Определение № 168 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 686/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

А. И. Ч. е предявил срещу Р. И. А., Д. К. К. и П. Н. К. положителен установителен иск за собственост на основание наследство и давност върху дворно място с площ от 943 кв. м., находящо се в [населено място], [община], обл. П., съставляващо ПИ № ... от кв...., за което са отредени УПИ ... с площ 693 кв. м. и УПИ ... с площ от 250 кв. м. В исковата молба А. Ч. е посочил, че цялото място е било съсобственост на неговия баща И. Ч. и чичо му К. Ч., при квоти 693/943 ид. части за И. и 250/943 ид. части за К., като нотариален акт за своята част имал само баща му. Наследници на И. били ищецът А. Ч. и ответницата Р. А., а наследник на К. – ответницата Д. К.. През 2009 г. планът бил изменен, като за дворното място били отредени два урегулирани имота с площи съобразно правата на страните. Между ищеца А. Ч., който придобил по давност дела на сестра си Р. А., и ответницата Д. К. от друга страна, имало уговорка да се извърши съдебна делба и всеки да получи самостоятелен урегулиран поземлен имот. Тъй като двамата се скарали и не сключили договора за делба, ищецът твърди, че от 2009 г. е установил за себе си владение върху целия имот и иска от съда да признае собствеността му, като отмени нотариалния акт по обстоятелствена проверка, с който ответницата Д. К. и съпругът ѝ П. К. се снабдили за УПИ ... с площ от 250 кв.м.

С решение № 1133/09.04.2020 г. по гр. д. № 10470/2019 г. Пловдивският районен съд е отхвърлил иска по отношение на 250/943 ид. части от целия ПИ ... с площ от 943 кв. м., за който са отредени УПИ ... и УПИ ... Със същото решение съдът е прекратил поради липса на правен интерес предявения иск за останалите 693/943 ид. части от цялото място и е върнал исковата молба в тази част.

С решение № 260118/24.09.2020 г. по в. гр. д. № 1289/2020 г. на Пловдивския окръжен съд първоинстанционното решение е отменено в прекратителната му част за 693/943 ид. части от имота и делото е върнато за разглеждане на районния съд. Първоинстанционното решение е потвърдено в отхвърлителната му част за 250/943 ид. части от имота.

След обсъждане на писмените и гласните доказателства по делото въззивният съд е приел, че ищецът не е придобил по давност 250/943 ид. части от имота, които Д. К. притежава по наследство от своя баща, като се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка за тези части по време на брака ѝ с другия ответник П. К.. Затова е потвърдил отхвърлителното решение на първата инстанция в тази част. Прието е обаче, че ищецът има правен интерес от иска в останалата му част и съдът следва да се произнесе по съществото му. От една страна ответниците Д. и П. К. оспорват твърденията на ищеца, че той е владял техните 250/943 ид. части от целия имот и ги е придобил по давност. От друга страна ищецът има правен интерес да отрече наследствените права на сестра си Р. А., като ѝ противопостави придобиването им по давност.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от А. Ч..

Жалбоподателят счита, че решението е нищожно, поради липса на мотиви и поради своята неяснота. Диспозитивът на решението също бил некоректен. Не ставало ясно в коя част се обезсилва първоинстанционното решение и в коя част остава в сила. С решението се потвърждавал един юридически абсурд, като в делото се включвал нов предмет, какъвто ищецът не бил предявявал. Ищецът /жалбоподател в настоящото производство/ искал да бъде признат за собственик на цялото място от 943 кв. м., а не на идеални части от него. Вместо да поправи грешките на районния съд, въззивният съд създал по-голяма неяснота и обърканост и санирал нарушенията на първата инстанция. По изложените съображения въззивното решение било и недопустимо във всичките му части. Решението било и неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Липсвали мотиви на съда, които да обяснят как той е достигнал до крайния резултат. Не били обсъдени доказателствата по делото, за да може въз основа на тях да се изложат правни изводи.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Когато владелецът е осъществил такова въздействие върху чуждата вещ, което отговаря на правата на съсобственик и е с намерение да придобие собствеността на определена идеална част от чужд терен, то осъщественото владение върху идеална част ли е и допустимо ли е придобиването на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част от имота, в случай, че обектът на владение отговаря на изискванията за самостоятелен обект на собственост; 2. Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС, когато съсобственик упражнява фактическа власт върху целия съсобствен имот и представлява ли извършването на видими и явни действия по ограничаване на достъпа на съсобствениците в имота проява на собственическо отношение към целия имот; 3. Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правно-релевантни факти по делото. По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 532/25.05.2011 г. по гр. д. № 766/2010 г. на I-во г.о., Решение № 55 от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3255/2014 г., II г. о., ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 191 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 766/2010 г. на ВКС, I-во г.о., а по втория въпрос – противоречие с ППВС № 6/1974 г. и ТР № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. По третия въпрос е посочена многобройна практика на ВКС.

