Определение № 748 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2251/2023 г.

Производството е образувано по касационна жалба от А. А. К., чрез адвокат П. К., срещу въззивно решение №9/09.01.2023г. на Апелативен съд – [населено място] по в.т.д.№594/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и необоснованост. Насрещната страна ДЗИ „Общо Застраховане“ ЕАД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт М. Я., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като решението е постановено в съответствие с трайно установената съдебна практика. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения от А. А. К. срещу ДЗИ „Общо Застраховане“ ЕАД иск за заплащане на сумата от 80 000лв., частичен иск от 150 000лв., представляващо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на Д. А. А., настъпила при ПТП на 22.07.2020г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.07.2020г. до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, въззивният съд, чрез препращане към установената от първостепенния съд фактическа обстановка, приел, че по делото е безспорен факта на настъпило на 22.07.2022 г. ПТП в [населено място], на моста над р. М., посока магазин „Ж.“. Същото било предизвикано от водача М. Х. М., който при управлението на л.а. „Форд Мондео“, рег. [рег.номер на МПС] с несъобразена скорост и при неспазване на дистанцията, застигнал и ударил движещия се пред него велосипедист Д. А. А.. Вследствие на удара пострадалият получил множество тежки и несъвместими с живота травми, от които починал. Съдът посочил, че основният спорен по делото въпрос е дали ищецът е активно материално правно легитимиран да предяви иск за заплащане на застрахователно обезщетение от смъртта на Д. А., настъпила вследствие на процесното ПТП, при въведените в производството твърдения, че ищецът А. и починалият Д. имали отношения като родител-дете. Позовал се на ППВС №4/25.05.1961г., на ППВС №5/24.11.1964г. и на Тълкувателно решение №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, според които обезщетение се дължи, както на най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт /низходящи, съпруг и възходящи/, така и на други лица, извън кръга на най-близките, които са създали отношения, напълно сходни с най-близките и търпят продължителни болки и страдания (отглежданите и неосиновени деца, когато това отглеждане е било трайно и е създало връзка и чувства между пострадалия и ищеца като между родител и дете; били са в трайна и продължителна фактическа семейна съпружеска връзка, от която може да има и деца). Съдът установил (от представените по делото удостоверения за родствени връзки), че ищецът А. А. К. имал едноутробна сестра – Ф., чийто баща бил починалият Д. А. А.. Последният имал още четири други деца, в какъвто смисъл били и показанията на разпитаните по делото свидетели. От последните съдът приел за установено, че починалият Д. се е грижил за ищеца (давал пари и го наглеждал; идвал и си отивал там, където работи), но намерил показанията на свидетелите за общи и неконкретни. Посочил, че от същите не може да се направи обоснован извод дали ищецът е бил отглеждан първоначално от майка си и Д., респ. в кой момент Д. се е включил в отглеждането му; от кога майка му го е оставила на грижите на Д., доколкото според свидетелката Н. А. ищецът се е гледал сам и е живял сам, но когато бил блъснат от кола, за него се грижил Д.. Съдът посочил още, че според свидетеля Р. И. Д., ищецът А. се обръщал към Д. с „татко“, а след като пораснал А., Д. си намерил работа в [населено място], където гледал животни, но продължил да го чува по телефона, помагал му със съвети и пари. И двамата свидетели посочват, че когато научил за катастрофата, на А. му станало лошо, започнал да плаче, казвал, че е останал без баща и няма кой да се грижи за децата му. Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивният съд направил извод, че Д. се е грижил за ищеца А. (давал му пари и го е виждал, идвал и си отивал там, където работи), но доколкото починалият Д. имал още четири други деца, а двамата с ищеца са имали различни постоянни адреси, съдът приел, че по делото не е установено наличие на трайна и дълбока емоционална връзка, присъща на тази между родител и дете, както и особена близост между ищеца и Д., породена от обстоятелството, че Д. и майката на ищеца имат общо дете. По изложените съображения въззивния съд заключил, че ищецът А. А. К. не е материално легитимирана страна да претендира присъждане на обезщетението предмет на иска, което обусловило и извода му за неоснователност на същия. Допълнително съдът посочил, че не се установяват наведените във въззивната жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд, тъй като същият уважил доказателствените искания на ищеца, в съответствие с разпределената доказателствена тежест; при изготвяне на съдебното решение е обсъдил събраните в хода на производството свидетелски показания, които анализирал в съвкупна преценка с останалите доказателства. Касаторът обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда – отхвърляне на иска, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение; следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства извод не е в съответствие със събраните по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност биха довели до други фактически и правни изводи. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с решение №149/03.07.2012г. по г.д.№1084/2011г. на III г.о. на ВКС.; 2/Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма – нито са посочени в пълнота всички доказателства, нито правилно са преценени и това води до постановяване на неправилно решение.; 3/Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие с константната съдебна практика. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 на Тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в решение № 42/05.03.2014 г. по г. д. № 5488/2013 г. на ІV г. о.; определение №1006/15.10.2010г. по г.д.№619/2010г. на ІІІ г.до на ВКС; решение №11/21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ІІI г. о.; решение №87/04.09.1958 г. по г. д. № 55/58 г. на ОСГК на ВС. Наведен е и довод, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК. Поставени са и въпросите: Несъответствието на фактическите изводи на съда както и на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с т.12 от ТР №1/2001г. на ОСГТК на ВКС.; и Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно тези релевантни обстоятелства. По този въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №80/02.06.2020г. по г.д.№4031/2019г. на IV г.о. на ВКС. Всички формулирани въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите принципно са значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в същата разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. Съдът е извел извода за липса на материално правна легитимация на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Д. А. А. въз основа на подробен и цялостен анализ на събраните по делото доказателства, които е преценил в тяхната съвкупност; отчел е вътрешното противоречие в показанията на разпитаните по делото свидетели и несъответствието им с представените писмени доказателства; изложил е становище по наведените в хода на производството възражения. Поставените въпроси са свързани с оплакванията на касатора за неправилност на обжалваното решение, доколкото преценката на съда, дали между ищеца и пострадалото от произшествието лице са съществували отношения като между родител-дете се основава на конкретно установени по делото факти и вътрешното убеждение на съда. Последните не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на обжалването, поради което по поставените въпроси не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да са разрешени в противоречие с формираната съдебна практика. В изложението е формулиран и въпросът: За кръга на лицата имащи право на обезщетение и по-конкретно разполага ли с право на иск за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди син на починал при ПТП мъж, въпреки че бащата не е вписан в акта за раждане, като в последния е посочено, че бащата е неизвестен, при положение, че за починалия се е грижил и фактически е отглеждал, възпитавал и издържал детето и са изградени отношения напълно аналогични на тези родител-дете. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с решение №139/14.01.2020г. по т.д.№2135/2018г. на I т.о. на ВКС. По него е налице задължителна съдебна практика, според която материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961 г., ППВС № 5/24.11.1969 г. и ТР №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска само като изключение – за случаи, в които житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и претендиращия обезщетение да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и продължителност нормално присъщите за съответната родствена връзка. Обжалваното решение е постановено в съответствие с посочените разяснения, доколкото изводът по същество на въззивния съд е обусловен преценката за наличие или липса на съществувала между ищеца и починалия (който той е смятал за свой баща) житейска връзка, която да удовлетворява възприетото в тълкувателното решение изискване за изключителност. Както беше посочено, този извод е направен въз основа на обстоен анализ на доказателствата, при отчитане на тяхното вътрешно противоречие и при съвкупната им преценка и не може да бъде проверяван в производството по допускане на обжалването. В изложението, както и в касационната жалба, не са посочени никакви твърдения обосноваващи значението и обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването по поставените въпроси в хипотезите на т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал.2 от ГПК основания, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2, т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78 от ГПК и направеното искане А. А. К. следва да бъде осъден да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 25, ал.1 от НЗПП от 100 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,