Определение № 508 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2212/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Ц. Х., чрез адв. П. С., против решение № 29/04.01.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 4849/2023 г. С последното е потвърдено в обжалваната част решение от 27.12.2022 г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д. № 73000/2019 г., с което е уважен предявеният от Л. Л. К. срещу В. Ц. Х. иск с правно основание чл. 57, ал. 2 СК за сумата от 6883,26 лева – главница, представляваща обезщетение за ползване в периода 13.08.2017 г.-15.12.2019 г., включително на жилище, находящо се в гр. С., ж.к. Д., бл. ***, вх. А, ет. 5, ап. 19, предоставено за ползване на В. Ц. Х. по реда на чл. 56 СК с решение от 14.05.2013 г. по гр.д. №26172/2012 г. на СРС в размер на средномесечния пазарен наем за ½ ид.ч., съобразно притежаваното от Л. К. вещно право на ползване върху имота, ведно със законната лихва от 19.10.2020 г. до окончателното плащане. Касаторът твърди, че решението е недопустимо, неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК. Моли същото да бъде обезсилено и производството да бъде прекратено, а алтернативно - да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ Искът по чл. 57, ал. 2 СК може ли да бъде осъдителен за заплащане на наемна цена или в производството по чл. 57, ал. 2 СК съдът следва да се ограничи единствено до определяне на същата? Сочи се противоречие с решение №149/01.11.2023 г. по гр.д. №638/2023 г. на IV г.о. на ВКС. 2/ Бившият съпруг дължи ли обезщетение за пазарен наем на неползващия съпруг при положение, че жилището се ползва единствено и само от навършилото пълнолетие дете на бившите съпрузи? Как се уреждат отношенията между навършилите пълнолетие низходящи и родителите по повод ползване на жилище на родителите, респективно ползване жилище, за което родителите имат право запазено право на съвместно ползване? Твърди противоречие с решение №60122/01.11.2021 г. по гр.д. №514/2021 г. на I г.о. на ВКС. Касаторът се позовава и на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение. Твърди, че въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение като постановено при недопустимо изменение на иска с оглед чл. 214, ал. 1, предл. 2 ГПК. Твърди също така, че решението е недопустимо, тъй като при претенция за наемна цена за минал период, основанието на тази претенция не е по чл. 57, ал. 2 СК, доколкото същата касае производство по спорна съдебна администрация. Ответникът по касационната жалба Л. К., чрез адв.Т. П., взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният е приел, че първоинстанционното решение е допустимо при произнасяне от съда по искова молба, чиято нередовност е отстранена с нарочна молба от 21.03.2022 г., с която ищецът е уточнил търсената от него защита. Приел е, че произнасянето на съда е съобразено с постановеното във връзка с първоначалното прекратяване на производството определение № 11962/27.07.2020 г. по ч.гр.д. № 7215/2020 г. на СГС, като въззивен съд и съгласно което при неясни фактически твърдения съдът е длъжен да даде указания на ищеца за уточняване на предмета на спора и надлежните страни по него, а също и споделеното в съдебната практика на ВКС становище, че до връчването на препис на исковата молба ищецът може да измени иска без ограничения. От фактическа страна е установил, че страните по делото са били в брак, сключен на 29.12.1974 г. и прекратен с развод на основание чл. 49, ал. 1 СК с влязло в сила решение №III-90-102 от 14.05.2013 г. по гр.д. №26172/2021 г. на СРС. С бракоразводното решение, по искане на съпругата, семейното жилище е предоставено на В. Х., а Л. К. е осъден да го напусне, като за предоставянето на ползването на имота не е определен наем от съда. Прието е по делото, че още през 2002 г. страните са дарили двата си съсобствени имота на всяко от двете си деца, както следва: с нотариален акт за дарение на недвижим имот ****, том I, рег. ***, дело *** от 2002 г. Л. К. и В. Х. са дарили процесния имот – семейно жилище, с адрес: гр. С., ж.к. •••, бл. ***, вх. А, ет. 5, ап.19 на дъщеря си Д. К.а, а с нотариален акт ***, том I, рег. ***, дело *** от 2002 г. са дарили другия свой имот с адрес: гр. С., ж.к. ••• на сина си – Л. К., като и върху двата имота В. Х. и Л. К. са запазили за себе си пожизнено и безвъзмездно право на ползване. Установено е, че на 07.04.2015 г. по изп.д. № 179/2014 г. по описа на ДСИ на СРС с оглед на постановеното бракоразводно решение е извършен въвод във владение на В. Х., а Л. К. доброволно е предал на взискателя ключовете на апартамента. Прието е, че на 09.12.2014 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и Л. К. е сключен договор за жилищен кредит за покупка на жилище с адрес на имота в гр. С., ж.