Определение № 109 от 25.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 439/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 12330 от 17.11.2020 г. постановено по т. д. № 417/2020 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 1743 от 07.10.2019 г. по т. д. № 417/2020 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Солсбор К.Г.Д.“ ООД против П. А. М. иск с правно основание чл.145 ТЗ за заплащане на сумата 1 276 000 лв. - левова равностойност на 652 408.44 евро, част от общо задължение в размер на 15 000 000 евро, представляваща обезщетение за вреди от неправомерно поведение на П. М. като управител на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД, ведно със законната лихва от 22.12.2017 г. до окончателното плащане, и иск с правно основание чл.142, ал.3 ТЗ за заплащане на сумата 26 000 лв. - част от общо задължение в размер на 17 000 000 евро, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, определени като стойност на печалбата от произведената от „ФЕЦ Солсбор 1“ електроенергия за периода от 26.07.2012 г. до 22.12.2017 г., ведно със законната лихва от 22.12.2017 г. до окончателното плащане; Осъдено е „Солсбор К.Г.Д.“ ООД да заплати на П. А. М. разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 500 лв. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценката и обсъждането на доказателствата и нарушения на материалния закон - чл.145 ТЗ, чл.142, ал.3 ТЗ и чл.46 вр. чл.47 и чл.48 ЗОЗ, като се иска отмяна на решението и уважаване на предявените искове с присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация П. А. М. от [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Солсбор К.Г.Д.“ ООД против П. А. М. частични осъдителни искове, Апелативен съд - София е приел, че исковете са допустими, тъй като са предявени при наличие на взето от общото събрание на съдружниците решение от 23.09.2017 г. за реализиране на имуществената отговорност на ответника като бивш управител на дружеството, но са неоснователни поради отсъствие на предпоставките по чл.145 ТЗ и чл.142, ал.3 ТЗ за ангажиране на отговорността на ответника за причинени в качеството му на управител вреди на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД. Въззивният съд е приел за установени следните факти, релевантни за произнасянето по основателността на исковете: В периода от 17.09.2010 г. - 13.06.2014 г. ответникът П. М. е изпълнявал функциите на управител на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД, заедно с Г. Д. и К. К., като същият е бил и съдружник в дружеството с дялове, съответстващи на 50 % от капитала. Въз основа на решения на общото събрание на съдружниците от 15.03.2011 г. и 05.04.2011 г., на 08.04.2011 г. в търговския регистър е вписана промяна в начина на представителство на дружеството, предвиждаща дружеството да се представлява само заедно от тримата управители. Според чл.26 от действащия към м.12.2010 г. дружествен договор, управителите имат задължение да управляват дружеството съгласно добрата търговска практика и да полагат максимална грижа за съхраняване и умножаване на имуществото му. За сделки с недвижими имоти, собственост на дружеството, в чл.26 от дружествения договор е поставено изискване за вземане на решение от общото събрание на съдружниците по чл.14, т.7. Със сключен на 23.09.2010 г. договор за възлагане на управлението на „Солсбор К.Г.Д." ООД ответникът е поел задължения да извършва управлението с грижата на добър търговец, да съобразява действията си с ТЗ, дружествения договор и решенията на ОС, да информира дружеството при поискване за моментното състояние на търговската дейност, да пази в тайна всичко научено в изпълнение на договора, да предава на дружеството всичко, което е получил в изпълнение на този договор, да не извършва конкурентна дейност нито от свое, нито от чуждо име, да не участва в управителни органи на други дружества, да не сключва подобни договори и договори за прокура без съгласието на дружеството с дружества, извършващи конкурентна на дейността на „Солсбор К.Г.Д." ООД дейност в областта на енергетиката. В периода на участието му като съдружник и управител на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД П. М. е бил едноличен собственик на капитала и директор на регистрираното през 1993 г. на Британски Вирджински острови „Радиант Технолоджи инк.