Сочи се също, че въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, а също, че било в нарушение на чл. 79 ЗС и практиката по прилагането му – ТР № 1/19.05.2004 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/19.12.2013 г. по т.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС. Решението било очевидно неправилно, като жалбоподателят излага общи разсъждения за това основание за допускане на касационно обжалване.

И на последно място – въззивният съд допуснал нарушение на общи права на гражданите – чл.56 и чл.117, ал.1 от Конституцията. Цитират се отделни изречения от изложението по същество и от особеното мнение на решение № 4/16.06.2009 г. на Конституционния съд.

Ответниците в производството Д. и П. К. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. Ответницата Р. А. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, което попада в обхвата на касационния контрол без оглед цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не на налице основания за допускане на касационно обжалване.

Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно, затова не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.1 ГПК. Съдебното решение е нищожно, ако е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение – в този смисъл мотивите на ТР № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК. В настоящия случай жалбоподателят свързва оплакването си за нищожност с твърдението, че решението е неразбираемо. Това твърдение е неоснователно, напротив, въззивното решение е последователно, ясно и подробно мотивирано. За да се постанови съдебно решение по съществото на целия спорен предмет – за правото на собственост на ищеца върху дворното място с площ от 934 кв. м., съдът следва да се произнесе не само за правото на собственост върху идеална част от този имот, както е процедирал първоинстанционният съд, но и за останалата идеална част. Именно затова въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в прекратителната му част и е върнал делото за ново разглеждане, като е мотивирал ясно защо счита, че и в тази част е налице правен интерес от предявения установителен иск.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, затова касационното обжалване не може да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Действително, вместо всяка инстанция да се произнесе с едно решение по целия спорен предмет за целия имот, ще се постановят по две решения – решение за собствеността на 250/943 ид. части от имота и решение за останалите 693/943 идеални части. До този резултат се е достигнало не защото съдът е въвел друг предмет на делото, какъвто ищецът не е сочил, а защото първата инстанция погрешно е приела, че действителният спор е само за претендираните от ответниците Д. и П. К. 250/943 идеални части, за които те са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка, а за останалите идеални части поради липса на правен интерес делото трябва да се прекрати. Въззивният съд е обосновал защо ищецът има правен интерес да отрече правата на ответниците върху останалите 693/943 ид. части. Всъщност правният интерес от иска в тази част е само по отношение на наследствените права на ответницата Р. А. в размер на 346,5/943 идеални части, които ищецът заявява да е придобил по давност, а останалите 346,5/943 ид. части са собственост на ищеца по наследство. Във всички случаи обаче съдът следва да се произнесе по съществото на спора и в тази част и точно това е осигурил въззивният съд със своето решение.

