Определение № 3376 от 06.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1102/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1029/16.01.2023 г., подадена от Община Варна срещу решение № 1567 от 05.12.2022 г. по гр. д. № 20223100501912/2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 2100 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 20213110111232/2021 г. на Районен съд – Варна, с което е прието за установено в отношенията между ищците М. Й. Х. и Ж. М. Н. и ответника Община Варна, че ответникът не е собственик на следния недвижим имот: 237 кв. м идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо поземления имот, от 29.05.2019 г., с административен адрес: [населено място], Район „А.“, [улица], с площ от 497 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: средно застрояване (от 10 до 15 м), номер по предходен план: квартал *, парцел *-*=*, съседи по скица: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***. Въззивният съд е съобразил, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск на М. Й. Х. и Ж. М. Н., за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът Община Варна не е собственик на описания по-горе недвижим имот. В исковата молба се твърди, че ищците придобили имота по наследство от Й. Н. Д., починал на 28.12.1996 г., баща на първата и съпруг на втората ищца. Ищците сочат, че владели имота от 1959 г. до 2021 г. На 31.10.1936 г. бил сключен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 30, том VIII, peг. № 6795, дело № 1466, по силата на който К. Д. К. (Н. Д. Н., починал на 05.05.1983 г., баща на Й. Н. Д.), закупил от И. Р. Х. 220 кв. м от южната страна на празното място, находящо се в [населено място], м. „С.-С.“,[жк], под № 309, цялото с площ от 440 кв. м. С нотариален акт № 9, том IV, дело № 1723/1959 г. Н. Д. Н. бил признат за собственик, въз основа на договор за покупка и давностно владение, на 260 кв. м ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 480 кв. м, представляващо парцел *-* в кв. * по плана на[жк], [населено място]. Въз основа на решение по гр. д. № 311/1959 г. на Варненския народен съд бил съставен нотариален акт № 132, том III, дело № 1520/1959 г., по силата на който Й. Н. Д. придобил 1/2 ид. ч. от останалите 220 кв. м от парцел *-*, идентичен с имот с пл. № *-* по КП. Й. Н. Д. владял 220 кв. м от имота, като след смъртта му владението било упражнявано от ищците. В делбеното производство по гр. д. № 2751/1983 г. по описа на Районен съд - Варна, въз основа на одобрена спогодба наследството от Н. (К.) Н. било разпределено на сина му Й. Д., вкл. и 260 кв. м, цялото от 460 кв. м, съставляващо парцел *-* в кв. *. След 1983 г. единствено Й. Д. владял имота в цялата му площ. Ищците сочат, че по силата на нотариален акт № 30, том I, peг. № 540, дело № 23/2001 г. били признати за собственици на двуетажна жилищна сграда, масивни гаражи и второстепенна жилищна сграда, построени върху 260 кв. м ид. ч. от процесното дворно място с площ от 480 кв. м. По силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 70, том 70, peг. № 26521/15.12.2010 г. те се разпоредили с 260 кв. м. ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 497 кв. м. Излагат доводи, че са собственици на останалите 220 кв. м ид. ч. от имота по документи, а по замерване - 237 кв. м, придобити по наследяване от Й. Н. Н. и давностно владение, като те присъединяват към своето владение и владението на наследодателя си Й. Н. Д.. Твърдят, че владението им било необезпокоявано до 2018 г., когато бил иницииран спор с П. И. и М. К.. Излагат доводи, че АЧОС № 10109/09.05.2019 г. е съставен от Община Варна за 237 кв. м ид. ч. от 497 кв. м, но имотът не е бил общинска или държавна собственост, не е бил одържавяван, не е бил конфискуван, не е представлявал земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, не е представлявал земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, не е внасян в ТКЗС или отнеман на каквото и да било друго основание от държавата или общината. Ищците твърдят, че владеят имота непрекъснато и необезпокоявано от 1959 г. до 2018 г. (съобразно уточненията на исковата молба в о.с.