“, както и едноличен собственик и управител на „ЗММ Солар“ ЕООД, посочено като свързано с първото дружество лице в декларация по чл.6, ал.2 вр. чл.4 ЗИФОДРЮПДР. На 16.11.2010 г. между „Солсбор К.Г.Д." ООД, представлявано от Г. Д. и К. К., в качеството на заемополучател и „Радиант Технолоджи инк“, представлявано от П. М., като заемодател е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят предоставя на заемополучателя паричен заем в размер на 10 млн. евро за срок от 8 години при изрично предвидени условия за предсрочна изискуемост с цел изграждане на фотоволтаична електроцентрала в землището на [населено място], област Пазарджик. С анекс № 1/16.11.2010 г. към договора е уговорено, че средствата по заема да бъдат отпускани по искане на заемополучателя, след което заемателят ще ги превежда по сметка на конкретния доставчик на оборудване и съоръжения за изграждане на соларен парк, към който заемополучателят дължи плащане. С цел обезпечаване на заема на 17.12.2010 г. е сключен договор за залог на търговско предприятие, по силата на който „Солсбор К.Г.Д." ООД в качеството на залогодател е учредило в полза на „Радиант Технолоджи инк“ в качеството на заложен кредитор залог върху търговското си предприятие, в т. ч. и проекта за изграждане на възобновяем енергиен източник - соларен парк. Според текста на договора, залогът обезпечава паричното вземане на заложния кредитор в размер 10 000 000 евро, възникнало на основание договор за заем от 16.11.2010 г., до окончателното връщане на заема, заедно с лихвите. С нотариална покана от 19.04.2011 г. „Радиант Технолоджи инк“ е уведомило „Солсбор К.Г.Д.“ ООД, че заемът е обявен за предсрочно изискуем поради липса на документи за отчитане разходите по изграждане на „Фотоволтаична централа Солсбор 1“, и е предоставило срок от пет дни за връщане на получената в заем сума. На 30.04.2011 г. по партидата на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД е вписано пристъпване към изпълнение от „Радиант Технолоджи инк“ спрямо търговското предприятие на дружеството - ищец и е назначен управител на предприятието - И. М., съпруга на П. М.. С договор за продажба на търговско предприятие от 17.08.2011 г. „Радиант технолоджи инк“, представлявано от П. М., е продало в качеството на заложен кредитор по особения залог търговското предприятие на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД на „Солар България 1“ ЕООД за сумата 10 144 000 евро. Продажбата е извършена при съобразяване на решение по чл.264п, ал.2 вр. чл.15, ал.2 от ТЗ, взето от П. М. в качеството на директор на заложния кредитор „Радиант Технолоджи инк“. С последващ договор от 10.05.2012 г. „Солар България 1“ ЕООД е продало придобитото с договора от 17.08.2011 г. търговско предприятие на „ЗММ Солар“ ЕООД с едноличен собственик на капитала П. М.. Според заключението на назначената в първоинстанционното производство оценителска експертиза, пазарната оценка на търговското предприятие на „Солсбор К-Г.Д“ ООД към 12.08.2011 г. е 29 389 262 лв., а според заключението на комплексната техническа индикативната пазарна стойност на съвкупността от права, задължения и фактически отношения на дружеството към същата дата е 31 571 160 лв. или 16 142 080 евро; Крайната обща оценка на материалните и нематериалните активи на изградената от дружеството „ФЕЦ Солсбор 1“, въведена в експлоатация през м. април 2011 г., е 22 226 750 лв. или 11 364 357 евро. С влязло в сила решение по т. д. № 2914/2011 г. на Софийски градски съд е признато за установено по предявен от „Солсбор К.Г.Д.“ ООД иск, че „Радиант Технолоджи инк“ няма право да пристъпи към изпълнение по договора за особен залог от 17.12.2010 г. С влязло в сила решение по т. д. № 203/2013 г. на Софийски градски съд „Радиант Технолоджи инк“ е осъдено да заплати на „Солсбор К.Г.