Определение № 180 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1748/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Н. С. Г. и Н. Хр. Г., чрез адвокат Г. Н., срещу въззивното решение № 86/15.02.2024г. постановено от Окръжен съд – Велико Търново по в.гр.д.№179/2023г., В жалбата са изложени доводи за неправилност на оспорения съдебен акт, като постановен в противоречие с приложимите процесуални правила и материалноправни норми, и необоснован. Насрещната страна Д. Х. Г., редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Велико Търново, с което е отхвърлен иска на Н. С. Г. и Н. Хр. Г. срещу Д. Х. Г. за приемане за установено по отношение на ответника, че не е възникнало наследствено правоотношение на основание акт за припознаване от ...г. от Х. Н. Г., починал на ...г., поради нищожност на волеизявлението за припознаване – накърняване на добрите нрави и липса на основание. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени и безспорни следните обстоятелства: Ищците Н. С. Г. и Н. Хр. Г. са родители на Х. Н. Г., [дата на раждане] и починал на .. г. Същият е бил баща на ответника Д. Х. Г., съобразно представеното по делото заверено копие на Удостоверение за раждане, издадено въз основа на акт за раждане № г. Ответникът бил [дата на раждане] и първоначално записан с баща неизвестен и майка Е. В. К.. Впоследствие било направено отбелязване за извършеното от Х. Н. Г. припознаване на детето Д. Е. К., което за в бъдеще ще носи имената Д. Х. Г.. Припознаването било извършено въз основа на декларация от 01.12.2006 г. Съдът кредитирал показанията на разпитаните пред първостепенния съд свидетели Т. К. П. (майка на ищцата Н. Г.) и Е. П. К. (съжител на семейни начала с ищцата), според които свидетелката П. узнала за извършеното от внука ѝ припознаване от дъщеря си. При личните си разговори с него, той споделил, че е припознал детето, за да не се разсърди неговата майка. Споделил и намерението си да развали припознаването. Свидетелят К. също разбрал за припознаването от ищцата. Според него, то било извършено в началото на връзката на Х. и Е. (майка на ответника) и след раздялата им той имал намерение да го развали. И двамата свидетели твърдят, че Х. не е бил биологичен родител на детето Д.. Въззивният съд приел, че по естеството си припознаването е заявление на едно лице, че дадено дете произхожда от него и не се контролира по същество. Държавният орган приемащ декларацията няма право, нито задължение да проверява нейната вярност. Посочил, че припознаването е едностранен, строго личен акт, който по естество си е неотменим, тъй като създава титул за произход, а Семейният кодекс допуска унищожаване на припознаването поради порок на волята при строго лимитирани основания. Развил съображения, че нормите на чл. 26 вр. чл. 44 от ЗЗД относно действителността на правната сделка не могат да се отнесат към волята на извършилия припознаването. Същите са ограничени до пороци в акта водещи до изначална невъзможност същият да породи целените правни последици. По отношение наведените от ищците основания за нищожност на процесното припознаване (накърняване на добрите нрави поради мотивите за извършването му и липса на основание – обичайната цел за създаване на връзка на родство) въззивният съд приел, че за припознаването, като акт на лична воля и действие, не е необходимо припознаващият да е биологичен родител на припознавания. Изложил, че липсата на такава връзка, не води до неговата нищожност, тъй като в закона не е поставено условие припознаването да бъде извършено при наличието ѝ. Направил извод, че до нищожност на припознаването не води и целта за документалното оформяне произхода на едно дете, както и липсата на отношения родител-дете между припознаващия и припознатия, поради което намерил за неоснователен и довода за нищожност на припознаването поради липса на основание. Достигнал до извод, че в конкретния случай извършеното от Х. Г. волеизявление било насочено към създаване на титул за произход на ответника Д. Х. Г., а липсата на основание не може да се изведе от твърдяното от свидетелите намерение за разваляне на припознаването. По изложените съображения съдът отхвърлил предявения иск като неоснователен. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: Нарушено ли е изискването за мотивираност в случаите, когато липсва обсъждане на доводите на страната изложени във въззивната жалба. Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС, обективирана в решение №86/06.07.2020г. по т.д.№761/2009г. на ІІ т.о.; решение №145/05.08.2021г. по гр.д.№1178/2020г. на ІV г.о.; решение №210/20.11.2020г. по гр.д.№3846/2019г. на ІV г.о.; решение №35/23.05.2019г. по гр.д.№1499/2018г. на ІV г.о. Навеждат доводи, че съдът не е разгледал оплакването за незаконосъобразност на извода на първостепенния съд, че едностранният акт не накърнява добрите нрави и за него е налице основание; съжденията на съда не съставляват мотиви, а констатации, които не са изведени по логичен път, след анализ на доказателствата във връзка с твърденията на страните; съдът е изпълнил задължението си по чл.236 от ГПК само формално. Този въпрос е свързан със задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да разреши спора в рамките на неговия предмет и да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Той е принципно значим за всяко производство и по него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Настоящият състав на съда намира че обжалваното решение е постановено в съответствие с даденото разрешение. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, като е съобразил спецификата на изявлението за припознаване и предвидените в закона възможности за оспорването му поради неистинност на отразения в акта за раждане произход при припознаване (поради грешка при съставянето на акта – чл. 547 ГПК; поради унищожаване на припознаването – чл. 67 СК или поради оспорено припознаване – чл. 66, ал. 4 и ал. 5 СК). Искането е обосновано с доводите на касаторите за неправилност на въззивното решение относно крайния извод на съда, че оспореното припознаване не накърнява добрите нрави и за него е налице основание. Несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. В изложението е направено искане за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по въпросите: 1/ Относно приложимостта на нормите, уреждащи института на нищожността към института на припознаването, респ. налице ли е законово основание за ограничаване на приложното поле на нормата на чл.26 от ЗЗД по отношение на припознаването. 2/ Трябва ли едностранният правен акт (припознаване) да съответства на общо установените нравствени и етични правила за поведение, каквито са добрите нрави и какво е основанието на припознаването – да се създадат отношения аналогични на тези за произход или само да се издаде нов титул за произход. Твърди се, че по тези въпроси не е налице произнасяне на ВКС и разглеждането им ще даде отговор и на въпросите дали пороците на волята, визирани в СК като основание за унищожаемост на припознаването и кръга лица имащи правен интерес от това, не е неоснователно стеснен. Тези въпроси са относими към произнасянето на въззивния съд, но по тях е налице формирана практика на ВКС, част от която е определение № 193/17.03.2015 г. по ч.гр.д. № 6800/2014 г. на IV г.о. (постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК). В същото е разяснено, че припознаването е способ за установяване на произход и от двамата родители без намесата на съда и представлява едностранно и формално заявление на едно лице, че дадено дете произхожда от него. Волеизявлението не може да бъде контролирано относно верността от административния орган, който го приема; той няма нито право, нито задължение да го проверява. Когато се оспорва акта за раждане в частта относно произхода, определен въз основа на припознаване, при твърдение, че такова не е било извършвано или е нищожно на друго основание (напр. поради недостатъци във формата), неистинността се установява по реда на чл. 547 ГПК. Прието е, че това е приложимият ред за защита, а не този по оспорване като административен акт на акта за раждане или исковия ред по чл. 124 ГПК. При твърдение, че детето не произхожда от припозналия го, а волеизявлението за припознаване е извършено при порок на волята поради грешка, измама, заплашване или поради недееспособност, спорът се разрешава по реда на чл. 67 СК. Оспорване на припознаването по административен и по съдебен ред е предвидено в хипотезите на 66 СК. Посочено е още, че във всички изброени случаи, когато се твърди неистинност на отразения в акта за раждане произход при припознаване, промяната на съставения акт за раждане съставлява следствие от уважената молба, съответно иск. Установената съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, а въззивното решение е постановено в съответствие със същата. Не е налице соченото от касаторите основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не е налице основание за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на решението по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Искането отново е обосновано от несъгласие на страните с правните изводи на въззивния съд и анализа на събраните по делото доказателства, които както беше посочено, не подлежат на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,