з. от 17.02.2022 г.), като към своето владение същите присъединяват и владението на Й. Н. Д.. Сочат, че заплащат данъци върху имота с общата му площ от 497 кв. м. От своя страна, ответникът счита иска за неоснователен. Твърди, че не е налице идентичност между имот № *, кв. * по КП от 1930 г. и имот № *, кв. *; намира за неосъществен фактическия състав на придобивната давност. Окръжен съд – Варна е намерил за установено следното от фактическа страна: С нотариален акт № 30, том VIII, рег. № 6795, дело 1466/1936 г. К. Д. К. е закупил от И. Р. Х. собствеността върху 220 кв. м, намиращи се от южната страна на празното място в [населено място], м. „С.-С.“,[жк], с № *, цялото от 440 кв. м. По делото е представена и записка за вписване на нотариалния акт. С нотариален акт № 132, том III, дело № 1520/1959 г., от 28.11.1959 г., Й. Н. Д. е признат за собственик въз основа на съдебно решение по гр. д. № 311/1959 г., на 1/2 ид. ч. от останалите 220 кв. м от имот № *-* в кв. * по плана на предградие „А.“ от 1950 г. Съгласно нотариален акт № 9, том IV, дело № 1723/1959 г., на 25.12.1959 г. Н. Д. Н. е признат за собственик на основание на „покупка“ и давностно владение върху 260 кв. м ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 480 кв. м, представляващо парцел *-* в кв. *по плана на[жк], идентично с имот № *-*, кв. *. От протокол от 30.09.1983 г. по гр. д. № 2751/1983 г. на Районен съд – Варна се установява, че между ищцата М. Й. К. и ответника Й. Н. Д. е постигната съдебна спогодба, по силата на която последният получава в дял дворно място от 260 кв. м, цялото от 460 кв. м, съставляващо парцел *-* в кв. *, по наследяване на баща си. Н. Д. Н. е починал на 05.05.1983 г., като негов наследник е синът му Й. Н. Д., починал на 28.12.1996 г. Последният, съгласно удостоверение от 21.02.2007 г., е оставил за наследници съпругата си Ж. М. Н. и дъщеря си М. Й. Х.. С договор, обективиран в нотариален акт № 117, том III, рег. № 4569, дело № 439/2005 г., М. Й. Х. и Ж. М. Н. са продали на Д. М. Д. и Ж. Д. Д. 260 кв. м. ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 480 кв. м, находящо се в [населено място], [улица], съставляващо ПИ № *, идентичен с парцел *-* в кв. *, ведно с построените в имота сгради. По силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 52, том VI, рег. № 7418, дело № 814/2010 г., Д. М. Д. и Ж. Д. Д. са продали на Г. К. Ж. и С. И. Ж. 260 кв. м ид. ч. от горепосочения недвижим имот, ведно с постройките в него. С постановление за възлагане на недвижим имот от 05.05.2017 г. по изп. д. № 246/2014 г. по описа на ЧСИ Д. П. Я., влязло в законна сила на 28.12.2017 г., на П. К. И. и М. Б. К. е възложен недвижим имот, представляващ 260 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 497 кв. м, а по скица - с площ от 480 кв. м. От представения протокол за въвод във владение по изп. д. № 246/2014 г. се установява, че купувачите на 20.03.2018 г. са въведени във владение на недвижим имот, представляващ 260 кв. м ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 497 кв. м, а по скица - 480 кв. м. С АЧОС № 10109/09.05.2019 г. община Варна е актувала 237 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 42 ПЗР към ЗИД на ЗОС. По делото са представени и протоколи № № 1181111 и 1181112 от 13.09.2017 г. за монтаж на СТИ на клиента Й. Д. и Н. Н. на обект в [населено място], [улица], както и системни бонове за заплащането на електрическа енергия на обекта на потребление в периода от 2015 г. до 2018 г., както и такива за заплащането на такси за ВиК в периода от 2011 г. до 2013 г. Съдът е кредитирал, като обективно, компетентно дадено и съответстващо на останалия събран доказателствен материал, заключението от назначената в първоинстанционното производство съдебно-графологична експертиза, съгласно което подписът, положен срещу „подпис“ в Регистър на имот № *, е изпълнен от посоченото в него лице А. Д. А.. Съдът е кредитирал и заключението на изслушаната пред РС – Варна съдебно-техническа експертиза. Приел е, че от него се установява, че имотите, описани в констативен нотариален акт № 132/1959 г. и констативен нотариален акт № 9/1959 г., както и в АЧОС № 10109/09.05.2019 г., са идентични с процесния. Експертът е пояснил, че