Определение № 3119 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1557/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., [населено място], подадена чрез адвокат И. Ю., срещу определение № 1070/19.12.2024 г. по възз.ч.гр.д. №433/2024 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение №328/15.04.2024 г. по гр.д. №805/2023 г. на Районен съд - Костинброд, с което производството по делото е прекратено. Жалбоподателят твърди неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Ответникът по частната касационна жалба Софийският районен съд оспорва жалбата. Не претендира разноски. В изложението си жалбоподателят се позовава на основанието по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК по въпроса относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба. Твърди се също така, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Въззивният съд е приел, че производството по настоящото дело е образувано по предявен от Е. М. срещу Софийския районен съд иск за заплащане на обезщетение за вреди поради това, че гр. дело №61290/2020 г. не е разгледано в разумен срок, а преди това са образувани други дело по идентични искови молби. Идентичността на предмета се извежда от обстоятелствената част и петитума на исковите молби по двете дела, като вредите от забавянето подлежат на глобална обезвреда. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, въпреки че повдигнатият въпрос е обусловил изхода на делото. Той обаче е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и тази, посочена от жалбоподателя. Въззивният съд е длъжен в мотивите си да обсъди всички относими твърдения, доводи и възражения на страните, като посочи кои от тях приема за основателни и кои – не. В производството по обжалване на определения, съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2018 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд действа в условията на пълен въззив и следва да проверява всички правнорелевантни факти, сам да преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което да разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Въззивният съд в случая не е постановил определението си в противоречие с посочената практика на ВКС. Не се констатира и наличието на бланкетно поддържаното основание - очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на въззивното определение не се установява прилагане на несъществуваща, отменена правна норма, на правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Напротив – съобразена е трайно установената практика на ВКС, според която отводът за висящ правен спор по чл.126 ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата; със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува; липсва обективен идентитет, когато предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело - в този случай е налице условие за спиране на обусловеното дело по разпореждане на съда на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.