Определение № 140 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1392/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. М. О., чрез особен представител адв. Дрянова, и по касационна жалба на З. М. Себатинова, чрез особен представител адв. Ч., против Решение № 73 от 09.06.2023 г. по в. гр. д. № 452/2022 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено Решение № 260006 от 21. 04. 2022 г. по т. д. № 57/ 2019 г. на Окръжен съд – Ямбол. С посоченото решение на основание чл.79 ЗЗД и Договор за банков ипотечен кредит с пълна отговорност на физическо лице № 40 от 14.03.2016 г., настоящите касатори са осъдени солидарно да заплатят на „УниКредит Булбанк“ АД сумата от 164 823,07 лв., представляваща неплатени дължими суми за главница по договора за банков ипотечен кредит, и сумата от 16 635,86 лв. - договорна лихва за периода от 25.08.2018 г. до 25.06.2019 г., законна лихва върху главницата от 164 823, 07 лв., считано от 29.12.2019 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлена претенцията за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.06.2019 г. до 28.12.2019 г., когато е настъпила предсрочната изискуемост на кредита.

И в двете касационни жалби се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.

В подадената от О. М. О. касационна жалба е изразено несъгласие с дадената от първоинстанционния съд погрешна правна квалификация на предявения иск като такъв по чл.79 ЗЗД, вместо по Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, обезпечени с ипотека, некорегирана от въззивния съд. Сочи се пропуск на съда да обсъди възраженията във връзка сключването на договора за кредит от страна на касатора О.; несъобразяване, че изходящото от него пълномощно е с дата след тази на договора, както и че посоченият като неразделна част от договора за кредит погасителен план бил съставен отделно и е с последваща договора дата. Противопоставя се на приетата от съда неоснователност на възражението за неравноправност на клаузите, уреждащи възнаградителната лихва, без отчитане на обстоятелството, че О. М. О. не е обвързан от договора и ОУ. Позовава се на пропуск на съда да обсъди възражението във въззивната жалба за недопустимо изменение на претенцията за възнаградителната лихва досежно заявения период и вида на валутата, както и да назначи служебно ССЕ с оглед възраженията във въззивната жалба.

В касационната жалба на З. М. Себатинова е изразено несъгласие с изводите на въззивния съд за: - валидност на договора за кредит без обсъждане на възраженията, че ОУ не са подписани на всяка страница; - за неоснователност на възражението за неравноправност на клаузите за възнаградителна лихва, доколкото начина на формиране на размера й бил описан в ОУ, които не били известни на кредитополучателите.

Допускането на касационното обжалване касаторът О. М. О. обосновава с наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд да определи правилната правна квалификация на иска и да даде съответните указания на ответните страни, с оглед осигуряване на пълноценна защита ?“;

2. „Задължен ли е съдът да тълкува договора за кредит съобразно наличните доказателства към момента на съставянето му, когато има спор и възражение, че доверителят (О. М. О.) не е обвързан с него? А относно погасителния план – обвързва ли договарящите, ако е съставен отделно и след сключването му ?“;

3. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди освен договора за кредит и общите условия, за които е прието, че също обвързват доверителя (О. М. О.) ?“;

4. „При наличие на конкретно посочени във въззивната жалба неравноправни клаузи в договора за кредит, следва ли въззивната инстанция да ги анализира и обсъди съгласно чл.143 и 146 ЗЗП ?“;

5. „Следва ли въззивният съд при постановяване на своя съдебен акт да обсъди и анализира всички правнорелевантни факти, доводи и възражения на страните (в частност на О. М. О.), за да формира изводи в резултат на собствената си оценъчна дейност ?“;

6. „Може ли съдът да приеме изменение на иска (едновременно по основание и петитум, досежно претендирания вид валута и за началния период на възнаградителната лихва) след преклузивните срокове по чл.372, ал.2 пр.2 ГПК ?“;

7. „Следва ли съдът да назначи служебно съдебно-счетоводна експертиза, когато има оспорване на същата във въззивната жалба ?“.