имотът, описан в нотариален акт № 30/1936 г., не е идентичен на процесния. Посочил е, че процесният имот е с идентификатор *** и попада в урбанизирана територия, и съгласно ОУП на община Варна попада в територия с отреждане „Жс“ - жилищна устройствена зона с преобладаващо средно застрояване. След оглед на място, експертът е посочил, че в имота има двуетажна масивна жилищна сграда, както и че имотът е ограден към [улица]и [улица]с масивна ограда с основа над терена от 0.45 до 0.60 м, с колони и пана от метални решетки. Вещото лице в отговор на въпрос № 4 е уточнило, че ПИ с идентификатор *** съответства на парцел *-* от кв. * по РП, одобрен със заповед № 2851/13.05.1958 г., на парцел *-* от кв. * от РП, одобрен със заповед № 115/07.08.1978 г. на ИК на ГНС, на поземлен имот № * от КП, одобрен със заповед № РД-02-14-334/16.02.2000 г., както и че не съответства на дворище № 309 от КП от 1930 г. В о.с.з. от 31.03.2022 г. вещото лице е посочило, че имотът в регистрите към КП от 1930 г. и следващите е записван на наследниците на ищеца. В о.с.з. от 26.05.2022 г. е заявило, че ПИ № 309 по КП от 1930 г. (л. 91 от делото на ВРС), няма отношение към процесния недвижим имот. Уточнило е, че недвижимият имот по нотариалния акт № 9 от 1959 г. обхваща имот № *, респ. този недвижим имот по нотариалния акт от 1936 г. Въззивният съд е възпроизвел показанията на разпитаните по делото свидетели: Свидетелят М. С. твърди, че познава страните, като знае, че имат недвижим имот на [улица], с врата и към [улица], с площ от около 500 кв. м. и с постройки вътре. Сочи, че имотът е ограден с масивна ограда. Споделя, че до смъртта му през 1996 г. Й. живял в имота със съпругата си, дъщеря си, зет си и двете си внучки. След смъртта на Й. свидетелят обработвал целия двор, като поддържал лозите, овошките и засаждал зеленчуци, като му бил предоставен ключ за вратата. През м. февруари - м. март 2018 г. - 2019 г. дошли нови собственици, които сменили патрона на вратата през лятото. Свидетелят твърди, че не знае до 2018 г. някой да е оспорвал правата на ищците, както и че последно е видял М. в имота няколко дни преди да се появят новите собственици. Свидетелят Д. Х., съпруг на М. Х., при разпита си сочи, че до смъртта си през 1983 г. Н. Д. К. живял със съпругата си в имота, находящ се в [населено място], [улица], с площ от около 500 кв. м. След това имотът се използвал от сина му Й., който го обработвал. В имота имало зеленчуци, плодни дръвчета, асми. След смъртта на Й. през 1996 г. имотът се използвал от съпругата му Ж. и дъщеря му М., които продали част от имота през 2010 г. на зет му и дъщеря му. Свидетелят излага, че допуснали до имота свата му да го обработва. Твърди, че никой не е оспорвал собствеността на М. и Ж., както и че никой друг не е идвал в имота. През 2017 г. - 2018 г. дошли новите собственици на имота в частта относно къщата, като не знае имената им. Свидетелят П. И. при разпита си посочва, че видял имота в сайт за продажби, в който била публикувана обява от ЧСИ за проданта. Сочи, че на датата на проданта не се явили други купувачи, като ЧСИ им дал номер на пазача на имота - М. Х.. След преглед на документите от ЧСИ установил, че Ж. Н. и М. Х. са собственици на идеални части от имота по документ от 1900 г. Споделя, че живее през няколко къщи и има видимост към имота, както и че къщата е необитаема, доколкото са пуснати щорите, а дворът е обрасъл. Твърди, че не е виждал Ж., а М. Х. видял за първи път през 2018 г. Имотът е ограден с ограда с бетонни блокчета от 60 см и 40 см, нагоре с железни пана. Поради отказ за доброволно предаване на владението на къщата от пазача М. Х., бил извършен въвод от страна на ЧСИ на въпросните 260 кв. м ид. ч. от поземления имот, къща, гараж и второстепенна постройка. Според свидетеля, в имота имало плодни дръвчета с възраст над 10-15 години и повече. При въвода М. Х. заявила, че не знае къде са електромерът и водомерът на къщата, както и че не живее в къщата повече от 20 години. Предложила да кореспондира и с другия съсобственик - Ж. Н., в случай че свидетелят желае да закупи останалите идеални части от недвижимия имот. Два дни след въвода, в имота дошъл сватът на М. Х. и заявил, че