Определение № 50499 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2610/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 366241/30.11.2021 г., подадена от С. А. Е., чрез адвокат В. С., срещу решение № 266338 от 29.10.2021 г. по гр. д. № 3482/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20252592 от 16.11.2020 г. по гр. д. № 46208/2019 г. на Софийски районен съд за осъждане на С. А. Е. да заплати на основание чл. 57, ал. 2 СК на В. С. Ю. сумата от 6500 лв. - наемна цена за периода от 5.06.2017 г. до 5.08.2019 г. за 1/2 ид. ч. от недвижим имот - апартамент № 1 в [жилищен адрес] вх. Г на[жк], ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - 7.08.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.

Въззивният съд е посочил, че доколкото в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на страните, които са бивши съпрузи, относно ползването на семейното жилище след развода и е заявено искане за плащане на парична сума на неползващия съпруг, спорното право намира своето основание в чл. 31, ал. 2 ЗС. Визирал е, че съотношението между чл. 57, ал. 2 СК и чл. 31, ал. 2 ЗС е на специална към обща разпоредба и елементите на фактическия състав на търсеното обезщетение са същите, като в него не се включва отправянето на покана. Във всеки конкретен случай трябва да бъде съобразено естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването (като при заем за послужване), би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя (чл. 249 ЗЗД). Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тази отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 СК или чл. 50 СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга-несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на един от съсобствениците съгласно чл. 56 СК. Това не променя естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването е възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено въз основа на утвърдено от съда споразумение. Законодателят не е възприел разрешение, при което съдът да се произнася служебно за размера на наемната цена, изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да постигнат съгласие за този размер. Предоставил е възможност на всяка от страните да сезира съда с искане за това, като не е определил срок, в който същото може да бъде направено. Такова искане може да бъде направено както в бракоразводния процес, така и след неговото приключване с отделен иск. За периода от влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното жилище, до настъпването на условието за прекратяване на правото на ползване и предоставянето на достъп на другия съпруг (преустановяване на ползването или осъществяване на съвместно ползване), или до определяне по реда на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена, неползващият съпруг-съсобственик има право на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС (следователно, когато имотът е съсобствен, в т.ч. придобит по време на брака, но въпросът за ползването му не е изрично уреден при прекратяването на брака - както е в случая, специалната норма на чл. 57, ал. 2 СК не намира приложение, а се прилага общата норма на чл. 31, ал. 2 ЗС, като обезщетението се съизмерва със средния пазарен наем, т.е. обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС съвпада с наема по чл. 57, ал. 2 СК). В този случай отправянето на покана не е необходимо, тъй като правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща наемна цена. Така изложените изводи, въззивният съд е подкрепил с позоваване на многобройна практика на ВКС.

Софийски градски съд е намерил за безспорно установено по делото, че страните са сключили граждански брак на 18.04.1987 г., по време на който са придобили процесния недвижим имот. Бракът им е бил прекратен с развод по взаимно съгласие по реда на чл. 50, ал. 1 СК, като е било утвърдено постигнатото между тях споразумение по чл. 51 СК, по силата на което е било уговорено, че ползването на семейното жилище (процесния апартамент) се предоставя на С. А. Е., а В. С. Ю. го е напуснала (решение от 5.06.2017 г., постановено по гр. д. № 13503/2016 г. на СРС, влязло в сила на 5.06.2017 г.). Липсва определен от съда наем по чл. 57, ал. 1 СК, както и договореност ползването на семейното жилище да е безвъзмездно. Децата на страните са навършили пълнолетие.

Въззивният съд е приел, че решението по гр. д. № 74053/2017 г. по описа на СРС, в частта му, с която е отхвърлено искането на В. С. Ю. по чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на С. А. Е. да заплаща месечно обезщетение в размер на 300 лв. за ползването на процесния недвижим имот, има характера на определение и не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като с него не се разрешава материалноправен спор между страните. Визирал е, че е недопустимо по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК да бъде разрешаван спор за заплащане на обезщетение за период, предхождащ постановяване на разпределение на ползването, тъй като по своята правна същност такава претенция е за вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС, докато по чл. 344, ал. 2 ГПК се заплаща обезщетение от влизане в сила на решението (определението) на съда до приключване на делбата. Отделно от това е посочил, че не е налице и съвпадане на периода, за който се отнася претендираното вземане по настоящото дело и периода, за който е било отхвърлено искането по чл. 344, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е намерил, че по отношение на процесния недвижим имот е налице съсобственост между страните при равни права - по 1/2 ид. ч. Направил е извод, че след влизане в сила на решението по бракоразводното дело, с което С. Е. е получил ползването на целия жилищен имот, той дължи на В. Ю. обезщетение за ползването на нейната идеална част от общата вещ, в размер на средномесечния пазарен наем, считано от датата на влизане в сила на решението, като не е нужно да е ползвал фактически вещта, нито ползването да е било за лични нужди, тъй като с предоставяне цялото жилище за ползване на съпруга, се ограничават правата на другия съсобственик.

Съдът е посочил, че твърдението на ответника, че не ползва имота, би било релевантно, само ако е за време след прекратяване правото на ползване - поради изтичане на срока или настъпването на други обстоятелства. В този случай негова е тежестта да докаже осъществяването на тези обстоятелства (както и че не ползва вещта в повече от притежаваната квота от съсобствеността), каквито в частност нито се твърдят, нито се установяват по делото.

Относно размера на дължимото обезщетение съдът е кредитирал заключението на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза по делото, съгласно което дължимата за периода от 5.06.2017 год. до 5.08.2019 г. сума е в размер на 6 500 лв. - както е приел и първоинстанционният съд.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, както следва:

1. Относно възмездността на ползване на семейното жилище.

С. Е. твърди, че е игнорирано обстоятелството, че той, въпреки предоставеното му ползване на апартамента, реално не ползва имота и е предоставил на В. Ю. достъп до жилището да го ползва по всяко време. Визира противоречие с ТР № 3/2015 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС.

2. Жалбоподателят счита, че в случая въззивното решение противоречи на решението по гр. д. № 74053/2017 г. на СРС, в частта му, с която е отхвърлено искането на В. Ю. по чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на С. Е. да заплаща месечно обезщетение в размер на 300 лв. за ползването на процесния имот, което е влязло в законна сила и има сила на пресъдено нещо. Противно на това решение СГС е приел, че влязлото в законна сила решение няма сила на пресъдено нещо. Ето защо, жалбоподателят твърди, че е налице материалноправен въпрос, противоречиво решаван от различните съдилища.

3. Въззивният съд е приел, че е налице право на единия съпруг да получи обезщетение от другия, въпреки че другият съпруг - в случая С. Е., не ползва имота и го е предоставил за ползване на бившата си съпруга В. Ю.. Във връзка с тези мотиви на атакуваното решение жалбоподателят се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По формулирания въпрос за „възмездността на ползване на семейното жилище“ не е налице соченото противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/29.11.2018 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС. В последното не е разглеждан такъв въпрос и то е неотносимо към настоящия казус.

Не е формулиран от С. Е. въпрос по соченото от него основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Освен това, в актуалната си редакция (ДВ, бр. 86/2017 г.) ГПК не урежда, като основание за допускане на касационно обжалване, наличието на противоречива съдебна практика.

Липсва формулиран въпрос и относно позоваването на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От жалбоподателя са изложени единствено съображения по чл. 291, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответницата по жалбата има право на направените от нея разноски за адвокат пред ВКС в размер на 655 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,