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Първият въпрос, макар да е формулиран неясно, поставя проблема за правната конверсия, при която владението върху реална част води до придобиване по давност на идеална част от един имот. По този начин разбира въпроса си и самият жалбоподател, което той е посочил изрично в изложението си. Този правен проблем обаче не стои по настоящото дело, тъй като за ищеца е достатъчно да докаже, че е осъществявал фактическа власт върху целия съсобствен имот, и в двете му части, като същевременно е отблъснал владението на останалите съсобственици, т.е. правният въпрос по делото е за придобивната давност между съсобственици. Неотносима към спора по настоящото дело е и свързаната с първия въпрос практика на ВКС. Затова по въпроса не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Вторият въпрос е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като поставя действителен правен проблем по делото и е свързан с решаващите изводи на въззивния съд по отношение на спора за придобиване по давност от ищеца на 250/943 ид. части от спорния имот, за които предявяват права ответниците Д. и П. К.. Не е налице обаче противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателите ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В съответствие с тълкувателното решение въззивният съд е изложил мотиви, че ищецът е следвало да докаже промяна в субективното си отношение спрямо чуждите 250/943 ид. части от имота, а именно – от намерение да ги държи, в намерение да ги свои за себе си, както и обективно да демонстрира тази промяна, предвид това, че съсобствеността между страните е възникнала на такова основание, което не изключва правата на останалите съсобственици. Прието е, че в случая тези факти не са установени. В съответствие с тълкувателното решение е прието, че към момента, в който ищецът е започнал да упражнява фактическа власт върху процесния имот, той се е явявал владелец на собствените си идеални части и държател на чуждите, като съдът изрично се е позовал на признанието на правата на ответницата Д. К., с която ищецът през 2009 г. е искал да сключи договор за делба. Прието е, че не е доказано твърдението на ищеца, че при нотариуса през 2009 г. той е заявил на ответниците, че вече счита имота за свой. В съответствие с тълкувателното решение е прието, че е без правно значение фактът, че ищецът е осъществявал фактическа власт върху дворното място, като го поддържал и засаждал, доколкото с тези действия той не може да преобърне държането на чуждите идеални части във владение, без нарочно да манифестира тази промяна по отношение на другите съсобственици. Изложен е и аргумент, че отказът да се сключи договор за доброволна делба не може да се приеме за преобръщане на държането във владение, като въззивният съд се е позовал и на практика на ВКС по този въпрос.

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по процесуалния въпрос за съвкупната преценка на всички доказателства по делото от въззивния съд. Действително, съдът не е коментирал признанието на иска, направено от ответницата Р. А., но и не е бил длъжен да се позове на това обстоятелство, тъй като признанието касае само придобивната давност по отношение на притежаваните от тази ответница по наследство права върху 346,5/943 идеални части от имота / в тази част все още няма решение по съществото на правния спор поради прекратяване на производството за част от делото от районния съд/, но не засяга придобивната давност по отношение на претендираните от другите ответници 250/943 ид. части от имота. На следващо място – съдът не е бил длъжен да излага мотиви във връзка с оспорването от страна на ищеца на нотариалния акт по обстоятелствена проверка, с който ответниците Д. и П. К. се легитимират като собственици по давност на 250/943 ид. части от имота, тъй като именно тези права ищецът се стреми да отрече чрез твърдяната придобивна давност, а за да ги отрече не е достатъчно да оспори нотариалния акт, нужно е да докаже собствената си придобивна давност. По същите причини не е налице противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателя ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Съдът не е бил длъжен да обсъжда и разминаването между нотариалното завещание, оставено от бащата на Д. К., с която той ѝ завещава 1/2 от процесния имот, и от друга страна – нотариалния акт, с който тя и съпругът ѝ са се снабдили по обстоятелствена проверка само за 250/943 ид. части от имота, тъй като действителния спор е именно за тези 250/943 ид. части, а не за 1/2 от имота. По въпроса за преобръщането на държането във владение въззивният съд се е позовал не само на показанията на свидетелите А. Г. и И. Г., както неправилно поддържа жалбоподателят, но и на показанията на Я. Г. и Г. А., като е отчетена разпоредбата на чл.172 ГПК по отношение на първата група свидетели. Съдът е изложил мотиви, че никой от свидетелите не установява факти, от които може да се направи извод за придобиване по давност от ищеца на чуждите идеални части.

Въззивното решение не влиза в противоречие с ТР № 1/19.05.2004 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/19.12.2013 г. по т.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС. И двете тълкувателни решения нямат никакво отношение към правните въпроси, които се поставят по настоящото дело. Другото тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, макар да разглежда въпроси на придобивната давност, също не се свързва с правен проблем, който да е бил поставен за разглеждане пред съда по настоящото дело. Неотносимо към настоящия спор е и решение № 4/16.06.2009 г. по конст. д. № 4/2009 г. на КС, с което се обявява за противоконституционен чл.280 ал.1 ГПК в частта относно думата съществен. Конституционният съд не е обявил за противоконституционен целият чл.280, ал.1 ГПК и съответно – ВКС правораздава по реда, определен в този текст.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. От прочита на въззивното решение може да се направи извод, че то съответства на материалния и процесуалния закон и е обосновано.

При този изход на делото на ответниците Д. и П. К. следва да се присъдят сторените разноски в размер на 400 лв. по договор за правна защита и съдействие от 03.02.2021 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,