има разсад на домати, като след около седмица разчистил част от имота и засадил разсада. Последният идвал за по няколко минути да наглежда имота, като свидетелят му дал ключ. След издаването на АЧОС от 2019 г. свидетелят сменил патрона. Твърди, че в телефонен разговор с М. Х., последната се интересувала дали в имота е доставяна поща за нея. След като сменил патрона, се появил М., който разговарял с М. Х. и свидетелят му дал ключ от новия патрон. Свидетелката М. К. твърди, че видяла имота в сайт за продажба на имоти, като за пазач на същия била назначена М. Х.. За първи път посетила имота през 2017 г., а влязла вътре през м. март 2018 г., като към този момент къщата била за ремонт, а дворът - обрасъл. Споделя, че за първи път видяла М. Х. на въвода, като последната нямала ключ за гаража. Имотът е ограден със стара метална ограда. На мястото на имота били получавани писма, адресирани до М. Х. и Ж. Н.. След смяната на патрона, бил даден ключ на свата на М. Х. - М., за да си гледа разсада за домати, за който забивал и колове. След съставянето на АЧОС през 2019 г. достъп до имота имали само свидетелката и И.. М. Х. я помолила за отсрочка на въвода, доколкото следвало да изнесе багаж от имота. Според свидетелката, М. Х. и Ж. Н. всяка година си вписват притежаването на идеални части от недвижимия имот. Въз основа на така установената фактическа обстановка, Окръжен съд – Варна е направил следните правни изводи: Предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл. 124, ал. 1 ГПК. Според указанията, дадени в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В разглеждания случай от ищците са наведени твърдения за самостоятелни права върху процесната идеална част от имота, които се конкурират с издадения от ответника АЧОС № 10109/09.05.2019 г. Затова и за М. Х. и Ж. Н. е налице правен интерес от търсената защита. Съдът е изложил, че придобивната давност е един от способите по чл. 77 ЗС за придобиване на право на собственост върху недвижими имоти. Съгласно разпоредбата на чл. 79 ЗС правото на собственост се придобива с непрекъснато владение, продължило повече от 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение, продължило повече от 5 години. Легална дефиниция за владението е дадена в разпоредбата на чл. 68 ЗС, а именно: упражняване на фактическа власт с намерение за своене. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 132, т. III, дело № 1520 от 28.11.1959 г. Й. Н. Н. е признат за собственик на 1/2 ид. ч. от 220 кв. м от парцел *-* в кв. * по плана на предградие „А.“ от 1950 г., като е установил владение и върху другата 1/2 ид. ч. от 220 кв. м. от 1978 г., упражнявано до неговата смърт през 1996 г. С нотариален акт № 9, т. 4, дело № 1723 от 1959 г. за собственик „по покупка и давностно владение“ е признат Н. Д. Н. за 260 кв. м. ид. ч. от дворно място, представляващо парцел *-* в кв. * по плана на[жк]от 1950 г. След смъртта на бащата на Й. Д., в производството по съдебна делба, инициирано от М. Й. К. (Д.) срещу Й. Н. Д., е одобрена съдебна спогодба, по силата на която Й. Н. Д. е придобил 260 кв. м от дворно място, цялото от 460 кв. м, съставляващо парцел *-* в кв. * по ЗРП на 28-и подрайон от 1978 г. От събраните по делото доказателства се установява, че ищците упражняват фактическа власт върху недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор *** в периода от смъртта на наследодателя им Й. Д., настъпила на 26.12.1996 г., до 2018 г., чрез М. С., във връзка с обработването на недвижимия имот, към което присъединяват и владението на наследодателя им, осъществявано от него върху целия имот в периода от 1978 г. (съобразно свидетелските показания на С.) до смъртта му през 1996 г. Според въззивния съд този извод следва от показанията на разпитаните по делото свидетели, заключението на вещото лице, както и писмените документи, че имотът е ограден с масивна ограда с метални пана, не е променял границите си, стопанисван е и са заплащани сметки за ток и вода в периода от 2013 г. до 2018 г., както и записването на имота като постоянен адрес на ищците, и получаваната там кореспонденция. Съдът е посочил, че макар наследодателят им да не се е позовал приживе на изтеклия в негова