Д" ООД на основание чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД вр. чл.37 303 сумата 126 000 лв. - част от сумата 9 779 150 лв., представляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в разликата между договорената продажна цена от 10 144 000 евро и действителната пазарна цена от 1 500 000 евро на заложеното търговско предприятие, ведно със законната лихва от 14.01.2013 г. до окончателното й изплащане. В мотивите към решението е прието, че в качеството на заложен кредитор „Радиант Технолоджи инк“ не е изпълнило задължението си по договора за особен залог да положи грижата на добрия търговец при провеждане на изпълнението върху заложеното имущество. Във връзка с твърденията в исковата молба, че като управител на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД ответникът е бездействал и е препятствал успешното приключване на водените от другите двама управители преговори за продажба на изградената със средства от заема „ФЕЦ Солсбор 1“, блокирал е дейността на дружество с отказ да участва в срещи с потенциални купувачи, както и в обсъждането с другите двама управители на евентуални продажби на активите на търговското предприятие и на възможността за предоговаряне на условията по заема, въззивният съд е обсъдил представената по делото кореспонденция между страните и показанията на свидетелите И. Д. и К. К.. От съдържанието на кореспонденцията съдът е установил, че другите двама управители са обсъждали с трети лица евентуалната продажба на фотоволтаичен парк Солсбор и са уведомявали ответника за проявен интерес от страна на тези лица за закупуване на парка, а също и за намеренията за провеждане на среща за водене на преговори. Свидетелят И. Д. - син на управителя Г. Д., е заявил, че е водил преговори от името на дружеството - ищец за продажбата на фотоволтаичния парк и че е съобщил на ответника направената от потенциален купувач оферта, но ответникът изразил несъгласие с предложената цена. За воденето на преговори за продажба с трети лица и за отказ на ответника да даде съгласие за продажба на фотоволтаичния парк срещу предложена от бъдещия купувач цена е свидетелствал и К. К.. Представената кореспонденция и свидетелските показания са подложени от въззивния съд на преценка съвместно с обясненията на ответника, дадени по реда на чл.176 ГПК в хода на въззивното производство. В обясненията си ответникът е заявил, че след сключване на договора за заем с „Радиант Технолоджи инк“ другите двама управители спрели редовната отчетност по време на изграждането на фотоволтаичната централа и по този начин застрашили направената от заемодателя инвестиция от 10 000 000 евро; че след пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ и назначаване на управител на търговското предприятие на „Солсбор К.Г.Д“ ООД правомощията му на управител били прекратени и по тази причина той не е полагал усилия за продажба на предприятието; че не е бил уведомяван и не е получавал сериозни предложения за закупуване на търговското предприятие или на централата и не е поставял условия относно цената. Въззивният съд е счел за относим към спора и представения от ищеца договор № 198/13.07.2011 г. между „Солсбор К.Г.Д." ООД и „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, квалифициран като предварителен договор за закупуване на електрическата енергия, която ще бъде произведена от „Фотоволтаична централа Солсбор 1“ след въвеждането й в експлоатация. С договора е гарантирано изкупуването от 11.04.2011 г. /на която дата е издаден акт 15 за обекта/ за срок от 20 години на преференциална цена от 699.11 лв. за МВтч. Впоследствие е подписано тристранно споразумение от 26.09.2011 г. с участие на страните по договора и на „Солар България 1“ ЕООД, с което е уговорено „Солар България 1“ ЕООД да замести „Солсбор К.Г.Д." ООД в правоотношението. На 26.07.2012 г. е сключено ново тристранно споразумение, по силата на което „ЗММ Солар“ ЕООД е заместило „Солар България 1“ ЕООД като страна в правоотношението. Според заключението на съдебнооценителската експертиза, произведената от „ФЕЦ Солсбор 1“ електрическа енергия в периода 12.08.2011 г. - 31.12.2017 г. е 47 863.90 MWha, срещу което са реализирани приходи на стойност 31 520 619.80 лв. Съобразявайки приетите за установени правнорелевантни факти, въззивният съд е направил извод, че преценени в тяхната съвкупност, тези факти не обосновават наличие на елементите от фактическите състави на чл.145 ТЗ и чл.142, ал.5 ТЗ. При произнасяне по иска с правно основание чл.145 ТЗ въззивният съд е изходил от възприетото в съдебната практика разрешение, че рамките, в които управителят на ООД следва да упражнява дейността си, се определят от закона и от договора за възлагане на управление. Въз основа на разпоредбите на чл.141, ал.1 и ал.7 ТЗ и съдържанието на конкретни клаузи в сключения с ответника договор за възлагане на управление въззивният