Според касатора, поставените въпроси обосновават допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като изводите на въззивната инстанция противоречат на практиката на ВКС, намерила израз в: по въпрос № 1 - т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 369 от 17.12.2014г. по гр.д. № 1833/2014 г. на ВКС, IV г.о.; по въпрос № 2 – решения по: гр.д. № 6886/2013г. на III г.о.; гр.д. № 3595/2019г. на III г.о.; т.д. № 2787/2019г. на II т.о.; гр.д. № 4293/ 2019г. на IV г.о.; гр.д. № 3301/2019г. на II г.о. и гр.д. № 2964/2020г. на IV г.о.; по въпрос № 3 – Решение № 60058 от 04.11.2021г. по т.д. № 2702/2019г. на ВКС, I т. о.; по въпрос № 4 - т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.19 от Тълкувателно решение 1/2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; решения по: т. д. № 1833/2021г. на II т.о. и по т.д. № 1987/2022г. на I т.о.; по въпрос № 5 - Решение № 146 от 26.07.2017г. по т.д. № 61210/2016г. на ВКС, IV г.о.; по въпрос № 6 - т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решения по гр.д. № 2388/2021г. на III г.о.; гр д. № 3440/2021г. на I г.о. и гр.д. № 1898/2021 г. на III г.о.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност на въззивното решение е аргументирано с твърдението, че от обикновен прочит е видно, че договорът за банков кредит е сключен на 14.03.2016 г., а пълномощното на О. О. е постъпило в банката с вх. № 2 от 21.03.2016г. - т.е., след сключването му, което е довело до явна необоснованост на фактическите констатации на въззивната инстанция, поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

В подаденото от З. М. Себатинова изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване е основано на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Формулиран е следният въпросът, по отношение на който се твърди, че покрива селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: „Процесуално нарушение на въззивния съд ли е непроизнасянето по едно от основните възражения за неоснователност на предявените искове, а именно липсата на обвързаност на кредитополучателите с Общите условия към сключения договор за банков кредит, неразделна част от него ?“

По така поставения въпрос се сочи, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, застъпена в: Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решения на ВКС по: т.д. № 811/2012г. на II т.о.; т.д. № 1245/ 2013г. на I т.о.; т.д. № 674/2014г. на II т.о.; т.д. № 3734/2013г. на I т.о. и т. д. № 1544/2014 г. на II т. о.

Ответникът по касационните жалби „УниКредит Булбанк“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя общ отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че първата инстанция подробно и внимателно е изследвала възражението относно валидността на договора за кредит по съображения, че ответникът О. О. не е страна по него и не е упълномощил валидно пълномощника, тъй като подписът под пълномощното не е негов; В тази връзка първата инстанция въз основа на възложената съдебно-графологическа експертиза установила авторството на подписа, като принадлежащо на ответника; Без правно значение е отбелязването на дата след сключване на договора за банков кредит, доколкото по делото е било установено, че именно въз основа на упълномощаването ответниците са се задължили като солидарни длъжници по ипотечния кредит, усвоили са договорената сума и са я изразходвали за покупката на недвижим имот, за което са сключили и договор за ипотека, като обезпечение. Установена от първата инстанция е била поредицата от правни и фактически действия, с които пълномощникът е бил натоварен от упълномощителя О., за което страните не спорят.