полза срок на придобивната давност, то ищците като негови наследници се явяват легитимирани да присъединят към своето владение и това, упражнявано от наследодателя им. Правоизключващото възражение, релевирано едва във въззивната жалба, за приложението на чл. 81 ЗС и за прекъсване на владението на М. Х. и Ж. Н. след 2018 г. (въвода по отношение на останалите 260 кв. м ид. ч. от имота и постройките), съдът е приел, че не следва да бъде разглеждано, като преклудирано. За пълнота е изложил и че не следва да бъде кредитирано възражението на Община Варна за нестопанисване на имота, доколкото от показанията на свидетеля С. се установява, че имотът е стопанисван, дори и от самия свидетел след смъртта на Й. Д., по молба на Ж. Н. и М. Х.. Намерил е показанията в тази част за достоверни, доколкото са подкрепени от останалия събран доказателствен материал, в частност от изложеното от вещото лице след оглед на имота, както и от показанията на свидетеля Х. за наличие на асми, плодни дръвчета, зеленчуци през годините, и тези на свидетеля И., че през 2018 г. в имота е имало овощни дръвчета на повече от 10-15 г. Окръжен съд – Варна е отказал да кредитира показанията на свидетеля И. в частта, в която се сочи, че имотът е обрасъл, доколкото не са последователни, касаят впечатления, придобити за период, който не е обхванат от исковата молба, и не съответстват на частта, в която свидетелят и свидетелката К. излагат, че М. С. след 2018 г. е обработвал част от имота, като е засадил в същия домати. Намерил е за неоснователни оплакванията на Община Варна, че представените писмени доказателства за заплащани сметки за електроенергия и ВиК са относно период, в който ищците са прехвърлили собствеността върху постройките, доколкото партидите не са били сменени от приобретателите. Според съда не може да доведе до различен извод изложеното от свидетелите И. и К., че при въвода М. Х. не знаела къде се намират електромерът и водомерът в имота; че не притежавала ключ за гаража, както и че заявила, че не живее в къщата. Относно спорния въпрос за идентичността на недвижимия имот, съдът се е позовал на съдебно-техническата експертиза и е намерил, че идентичността е установена по делото, като наведеното възражение от страна на ответника по исковата молба се явява неоснователно. На следващо място, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че издаденият акт за частна общинска собственост от 2019 г. има декларативен, а не конститутивен характер. Приел е, че при съставянето му не е била налице сочената в същия хипотеза - чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с твърдяното приложение на § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС. По отношение на поддържаното от ответника основание за придобиване на собствеността върху имота по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС е посочил, че е приложимо спрямо застроени и незастроени парцели и имоти, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, които обаче са били частна държавна собственост съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове. Вещото лице категорично е установило, че процесният имот попада в урбанизирана територия и съгласно ОУП на община Варна, одобрен със заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на МРРБ, в територия с отреждане – жилищна устройствена зона с преобладаващо средно застрояване. За същия обаче няма данни да е бил държавна собственост. Този извод, според съда, следва от липсата на наведени твърдения, а и на каквито и да е представени доказателства в тази насока. Нещо повече, от записванията в обследваните от вещото лице разписни листи, които по съществото си не представляват индиция за правото на собственост, но следва да бъдат съобразявани, се установява, че в разписния лист по КП от 1930 г. имот № * е записан на К. Д. К., имот № * по КП от 1950 г. - на К. Д. К., имот № * по КП от 1968 г. - на сина му Й. Н.. Затова и следва да се приеме, че за имота отсъстват записвания, че е държавен, респ. и не са наведени твърдения в насока за актуването му. Освен това, само по себе си посочването на общото нормативно основание в последващо издадения АЧОС за трансформиране на държавната собственост