Определение № 1225 от 04.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4177/2013 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№48287/22.4.2013 г., подадена от ответника по исковата молба [фирма] – С., приподписана от адв. Д. Д., против въззивно решение №1993/20.3.2013 г. по гр.д.№12666/2012 г. по описа на Софийския градски съд, ІV-А въззивен състав. С обжалваното решение е отменено изцяло решение №І-25-2/13.6.2012 г. по гр.д.№ 24027/2011 г. по описа на Софийския районен съд, 25 състав, с което е отхвърлен предявеният от И. К. Д. от [населено място] против Т.” Е. – С., иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД за сумата 7864 лева, и искът е уважен. Прието, че изводите на първоинстанционния съд са неправилни, тъй като процесната сума е недължима от ищеца предвид разпоредбата на чл.56, ал.2 ЗДДС/отм./. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че са налице основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.2 и 3 ГПК, тъй като правният спор е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се определение №1579/20.11.2009 г. по гр.д.№1079/2009 г. на ІV г.о., с което не е допуснато до касационно обжалване въззивно решение на СГС по гр.д.№1331/2008 г. Поставя се въпрос за основанието за плащане на сума декларирана като ДДС по нотариална сделка, изповядана на привидна, занижена от действителната цена и се твърди, че е налице противоречиво решаване на този въпрос от съдилищата. Моли се за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Ответникът по касация И. К. Д., посредством процесуалния си представител - адв. И. М., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация, намира следното: Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Поставеният от касационният жалбоподател въпрос е неотносим към мотивите, изложени във въззивното решение. Решаващият извод на Софийският градски съд е относно това, дали уговорената цена включва и ДДС. По този въпрос е налице практика по чл.290 ГПК - решение № 69/11.06.2009 г. по гр.д.№709/2008 г. описа на ВКС, II г. о., с което е прието “Съгласно чл.56, ал.2 ЗДДС/отм./, когато при договаряне на облагаемата доставка данъкът не е изрично посочен, че се дължи отделно, той се приема за включен в договорената цена. Разпоредбата е императивна и не търпи разширително тълкуване.”. Такъв въпрос обаче касационният жалбоподател не е поставил, но дори и да беше поставил цитираната практика не налага извод за противоречива практика. Цитираното определение №1579/20.11.2009 г. по гр.д.№1079/2009 г. на ВКС, ІV г.о. не представлява практика по чл.290 ГПК, за да се приеме, че е налице противоречие между две решения на ВКС по един и същи въпрос. С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 480 лева. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,