съд е достигнал до извод, че ищецът не е доказал твърдяното неизпълнение на произтичащи от закона и от договора задължения на ответника в качеството му на управител на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД. Относно твърдението за отказ на ответника да участва в общо събрание на съдружниците в ответното дружество съдът е изложил съображения, че Търговският закон и договорът не предвиждат задължение за управителя да участва в събранията на съдружниците, поради което отказът на ответника да вземе участие в събрания, за които е бил поканен, не съставлява неизпълнение, релевантно за отговорността по чл.145 ТЗ. С оглед променения с решения на общото събрание от 2011 г. начин на представителство на дружеството - заедно от тримата управители, въззивният съд е счел, че недаването на съгласие от ответника като управител за разпореждане с имуществени активи на дружеството не съставлява действие, блокиращо дейността на дружеството, след като необходимостта от общо съгласие на тримата управители за извършване на разпоредителни действия е резултат от волята на всички съдружници. Въззивният съд е акцентирал и върху отсъствието на категорични доказателства за получена от трето лице конкретна оферта за закупуване на фотоволтаичния парк на дружеството, както и на взето от общото събрание на съдружниците решение за отчуждаване на фотоволтаичния парк, каквото се изисква от закона и от дружествения договор. С мотив, че търсенето на купувачи за недвижим имот, собственост на дружеството, и обсъждането на параметрите на евентуалната продажба съставляват действия по обикновено управление, съдът не е възприел тезата на ищеца, че нежеланието на ответника да участва в провежданите от другите двама управители преговори с трети лица и отказът му да се отзове на покана за среща с потенциален купувач на фотоволтаичния парк представлява бездействие, довело до вреди за дружеството, включително като се има предвид липсата на конкретна оферта от конкретен купувач. Извод за липса на неизпълнение с последиците по чл.145 ТЗ е формиран от въззивния съд и по отношение поведението на ответника, свързано с продажбата на търговското предприятие на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД. Въззивният съд е изложил съображения, че продажбата на търговското предприятие е осъществена от заложния кредитор, който е избрал назначеното за управител лице и е договорил цената за продажба на предприятието. В исковата молба ищецът е поддържал, че при провеждане на изпълнението по реда на ЗОЗ ответникът е действал недобросъвестно като управител на дружеството - заложен кредитор с цел то да придобие фотоволтаичния парк, но въззивният съд е приел, че отговорността на ответника към ищеца по чл.145 ТЗ не може да бъде ангажирана за действия/бездействия в качеството му на управител на друго дружество. Неоснователността на иска по чл.145 ТЗ е мотивирана и със съображения, че след назначаване на управителя на търговското предприятие през м. април 2011 г. дружеството - ищец е било лишено от правото да управлява и да се разпорежда със заложеното имущество, като правомощията на неговите управителни органи са преминали върху назначения управител. Поради това бездействието на ответника след м. април 2011 г. от гледна точка на участието му във водените от другите двама управители преговори с потенциални купувачи и намирането на купувач за фотоволтаичния парк, според въззивния съд, не съставлява неизпълнение на задълженията на ответника като управител, произтичащи от закона и от договора за възлагане на управление. Въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл.47 ЗОЗ в приложимата към спора редакция, изискваща от ответника като управител да съдейства на назначения по реда на ЗОЗ управител на търговското предприятие при осъществяване на дейността му, но е отбелязал, че в исковата молба няма твърдения ответникът да е отказал поискано съдействие. Назначаването за управител на съпругата на ответника е счетено от съда за ирелевантно за спора с аргумент, че в чл.46 ЗОЗ не се съдържат ограничения по отношение на лицата, които могат да бъдат назначавани за управител на търговско предприятие, обект на особен залог. При разглеждане на иска по чл.142, ал.3 ТЗ въззивният съд е приел, че въпреки декларираното в качеството му на управител на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД знание за съществуващата законова забрана по чл.142, ал.1 ТЗ за извършване от свое или от чуждо име на сделки, попадащи в предмета на дейност на дружеството, и за участие в управлението на други дружества със сходен предмет на дейност, ответникът е извършил нарушение на забраната чрез участието си в капитала и в управлението на „Солар България 1“ ЕООД и на „ЗММ Солар“ ЕООД, на които е прехвърлено последователно търговското предприятие на ищцовото дружество. Нарушението обаче е преценено като недостатъчно за възникване на основание за носене на отговорност по чл.142, ал.3 ТЗ, тъй като съдът е направил извод, че няма пряка и непосредствена връзка между нарушението и твърдените в исковата молба вреди, за които ищецът претендира обезщетение. Произнасянето в посочения смисъл е мотивирано със съображения, че нереализирането на печалба по договора с „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД не се дължи на факта, че ищецът е заместен в договора от приобретателя на търговското му предприятие „ЗММ Солар“ ЕООД, а е последица от отчуждаването на предприятието по реда на ЗОЗ. Като аргумент за отсъствието на вреда съдът е посочил и това, че предметът на дейност на „Солсбор К.ГД.“ ООД не предполага конкуренция по смисъла на чл.142, ал.3 ТЗ, тъй като действащото законодателство - чл.94а, ал.3 ЗЕ вр. чл.31 ЗЕВИ предвижда изкупуване на цялата произведена електрическа енергия по фиксирани цени и участието на управителя на едно дружество - в случая ответникът, в друго дружество със сходен предмет не може да увреди първото дружество чрез намаляване на печалбата му или изместването му от пазара. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Солсбор К.Г.Д.“ ООД е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и е посочил бланкетно основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа с твърдения, че при произнасяне по исковете с правна квалификация чл.145 ТЗ и чл.142, ал.3 ТЗ въззивният съд е разрешил следните значими за изхода на делото въпроси в противоречие с посочена практика на ВКС: „ Задължен ли е въззивният съд да разгледа поотделно всички наведени във въззивната жалба основания за отмяна на решението на първоинстанционния съд или е достатъчно да разгледа онези от тях, които счита за релевантни към съдебния спор; Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност или е достатъчно да посочи само онези доказателства, на които основава мотивите си, без да посочва защо други доказателства счита за неотносими към спора“. Значението на въпросите за изхода на делото е обяснено с това, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е разгледал въведеното с въззивната жалба оплакване за необсъждане от първоинстанционния съд на всяко от твърдените в исковата молба нарушения на закона и на дружествения договор, допуснати от ответника при осъществяване на функциите му на управител, и не е изпълнил задълженията си като втора инстанция по съществото на спора да обсъди твърдените нарушения поотделно и в съвкупността им, след което да формира и мотивира собствени изводи по основателността на исковете. Поставените въпроси са значими за делото, но при разрешаването им въззивният съд не се е отклонил от цитираната в изложението практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение по т. д. № 1204/2018 г. на ІІ т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 134/30.12.2014 г. по т. д. № 34/2013 г. на ІІ т. о., решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ІІ т. о., решение № 68/03.05.2012 г. по гр. д. № 1808/2010 г. на IV г. о. и решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ІІ т. о. В съответствие с практиката в посочените решения при осъществяване на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е съобразил оплакванията в касационната жалба на дружеството - ищец и след като е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, е формирал свои собствени изводи за отсъствие на предпоставките от фактическите състави на чл.145 ТЗ и чл.142, ал.3 ТЗ за ангажиране на имуществената отговорност на ответника в качеството му на бивш управител на „Солсбор К.Г.Д.