к. •••, бл. ***, вх. Б, ет. 3. По отношение на пребиваването на Х. е приел, че от представените удостоверения за настоящ и постоянен адрес, издадени на 20.10.2012 г. от Столична община, се установява, че същата е заявила идентичен постоянен и настоящ адрес, съвпадащ с адреса на процесното семейно жилище. Като е съобразил представените доказателства, включително събраните в първоинстанционното производство свидетелските показания, съдът е приел, че Х. е пребивавала в процесното жилище в исковия период, като е посочил, че е без значение за спора дали пребиваването ѝ е било инцидентно или постоянно. С оглед на фактическите твърдения и правни доводи на страните за имуществените отношения между тях, въззивният съд е приел, че основанието на предявения иск е чл. 57, ал. 2 СК във вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД. Извел е от правна страна, че съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е възмездно, т.е. ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го. Посочил е, че правомощието на съда да определи мерките относно ползването на семейното жилище има същата правна природа като правомощието на съда да разпредели ползването на съсобствена вещ - спорна администрация. Отбелязал е, че разликата е единствено в предпоставките - съдът може да разпредели ползването, когато вещта е съсобствена и са налице другите предпоставки на чл. 32, ал. 2 ЗС, докато правомощието на съда по чл. 56 от СК съществува и когато няма съсобственост (собственик е единият съпруг или трето лице). С оглед на изложеното и доколкото по делото е установено, че К. е отстранен принудително на 07.04.2015 г. от процесното жилище, с което се препятства възможността му да упражнява запазеното право на ползване върху ½ ид.ч. от семейното жилище, съдът е намерил, че материалноправните предпоставки за заплащане на обезщетение по чл. 57, ал. 2 СК във вр. с чл. 232, ал. ЗЗД са осъществени и на това основание Х. дължи на ищеца К. обезщетение за времето от принудителното му отстраняване - 07.04.2016 г. до предявяване на исковата молба в съда – 15.12.2019 г. Като се е позовал на заключението по съдебно-оценителната експертиза, съдът е определил размера на обезщетението за лишаване от правото на ползване върху ½ ид.ч. от процесното жилище в размер на 12 976,58 лева. При съобразяване на разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД във вр. с чл. 3, т. 2 от Закон за мерки и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците във вр. с пар.13 от ПЗР на ЗИД на Закон за здравето(обн., ДВ, бр. 44/2020, в сила от 14.05.2020 г.) въззивният съд е приел, че с оглед, че искът е насочен към ответницата В. Х. с нарочната молба от 19.10.2020 г. следва да се приеме, че вземанията, станали изискуеми до 12.08.2017 г., са погасени с изтичането на тригодишен давностен срок, поради което исковата претенция е основателна само за периода от 13.08.2017 г. до 15.12.2019 г. и за сумата от 6883,26 лева. С обжалваното решение е потвърден и изводът на първата инстанция за неоснователност на възражението на Х. за прихващане на паричното вземане по отношение на другия апартамент, върху който бившите съпрузи имат учредено право на ползване. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: За да се допусне касационно обжалване, е необходимо да бъдат установени кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Общата предпоставка изисква формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Допълнителната предпоставка ще е налице, ако в постановеното въззивно решение е разрешен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. По първия въпрос, касаещ характера на иска по чл. 57, ал. 2 СК, не е налице противоречие на цитираната практика с въззивното решение. Като е съобразил фактическите твърдения и търсената от ищеца защита, съдът е приел, че е сезиран с осъдителен иск за плащане на обезщетение от ползващият семейното жилище съпруг на неползващия за лишаването му от ползването на имота за указания минал период и в тази връзка е квалифицирал предявения иск с основание чл. 57, ал. 2 СК във вр. с чл. 232 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 57, ал 1 СК предвижда, че по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи, доколкото изрично не е уговорена безвъзмездност на ползването, възниква наемно правоотношение, т.е. ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия. В практиката на ВКС, обективирана в решение № 199/15.01.2018 г. по гр.д. № 154/2017 г. на ВКС, I г.о. и решение № 71/29.06.2018 г. по гр.д. № 2750/2017 г. на ВКС, II г.