в общинска не е в състояние да удостовери наличието на конкретно основание. В разглеждания случай липсват каквито и да е доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ. Ето защо съдът е заключил, че представеният акт не легитимира община Варна като собственик на имота, доколкото възпроизвеждане на горепосочената обща разпоредба в АЧОС, че определена категория държавни имоти стават общински по силата на закона, не обуславя извод за установеност на правото на собственост на общината, при липса на проведено пълно и главно доказване на факти, по силата на които имотът да е станал държавен в периода преди влизане в сила на § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС. Като е приел за установено по делото, че процесните идеални части от имота не са били държавна собственост към момента на приемане на горепосочената разпоредба, въззивният съдебен състав е намерил за неоснователни възраженията за приложението на въведения с § 1 ЗС мораториум. Жалбоподателят намира решението на въззивния съд за недопустимо, евентуално за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. второ и трето ГПК. На първо място, в изложението е формулиран въпросът: Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните, с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК. По този въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в: ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 160/26.07.2017 г. по гр. д. № 60244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 315/20.12.2013 г. по гр. д. № 1460/2012 г. на ВКС, III г. о., ППВС № 2/30.11.1967 г.; ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 27/28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г., решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 43/04.06.2014 г. по гр. д. № 213/2012 г. на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г. о. На второ място, жалбоподателят твърди, че по въпроса: Задължена ли е въззивната инстанция да действа като инстанция по същество, като прави собствена преценка на събраните доказателства и изложи доводи и мотиви, обосноваващи собствената й преценка, атакуваното от него решение влиза в противоречие с решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 281/29.11.2017 г. по гр. д. № 5235/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 157/21.10.2019 г. по гр. д. № 4152/2018 г. на ВКС, I г. о. На трето място, според жалбоподателя, въззивният съд е приел за достатъчно за установяване наличие на правен интерес у ищците от предявения иск, само наведените твърдения за самостоятелни права върху процесния недвижим имот. Считат, че този извод на съда е в противоречие с указанията, дадени в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото; ко гато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. На четвърто място, в изложението е формулиран въпросът: Придобивната давност прилага ли се служебно или е необходимо позоваването на нейното изтичане, и при позоваване на изтичането на придобивна давност следва ли страната, която се позовава на това, да докаже наличието на всички обстоятелства, които я обуславят, като: осъществявано от лицето владение върху претендирания имот с цел негово своене, което да е явно демонстрирано и несмущавано; периода на това владение, както и факта, че същото не е прекъсвано, или съдът изследва тези обстоятелства само при възражение от страна на ответника, по който се визира противоречие с т. 1 от ТР № 4/2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Последният въпрос от изложението е: Следва ли владелец, позоваващ се на изтекла в негова полза придобивна давност, да е във владение на имота към датата на позоваването. Според жалбоподателя отговорът на този въпрос е от значение за развитие на правото. Визира се и противоречие на въззивното решение по него с приетото в решение № 218/30.07.2010 г. по гр. д. № 664/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 355/14.07.2010 г. по гр. д. № 802/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – за проверка дали същото не е вероятно недопустимо поради липса на правен интерес от предявяване на иска, предвид приетото в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,