конкретните процесуални действия по наказателното производство. Предвид изложените съображения, въззивният съд е приел, че по делото не са доказани други, извън обичайните в такива случаи, негативни изживявания, тревоги и притеснения, които съпътстват наказателната репресия. С оглед горното и при спазване на дефинитивно определения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, е формирал извод, че обезщетение в размер на 3000 лв. се явява справедливо и достатъчно да обезщети претърпените от ищеца неимуществени вреди. И двамата касатори поставят в изложенията си правния въпрос, обобщен от съда, „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и с каузалната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005 г., в която касационният съд сочи, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касаторите, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторите посочват – че не са съобразени всички относими, релевантни и обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касоторите съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да определи справедливия според него размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават възприетия от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за присъдения размер на обезщетението. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. При изложените съображения атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по двете касационни жалби. Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,