“ ООД. Действайки като втора инстанция по съществото на спора, въззивният съд е обсъдил твърденията на ищеца, релевирани като фактическо основание на претенциите за обезщетяване на вреди от неизпълнение на произтичащите от закона и от договора за възлагане на управление задължения на ответника като управител, и в зависимост от преценката на ангажираните във връзка с тях доказателства е мотивирал изводи, че поведението на ответника като управител не кореспондира с визираните от ищеца нарушения и не поражда основание за носене на отговорност за вреди, подлежащи на обезщетяване по правилата на чл.145 ТЗ и чл.142, ал.3 ТЗ. Необсъждането поотделно на всяко едно от изброените в исковата молба задължения на ответника като управител, възпроизведени от текста на договора за възлагане на управление, не може да се приравни на пропуск от страна на въззивния съд да обсъди твърдяното от ищеца „пълно бездействие“ на ответника като управител. От съдържанието на мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е взел предвид всички наведени от ищеца твърдения в подкрепа на исковите претенции, но след анализ на доказателствата е достигнал до изводи, че твърдените действия и бездействия на ответника, преценени в цялост и в аспекта на отговорностите по чл.145 ТЗ и чл.142, ал.3 ТЗ, не дават основание за осъждане на ответника да заплати обезщетение за причинени на дружеството вреди. Обосноваността на направените от въззивния съд изводи и правилното подвеждане на фактите по делото под разпоредбите на чл.145 ТЗ и чл.142, ал.3 ТЗ не са предмет на касационна проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Поради това, дори да са основателни доводите на касатора за несъответствие на фактическите и на правните изводи на въззивния съд с доказателствата по делото и със закона, това несъответствие не би могло да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, заявено във връзка със следните въпроси, определени от касатора като обуславящи за крайния изход на спора: „ 1. Задължен ли е управителят на търговско дружество при условията на задължително съвместно представителство след изрично отправена до него покана да участва в Общо събрание на дружеството, по дневния ред на което е предвидено взимане на решение и даване на съгласие по въпрос, който е от компетентността на управителния орган, и отказът му за участие представлява ли неизпълнение на задължение за управление на дружеството съгласно добрата търговска практика, основание за ангажиране на отговорност за управленски деликт; Задължен ли е управителят на търговско дружество при условията на съвместно представителство и след изрична покана от останалите управители по съвместното представителство да участва в преговори за продажба на имуществото на дружеството на цена, която значително надхвърля цената, по която впоследствие управителят, в качеството си на кредитор е продал същото имущество по реда на 303 и отказът му от участието в тези преговори в посочената хипотеза основание ли е за ангажирането на управленски деликт; 2. За ангажирането на отговорност при управленски деликт от управителя на търговско дружество следва ли да се вземат предвид действията на управителя, извършени в други негови качества /съдружник, кредитор/ и безспорно установената недобросъвестност на субекта в последователно извършените действия, и по конкретно, когато управителят на търговеца е едновременно и съдружник в дружеството и представляващ кредитора на търговеца по заем, обезпечен с договор за залог на търговско предприятие и като кредитор без основание и без да има право, пристъпи към изпълнение и извърши продажба на търговското предприятие на цена, драстично по-ниска от пазарната, а като управител на длъжника не предприема никакви действия за опазване интересите на дружеството длъжник, може ли управителят за бездействието си да се освободи от отговорност по деликта, с аргумент, че с действията си е защитил друг свои интерес; Влязлото в сила решение на съда, с което е признато за установено, че кредиторът не е имал право да пристъпва към изпълнение и вземането по заема не е било изискуемо, заличава ли правната възможност на лицето, изпълняващо едновременно функции на управител на длъжника и на кредитора да се брани с възражение, че като е бездействал е защитавал друг свои законен интерес и по този начин да се освободи от отговорност за управленски деликт; Недобросъвестността на субекта, изпълняващ едновременно правна роля на управител на дружеството и управител на кредитора при пълно бездействие като управител на дружеството и последователна активна позиция като кредитор факт без правно значение ли е за ангажиране на отговорността за управленски деликт; 3. При вписано пристъпване към изпълнение на договор за особен залог и вписан управител на търговското предприятие по смисъла на чл. 46 303, в редакцията му, относима към процесния период /2011 година/ и прекратяване на правомощията по управление на вписаните управители, дерогират ли се задълженията на управителя на дружеството, предвидени в договора за управление, дружествения договор и Търговския закон и по конкретно задълженията му да полага грижи за съхранение и умножение на имуществото на дружеството и да действа по правилата на добрата търговска практика, и неизпълнението на тези задължения основание ли е за ангажиране на отговорност за управленски деликт; 4. Налице ли е вреда по смисъла на чл. 142, ал.3 ТЗ от извършена конкурентна дейност, когато управителят на търговско дружество придобива чрез друго търговско дружество, което управлява, основния актив и доходите от него на първото дружество и придобиването е опосредено от поредица от предходни сделки, в които същият управител пряко е участвал или за да е налице вреда от конкурентна дейност е необходимо придобиването да е осъществено директно, чрез една сделка по придобиване, извършена от управителя; 5. Възможно ли е от дейността на управител на две търговски дружества с предмет на дейност „производство от възобновяеми източници" да настъпи вреда от конкурентна дейност при производството на енергия от възобновяеми източници или самата дейност изключва конкурентост“. Формулираните въпроси са изведени от фактите по конкретното дело, което е достатъчно да се приеме, че техният отговор би бил от значение само за правилното решаване на делото, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същевременно по начина, по който са поставени, въпросите са насочени изцяло към оспорване на правилността на изводите на въззивния съд, с които е мотивирана неоснователността на исковете по чл.145 ТЗ и чл.142, ал.3 ТЗ. Касаторът е обосновал общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на всеки един от въпросите със собствена интерпретация на фактите по делото, която не съвпада с дадената от въззивния съд оценка на фактите, приети за установени в зависимост от анализа и преценката на доказателствата. Значението на въпросите за изхода на делото е аргументирано и със съображения за неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.145 ТЗ, чл.142, ал.3 ТЗ и чл.46 и сл. ЗОЗ към спорното правоотношение, които са извън обхвата на очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване. Поради изложеното и като се имат предвид разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поставените въпроси не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е липсата на изложени от касатора съображения относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2009 г. Според тези разяснения, разрешеният в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е бланкетно, без да се твърди необходимост от създаване на съдебна практика по приложение на неясни, непълни или противоречиви законови разпоредби, уреждащи спорното правоотношение, и/или необходимост от промяна на съществуваща съдебна практика, относима към спора, в т. ч. и на трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.145 ТЗ. Становището на касатора, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване с цел да се осигури правилно прилагане на закона по конкретното дело, не кореспондира със съдържанието, вложено от законодателя в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При отсъствие на надлежна аргументация на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В изложението към касационната жалба касаторът е маркирал основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, без да посочи конкретен порок, обуславящ очевидна неправилност на въззивното решение в изяснения по-горе смисъл. Развитите в жалбата и възпроизведени в изложението оплаквания за необоснованост на решението и за допуснати при постановяването му нарушения на материалния и процесуалния закон са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не насочват към уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност. Поради това въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,