о., е прието, че когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е предявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг за минал период, в който не е бил определен наем от съда съгласно чл. 57, ал. 2 СК, искът следва да бъде квалифициран по чл. 57, ал. 2 СК във връзка с чл. 31, ал. 2 ЗС, чието съотношение е на специална към обща разпоредба. Прието е още, че елементите на фактическия състав на търсеното обезщетение по чл. 57, ал. 2 СК и чл. 31, ал. 2 ЗС са същите, като отправянето на нарочна писмена покана не е необходимо, тъй като правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща наемна цена. В случая макар и съдът да е определил правната квалификация по чл. 57, ал. 2 СК във вр. с чл. 232 ЗЗД, а не по чл. 57, ал. 2 СК във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС това не е обусловило различен правен резултат, и е без правно значение, доколкото и в двата случая обезщетението се съизмерява с размера на наема. Следва да се посочи, че цитираното от касатора решение касае различна фактическа обстановка, тъй като в него е претендирано осъждане за заплащане на наемна цена за бъдещ период, какъвто не е настоящия случай. Вторият въпрос не е обусловил изхода на спора в обжалваното решение, доколкото формулировката му не отговаря на приетата от въззивния съд фактическа обстановка, че семейното жилище е било ползвано от ответницата. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства и въз основа на тях е приел, че ответницата е пребивавала в процесното жилище. Дали изводите на съда действително отговарят на събраните по делото доказателства не е предмет на проверка в рамките на производството по чл. 288 ГПК, а едва след допускане на касационно обжалване. Цитираното от касатора решение също е неотносимо, доколкото касае отношенията между навършилите пълнолетие низходящи и родителите им по повод ползване жилище на родителите. Различно е основанието в настоящото производство - обезщетението се претендира на база на влязлото в сила бракоразводно решение, с което ползването на семейното жилище изцяло е предоставено на ответницата и то по нейно искане. Макар и процесният имот да е дарен от родителите на тяхната дъщеря, по делото е установено, че и двамата са запазили безвъзмездно и безсрочно право на ползване върху имота. С бракоразводното решение правото на ползване не се погасява, поради което ищецът е легитимиран да търси обезщетение за неговата част – в случая ½ ид. ч. от правото на ползване, от която е бил лишен. С оглед на изложеното, не е налице основание за допускане до касационно обжалване. По отношение на сочената от касатора вероятна недопустимост на въззивното решение настоящият състав намира следното: В постоянната практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 41/02.02.2012 г. по гр.д. № 1540/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 13/30.01.2019 г. по гр.д. № 2081/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 4/13.04.2020 г. по гр.д. № 1885/2019 г. на ВКС, II г. о. и др., е прието, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая не са налице такива основания, които да обуславят недопустимост на съдебното решение. По отношение на твърденията на касатора за недопустимо изменение на иска следва да се отбележи, че е налице разлика между отстраняване на нередовност на искова молба и изменение на иска по чл. 214 ГПК. Съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК спорният предмет на делото поначало се въвежда от ищеца с исковата молба. Фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието на иска, а петитумът указва вида и съдържанието на търсената защита. В случай че фактическите твърдения в исковата молба са неясни, непълни и/или противоречиви, или има несъответствие между тях и петитума на молбата, съдът служебно на основание чл. 129 ГПК следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Доколкото в настоящото производство съдът е дал указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба и същите са отстранени с уточняваща молба преди връчване на препис на ответника, разпоредбите за изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК не намират приложение. Това е така, защото за проверка на изискванията по чл. 214, ал. 1 ГПК следва исковата молба да е била редовна, т.е. да са ясни и непротиворечиви основанието на предявения иск и петитума, доколкото само в този случай може да се прецени дали се сменя основанието на иска или търсената защита. Решението не се явява недопустимо и като постановено по неправилна правна квалификация по чл. 57, ал. 2 СК. Следва да се посочи, че съгласно мотивите на Тълкувателно решение №2/2012 г. по т.д. №2/2011 г. на ОСГТК правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В случая съдът се е произнесъл по наведените в исковата молба и в молба уточнение към нея обстоятелства, както и е постановил решението си в рамките на търсената защита за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване в размер на наемната цена, съответна на притежаваното от ищеца вещно право на ползване върху процесния имот, предоставен за ползване изцяло на бившата съпруга с решението на съда за прекратяване на брака между страните. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,