По оспореното настъпване на предсрочната изискуемост по съображения, че банката не е връчила уведомление за това на солидарните длъжници, Апелативен съд – Бургас е приел за установено, че този факт се е осъществил с връчването на исковата молба на ответниците чрез назначените им особени представители по чл.47, ал.6 ГПК, а не на посочената от ищеца дата - 09.02.2019 г., когато същият неправомерно е упражнил правомощието си да направи целия остатък от кредита предсрочно изискуем, преди да е обявил на длъжника предсрочната изискуемост.Според съда, предсрочната изискуемост в случая е настъпила на 28.12.2019г. и от този момент предявеното вземане е станало изискуемо. За установено по несъмнен начин е прието неизпълнение на задължението на кредитополучателя да погасява в срок вноските по договора за кредит, което е дало основание на банката да пристъпи към обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Изложено е, че поддържаните от ответната страна възражения в обратния смисъл не са подкрепени от събраните по делото доказателства, като вещото лице категорично е изразило становище в този смисъл, установявайки пълно неизпълнение на задължението за погасяване чрез вноски както за главницата, така и за възнаградителната лихва. Съгласно възприетото от съда експертно заключение, общият дължим размер на главницата, след обявяване на предсрочната изискуемост, е бил определен на 164 823,07 лв., като са били взети предвид направените погашения по отношение на вземането за главницата. За неоснователно е намерено оплакването за неправилно определен размер на вземането за договорна лихва, както по отношение на периода, в който е формирано, така и по отношение на неравноправния характер на договорната клауза. В тази връзка въззивният съд е приел, че е сезиран с искане за присъждане на вземане от възнаградителна договорна лихва в рамките на исковия период, т. е. до 20.06.2019г. Според въззивната инстанция, в случая е било оспорено вземането за възнаградителна лихва върху усвоения размер от кредита, обезпечен с ипотека. По силата на сключения договор за кредит кредитополучателят се е задължил да върне предоставения кредит, ведно с начислените лихви в предвидения в договора за кредит срок - 14.03.2041 г., чрез заплащането на месечни анюитетни вноски в размер на сумата 1 461,88 лв., представляваща главница и договорна лихва; Последното плащане по договора за кредит е било на 09.02.2019 г., като от приетото по делото заключение на СИЕ било установено, че след тази дата кредитополучателят е изпаднал в забава за плащането на дължимите месечни вноски, което е продължило и към момента на изготвяне на заключението; От 25.08.2018 г. до пълното преустановяване на плащанията, същите са частични и не съответстват на договорената погасителна вноска, поради което към датата на последното плащане по дълга, останали непогасени дължими вноски за главница и лихви, като размерът на вземането за възнаградителна лихва за периода 25.08.2018 г. до 20.06.2019 г. възлиза на 16 635,86 лв.

За да приеме за неоснователно заявеното от ответниците оспорване на вземането за възнаградителна лихва, основано на неравноправност на уреждащата го клауза, както и по съображение за прекомерен размер на задължението поради 25 годишния срок на договора, въззивният съд е изложил следните аргументи: Макар ответниците да имат качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и да се ползват от уредената в закона защита срещу неравноправни клаузи в договора за кредит, то в случая лихвата се явява цената, която кредитополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства, чийто размер е бил изначално известен за заемополучателя и поради това не се нарушава изискването за добросъвестност и не се стига до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя; Възмездният характер на договора за кредит се проявява именно във възнаградителната лихва, която е негов съществен елемент и подлежи на договаряне, като в конкретния случай възнаградителната лихва е била уговорена индивидуално в т. 4.1 от договора, както по отделните елементи, така и по общ размер, изрично посочени и като формула и като стойности; Според вещото лице, общият размер на възнаградителната лихва, посочен в договора като 9,2 % не е бил надхвърлен, не е бил едностранно повишен от страна на банката и всички изчисления на вземането за лихва съответстват на така договорения размер; В периода на изпълнение и при начисление на дължимите суми за възнаградителна лихва вещото лице е посочило, че лихвата отбелязала тенденция към намаление, което било съобразено от банката. Според решаващия въззивен състав, при обявена предсрочна изискуемост на кредита поради неизпълнение на задължението за погасяване на анюитетните вноски, банката има право да получи възнаградителната лихва за главницата по падежиралите, но непогасени вноски до момента на настъпване на предсрочната изискуемост.

Предвид достигнатите правни изводи, идентични с изложените в първоинстанционното решение, въззивният съд е потвърдил обжалвания пред него акт на първата инстанция.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По наведените от касатора О. М. О. основания за допускане на касационно обжалване:

С изключение на процесуалния пети въпрос, останалите поставени от този касатор въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280,ал.1 ГПК – да са от значение за изхода по конкретното дело, като постановеният с обжалваното решение правен резултат да е обусловен от тяхното разрешаване. Първият въпрос е общо формулиран и риторичен, като изхожда от несъгласието на касатора с дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска по чл.79 ЗЗД, приета от въззивния съд за съответстваща на фактическите основания на иска и на търсената със същия защита – претендират се вземания, възникнали в резултат на неизпълнение на договор за банков кредит. В касационната жалба липсват доводи за това, че вследствие на дадената от първата инстанция неправилна квалификация на иска на страните са били дадани неточни указания относно подлежащите на доказване факти, което да не е съобразено от въззивния съд, в който смисъл са задължителните указания в посочената от касатора при обосноваването на въпроса задължителна практика, съдържаща се в т.2 от ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС досежно правомощията на въззивния съд в случай на неправилно квалифициране на иска, поради което въпросът няма нужното за спора правно значение. Вторият въпрос не кореспондира със залегналите в мотивите към решението фактически и правни изводи на въззивния съд, който след съвкупна преценка на доказателствата е споделил извода на първоинстанционния съд, че касаторът О. М. О. е обвързан с договора за кредит. В тази връзка изрично е посочено надлежното установяване на авторството на подписа под пълномощното и на поредицата от правни и фактически действия, с които пълномощникът е бил натоварен от упълномощителя О., подробно анализирани от първоинстанционния съд. Доколкото не изхожда от рещаващия мотив, че именно въз основа на упълномощаването ответниците са се задължили като солидарни длъжници по ипотечния кредит, усвоили са договорената сума и са я изразходвали за покупката на недвижим имот, за което са сключили и договор за ипотека като обезпечение, въпросът няма характеристиката на правен в съответствие със задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Последната част на втория въпрос досежно действието на погасителния план, както и третият въпрос от изложението, относим към задължението на съда да обсъди и общите условия, нямат нужното за спора правно значение, тъй като не изхождат от решаващ за изхода на спора мотив на съда, предполагащ обсъждане на посочените документи. Четвъртият въпрос също не съответства на произнесеното от апелативния съд по поддържаното във въззивната жалба възражение за неравноправност на клаузите от договора за кредит, уреждащи задължението за възнаградителна лихва. Въпросът не изхожда от пропуск на съда да обсъди възражението, а от несъгласието на този касатор с извода за неоснователност на същото, т.е. относимо е към правилността на обжалвания акт, която е извън предмета на настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Шестият въпрос не съответства на приетото от съда, че се касае за уточнение и прецизиране на исковите претенции в частта за началния период на възнаградителната лихва и вида на валутата, погрешно посочени в исковата молба, а не за изменение на иска. При неоспорване на експертното заключение при приемането му в първоинстанционното производство и доколкото не изхожда от задължение на съда служебно да следи за нищожност на договора, вкл. за неравноправност на клаузи в потребителския договор за кредит, седмият въпрос няма нужното за изхода на спора правно значение. Несъответствието на формулираните в изложението въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение – т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. При отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване е безпредметно да се обсъжда посочената от касатора практика на ВКС.

Относим към процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, петият въпрос формално покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват данни за допуснато отклонение от посочената от касатора и служебно известна на съда практика за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Следователно въпросът не удовлетворява изискванията за допускане на касационно обжалване, съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

По наведените от касатора З. М. Себатинова основания за допускане на касационно обжалване:

Единственият формулиран в изложението към касационната жалба на касаторката Себатинова процесуалноправен въпрос формално удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК доколкото въззивният съд не се е произнесъл изрично по поддържаното във въззивната й жалба възражение за „липса на обвързаност на кредитополучателите с Общите условия към сключения договор за банков кредит“, поради неяснота на лицето, което ги е подписало. Въпросът е обоснован и кореспондира с касационния довод за неправилност на извода на въззивния съд за неоснователност на възражението за неравноправност на клаузата в договора за кредит, уреждаща размера на дължимата възнаградителна лихва. Видно от мотивите към атакувания акт, предмет на обсъждане е клаузата на т.4.1 от договора за кредит, преценена от съда като уговорена индивидуално както по отделните елементи /тримесечен SOFIBOR от 0.433% и Фиксирана надбавка към Пазарния лихвен индекс – 8.767%/, така и по общ размер / ГЛП от 9.2%/, изрично посочени и като формула и като стойности, като е надлежно установено, че общият размер на лихвата не е надхвърлен, не е едностранно повишен от страна на банката и в процеса на изпълнение лихвата е отбелязвала тенденция към намаление, съобразено от банката. При обсъждане на възражението за неравноправност на клаузата съдът не се е позовал на разпоредби от Общите условия към договора за кредит. Следователно и предвид липсата на касационен довод и съответно формулиран въпрос от касаторката Себатинова, изходящи от решаващия извод за валидност на клаузата за възнаградителна лихва, пропускът на въззивния съд да се произнесе по посоченото във въпроса възражение е несъществен и без значение за изхода на делото, поради което не може да предпостави искания достъп до касация. Освен това, не е налице и допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК тъй като представените решения на ВКС са постановени при различна от настоящия спор фактическа обстановка.

Критериите по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК са посочени бланкетно, поради което не подлежат на обсъждане.

Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното от двамата касатори самостоятелно основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК