Определение № 60284 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1205/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№120764/04.10.2019г., подадена от М. А. Г. от [населено място], срещу решение №6335, постановено на 02.09.2019г. по в.гр.д.№10481/2009г. от Софийски градски съд, II Д въззивен състав, и по касационна жалба с вх.№120832/04.10.2019г., подадена от А. А. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.Д.С., срещу решение №6335, постановено на 02.09.2019г. по в.гр.д.№10481/2009г. от Софийски градски съд, II Д въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 24.07.2009г., постановено по гр.д.№13862/2006г. по описа на СРС, ГО, 29 състав, с което са отхвърлени предявените от М. А. Г. и А. А. Г. срещу ЗАД“Д.“ АД, Столична община и „Б. С.“ АД искове за признаване за установено по реда на чл.97, ал.1 ГПК , че ищците притежават право на собственост по наследствено правоприемство и реституция по чл.2, ал.1 ЗВСВОНИ триетажна масивна постройка, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 191.60 кв.м., състояща се от сутерен с мазета, партерен етаж с два броя магазини с №№1 и 2, два жилищни етажа и таван, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от мястото, в което е построена, съставляващо УПИ ... в кв....по плана на [населено място], местност „Ц.“ и предявения срещу Н. Н. К. по реда на чл.108 ЗС иск за предаване владението на същия недвижим имот. В изложението към подадената от М. А. Г. касационната жалба с вх.№120764/04.10.2019г.се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (т.1 от ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.3 от ТР №2/02.07.2004г. по тълк.д.№2/2004г. на ОСГК на ВКС) по въпроса допустимо ли е въззивната инстанция при императивната норма на чл.269, изр. 2 ГПК да разширява правомощията си, дадени по смисъла на тази разпоредба, и да проверява извън посоченото в жалбата и да разширява правомощията си, при ограничението на закона да се произнася по посоченото във въззивната жалба. Според касатора първоинстанционният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че ищците са правоприемници, доказали своето наследствено правоприемство по закон и реституция като наследници на И. И. П., като във въззивната жалба са развити доводи за неправилно тълкуване на чл.2, и 3 ЗВСВОНИ с оглед събраните по делото доказателства и за неправилност на извода, че имотът, който съществува в реални граници към момента и който е бил отчужден, не подлежи на реституция, тъй като към момента на влизане на реституционния закон в сила (21.11.1997г.) той не се е намирал в патримониума на държавата, общините, общинските юридически лица и другите изброени. Поддържа, че поради тази причина не е ангажирала пред въззивния съд и други доказателства. Поддържа също така, че ако съдът е счел, че делото не е изяснено от фактическа страна досежно пълния обем на правото на собственост, то е следвало служебно да събере доказателствата. С оглед на това счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС по въпроса следвало ли е в подобна хипотеза въззивният съд служебно да събере доказателства, когато това е необходимо за изясняване на делото. Поддържа, че без да се произнесе по нито един от наведените доводи във въззивната жалба, въззивната инстанция е разширила правомощията си като е приела, че решението на първоинстанционния съд е неправилно на друго основание. Твърди, че по делото е установено, че към влизане в сила на реституционния закон обектите в сградата са били собственост на Столична община, като на Д. обекти са били предоставени само за оперативно управление и стопанисване, но не и собственост. За неправилен счита извода на съда, че носителят на застрахователна полица има и право на капитал, като поддържа нарушаване на ТЗ , ЗЗД , Закона за сдруженията от 1907г. и Наредбата-закон за взаимните застрахователни дружества. Поддържа, че в нарушение на практиката на ВКС (т.3 от ТР №3/2013г. на ОСГТК на ВКС), като е приел, че жалбоподателите имат право на собственост върху процесния имот, но не е изяснен неговият обем, въззивният съд не е изпълнил задължението си да събере доказателства, които и когато са необходими, за изясняване на делото от фактическа страна относно обема на правото им на собственост. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос имащ значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно допустимо ли е смесване на членствено правоотношение по повод сключена застраховка със застрахователно дружество със собственост и активи на дружеството, както и с дружествени дялове и дялове от акции. Според касатора въззивният съд е направил неправилен анализ на Наредбата-закон да взаимнозастрахователните сдружения, която касае единствено и само реда и процедурата на дейност на застрахователните дружества и цитираните от съда разпоредби не касаят правото на собственост върху процесния имот. Поддържа, че членствения състав няма нищо общо със собствеността и доказване обема на техните права, които се установяват от представените по делото протоколи от общи събрания, одобрени от съда и касаещи промени на трите застрахователни дружества „З.“, „З.“ и АД „М.“, чийто акционер и собственик, основател и изпълнителен директор през целия период на съществуването му е бил техният наследодател И. И.. Поддържа, че по делото е доказано, че е съсобственик на процесния имот и може да предявява иск по чл.108 ЗС за ревандикация на целия имот, като счита, че точният обем от права, които притежава, при предявен иск по чл.108 ЗС от съсобственик срещу трети лица, е без правно значение, като по въпроса може ли съсобственик да предяви иск по чл.108 ЗС за целия имот срещу трето лице, съдът се е произнесъл в противоречие с решение №711/14.12.2000г. по гр.д.№293/2000г. на IV г.о. на ВКС. Поддържа също така, че след като по делото е установено, че процесният имот е бил отчужден от нейния наследодател И. И., който при това не е бил обезщетен, и е доказано, че тя е негов наследник, то не е длъжна да установява други отрицателни факти, като по делото не се е и твърдяло от ответниците такива факти да са съществували. Посочва, че по делото е представен А. №226/07.08.1950г., като в приложен към ПМС №2187/27.07.1950г. списък процесната сграда е посочена на първо място, а на пета позиция е посочена сградата, закупена от техния наследодател през 1924г. за нуждите на презастрахователното дружество „М.“, вляло се впоследствие в дружество „З.“, които дружества заедно със „З.“ през 1939г. са образували Застрахователно Земеделско Кооперативно Взаимозастрахователно дружество, от което при прекратяване на дейността му от съда е иззета и процесната сграда. Поддържа, че Д. е правоприемник на създадената през 1946г. Д., а не на посочените застрахователни дружества, чиято собственост е била отнета през 1946г. и подлежи на реституция, като в този смисъл съдилищата са се произнасяли в решение от 28.08.2005г. по гр.д.№3067/2004г. по описа на СРС, 49 състав и решение от 09.02.2007г. на СГС, въззивно отделение, втори Д състав, както и в решението на СГС, 5 състав по гр.д.№7540/2011г. Поддържа, че ответницата Н. К. не би могла да придобие имота по давност с оглед разпоредбата на чл.5 ЗВСВОНИ. Поддържа също така, че в нарушение на т.1Г от ТР №4/14.03.2016г. по тълк.д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че процесната сграда е била включена в уставния фонд на Общинска фирма „Б.-С.“, както и че сградата, с изключение на магазини 1 и 2 били отписани и предоставени на СО. Навежда доводи, че заприходяването на един имот в счетоводен баланс на едно юридическо лице, не може според ТР №4/14.03.2016г. да породи право на собственост на това лице. Поддържа също така, че след като още през 1998г. е предявила претенциите си като наследник на съсобственик на имота, то следва да бъде признато правото на възстановяване на собствеността. В допълнение към касационната жалба поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване и по въпроса допустимо ли е в случай, че в хода на процеса за имота, предмет а спора, влезе в сила кадастрална карта, съдът да не укаже на страните и служебно да не събере доказателства относно имота съгласно ЗКИР, като счита, че това нарушение води до липса на предмет на спора, а освен това изиискването за кадастрална карта и скица и описанието на имота касае и вписването на решението в АВ. Поддържа, че пред първоинстанционния съд ищците са оспорили заповедта на областния управител № РД-57-071 от 23.02.2003г., с която е наредено да се отпише от актовите книги за държавна собственост актуваният с А. №.../07.08.1950г. недвижим имот, предмет на спора, с оглед на което поставя въпроса длъжен ли е бил районният съд, а при непроизнасяне въззивният съд, да обявят по реда на косвения съдебен контрол нейната нищожност/недействителност. По така поставения въпрос поддържа противоречие с ТР №6/2006г. и решение №529/09.07.2010г. по гр.д.№1129/2009г. на I г.о. на ВКС. Поставя и въпроса възможно ли е без приложен устав на кооперативното сдружение „М.“, преименовано в „З.“ и последното преименовано също дружество в народно взаимно застрахователно кооперативно дружество, след като извлечения от устава, от значение за функционирането на самото дружество и измененията в устава са вписани в представения от ищците заверен препис от търговския регистър, представени са и други писмени доказателства, следва ли при тези вписвания съдът да прави извод, че без устава не може да се определи състава на дружеството, както и обема на правото им на собственост. Поддържа, че в обжалваното решение съдът не е отговорил и на въпроса, който е от съществено значение за изхода на делото и по който няма спор в съдебната практика (решение №28/08.01.2016г. по гр.д.№3715/2015г. на I г.о. на ВКС) какъв е правният статут на Д., създаден със ЗДЗИ от 1946г. като автономно предприятие и отделна юридическа личност и регистрирания имот в полза на „Д.“ АД с цитираната заповед на областния управител, както и невъзможността издадения констативен нотариален акт, отменен по друго производство, в което те не са били страна, не поражда право на собственост и оттук не е преминал в такъв и по отношение на правоприемника му „П.“ АД, за конституирането на което дружество в процеса първоинстанционния съд направил неправилен извод. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса какъв статут е имало застрахователно дружество „М.“, образувано по реда на Закона за кооперативните сдружения от 1907г. , преименовано в „З.“ и впоследствие преименовано в Народнокооперативно взаимно застрахователно дружество, от което е отнет имотът. Поставя и въпроса пречка ли е в производство по чл.108 ЗС, в което се навеждат, установяват и доказват реституционни права на собственост по чл.2 и 3 ЗВСОНИ и са налице всички предпоставки за настъпването ѝ (имотът е отчужден по силата на един от изброените в чл.2 отчуждителни закони (ЗДЗИ-отм.), сградата съществува в размери и вид, в които е била отчуждена и към момента на влизане в сила на закона имотът е собственост на държавата, общините, общински дружества и такива по чл.61 ТЗ), съдът да се произнесе по отношение правото на собственост та ищците при съответните права, дори и при неустановен обем, т.е. установителния диспозитив, че се признава за установено, че ищците са собственици на процесната сграда със съответните идеални части от нея, още повече, че съгласно трайната практика на ВКС искът може да бъде заведен от всеки един от съсобствениците и да се иска ревандикация на целия имот и искът е заведен срещу лица, които не са носители на правото на собственост, не и срещу останалите съсобственици на имота; длъжен ли е бил районният съд, пред който производството се е движело по реда на ГПК при положение, че не е оспорен обема на претендираното от ищците право на собственост по наследство и реституция, а единствено са наведени възражения относно наследствените права като законни наследници на И. И. П., досежно идентично на същото лице като основател, директор и член на УС на въпросното дружество; след като ищците са доказали правото си на наследство по закон на лицето И. И. и двете съдебни инстанции са приели, че няма спор за идентичност на лицето, следвало ли е да се допусне при спазване на служебното начало с оглед изясняване на делото от фактическа и правна страна, съдебно-счетоводна експертиза, която да изследва баланса и дяловия капитал на дружество „М.“, преименовано в дружество „З.“, преименовано в последното дружество, от което е отнет имотът, като в случая се касае за едно и също дружество, променило единствено и само името си в продължение на 10 години, от момента на създаването му през 1925г. и внасяне на дяловия капитал от основателите, между които и наследодателят на ищците, до момента на прекратяването му през 1946г. по чл.6 ЗДЗИ , които обстоятелства по движение на дружеството са отразени в търговския регистър, преписи от който са приложени, официално заверени от архива на СГС по делото. Поддържа противоречие с т.5 от ППВС №5/1975г. и 6/1968г. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Н. Н. К., чрез процесуалния си представител адв.М. К., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. В изложението към подадената от А. А. Г. касационна жалба с вх.№ 120832/04.10.2019г. касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. На първо място поддържа, че за съдебното заседание на 09.07.2019г. е бил лишен от правото да участва – не е уведомен неговият пълномощник и процесуален представител адв.К., който е подал и въззивната жалба, а призовката е оформена чрез неговата майка и законен представител М. Г., макар да е вече пълнолетен. Конкретен правен въпрос във връзка с това твърдение обаче в изложението не се поставя. Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС (т.1 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС) относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делата с оглед разпоредбата на чл.269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е извършвал контрол на първоинстанционното решение извън посоченото в жалбата и в нарушение на §2, ал.1 ПЗР ГПК е провел производството по реда на чл.196 ГПК – чл.211 ГПК , вместо по чл.269 ГПК. Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС (ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г.; решение №55/03.04.2014г. по търг.д.№1245/2013г. на I т.о. на ВКС; решение №63/17.07.2015г. по търг.д.№674/2014г. на II т.о. на ВКС; решение №263/24.06.2015г. по търг.д.№3734/2013г. на I т.о. на ВКС; решение №111/03.11.2015г. по търг.д.№1544/2014г. на II т.о. на ВКС и решение №149/28.12.2017г. по търг.д.№1604/2016г. на II т.о. на ВКС) въззивният съд се е произнесъл по въпроса какви са правомощията на въззивната инстанция в случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила; длъжна ли е въззивната инстанция да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по наведените в жалбата доводи и възражения в пределите, очертани от въззивната жалба; длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на наведените във въззивната жалба съображения относно всички събрани и релевантни доказателства, възражения и доводи на страните, както и да установи правилна фактическа обстановка въз основа на събраните доказателства и да направи необходимото за събирането и на други доказателства с цел правилното изясняване на делото от фактическа и правна страна; представлява ли допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, както и основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и за отмяна на атакуваното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа, че в нарушение на т.2А от ТР №4/2014 от 14.04.2016г. по тълк.д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС, след като първоинстанционният съд е приел, че ищците са доказали правото си на наследствено правоприемство, въззивният съд не се е произнесъл с установителен диспозитив по предявените по реда на чл.108 ЗС искове. Навежда доводи, че именно защото първоинстанционният съд е приел за установено, че ищците са доказали своето наследствено правоприемство, те не са ангажирали нови доказателства пред въззивния съд в подкрепа на това свое твърдение. С оглед на това оставя въпроса, ако е счел, че делото е останало неизяснено от фактическа страна досежно правото на ищците на собственост, длъжен ли е бил съдът да събере доказателства, когато това е необходимо за изясняване на делото, по който поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Поддържа също така, че без да се произнесе по нито един от доводите, наведени с въззивната жалба, въззивната инстанция е разширила правомощията си в нарушение на т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС като е приела, че обжалваното решение е неправилно, но на друго основание. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на С. като твърди, че във всички осъдителни решения срещу България, заведени от лица с нереализирана реституция, ЕСПЧ се е произнесъл непротиворечиво, че следва да бъде налице справедливо обезщетение, като в случаите ако това не може да стане restitution in integrum, за да не бъде нарушен баланса на Протокол 1 към ЕКПЧ, се дължи пълно обезщетение за реституираните имоти по пазарни цени. Позовава се на делото V. and Others, както и на K. v. B., което установява нарушение на Протокол 1 заради дълга и неоправдана забава на процедурата по реституция. Сочи, че в случая делото е заведено през 2005г. и образувано през 2006г., а въззивното производство е образувано през 2009г. и приключило през 2019г., за което време е проведено само едно съдебно заседание и са направени множество отводи, което е нарушило неговите права, тъй като той искане за отводи никога не е правил. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса допустимо ли е смесване на членствено правоотношение по повод на сключена застраховка със застрахователно дружество със собственост и активи на дружеството, както и с дружествени дялове и дялове от акции. Счита, че въззивният съд се е позовал неправомерно и е направил анализ на Наредбата-закон за взаимнозастрахователните сдружения, която касае единствено и само реда и процедурата на дейност на застрахователните дружества, както и че цитираните от въззивния съд разпоредби от наредбата-закон не касаят правото на собственост върху процесния имот. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса по какъв начин се определя и установява в случаите по чл.3, ал.2 ЗВСОНИ обемът на права (делът от възстановената собственост) на член-съдружник и акционер в капиталово дружество каквито са били осигурително дружество „М.“, преименовано в „З.“ и последното дружество, от което е отнет имотът по силата на чл.6 ЗДИЗ и АД“М.“ с 25.5 акции на наследодателя И. И.. Навежда довод, че този въпрос е бил разгледан в решение на ВКС от 12.04.2011г. по гр.д.№396/2011г. на II г.о. Поддържа противоречие с решение №711/14.12.2000г. по гр.д.№293/2000г. на IV г.о. на ВКС, като твърди, че искът по чл.108 ЗС е действие на обикновено управление, а не акт на разпореждане с имота, поради което може да бъде предявен от отделен съсобственик, който е легитимиран да търси връщане на целия имот. Поставя въпроса длъжен ли е съдът по иск за обикновено управление, какъвто е искът по чл.108 ЗС, който може да бъде заведен от всеки един от съсобствениците в случаите, когато не е заведен срещу съсобственик, а срещу лица, които владеят без правно основание имота или се легитимират с нотариални актове относно несъществуващо право на собственост, при иск по чл.2 ЗВСОНИ, да определя точния размер на квотите от съсобствеността на бившите съдружници; възможно ли е при невъзможност (документите са отпреди 70-100 години и съобразно начина им на отразяване и запазване могат да водят и до непълноти) да се определят точните квоти, съдът да приеме, че правата на съсобствениците са равни; възможно ли е дяловете от съсобствеността да бъдат определени и доброволно от съсобствениците, които с нотариално споразумение да се споразумеят относно ползването на общата вещ. Поддържа, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че по делото е установено наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността, като за правото на собственост върху магазин №1 е водено дело от други съсобственици, като мотивите по него са валидни и по настоящето. Посочва решение от 28.08.2005г. по гр.д.№13067/2004г. по описа на СРС, 49 състав и решение от 09.02.2007г. на СГС, въззивно отделение, II Д състав. Поддържа, че в противоречие с т.1Г на ТР №4/14.03.2016г. по тълк.д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС съдът е приел, че процесната сграда е била включена в уставния фонд на Общинска фирма Б. – С., с изключение на магазини 1 и 2, които били отписани и предоставени на СО, район „С.“, докато според практиката на ВКС е предоставено държавно имущество за стопанисване и управление, без собственост, както и че осчетоводяването или отразяването в баланса на едно юридическо лице не може да породи право на собственост в полза на това лице. Твърди, че сградата е съществувала във вида, в който е била отчуждена по смисъла на т.1 от ТР №1 от 17.05.2005г. по тълк.д.№1/2004г. Поддържа, че обжалваното решение е и явно несправедливо и неправилно, тъй като нарушавайки действащите към образуване на кооперациите ТЗ , ЗЗД и Закон за кооперативните сдружения от 1907г., съдът е направил неправилните си изводи в нарушение на материалния закон и позовавайки се единствено на Наредба-закон за взаимните застрахователни сдружения, който е уреждала единствено и само дейността на тогавашните застрахователни сдружения, но не и собствеността и капитала им. Поддържа също така, че обжалваното решение е и недопустимо, тъй като към момента на произнасянето на първоинстанционния съд не е била влязла в сила кадастралната карта, която обаче влязла в сила към момента на произнасянето на СГС, което определя като липса на предмет на иска – имотът не е индивидуализиран така, както изисква ЗКИР. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба Н. Н. К., чрез процесуалния си представител адв.М. К., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: М. А. Г. и А. А. Г. са предявили срещу „Д.“ АД по реда на чл.97, ал.1 ГПК иск за признаване правото им на собственост по наследствено правоприемство и реституция по чл.2, ал.1 ЗВСОНИ върху триетажна масивна постройка, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 191.60 кв.м., състояща се от сутерен с мазета, партерен етаж с два броя магазини с №№1 и 2, два жилищни етажа и таван, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от мястото, в което е построена, съставляващо УПИ ..., кв.... по плана на [населено място], м.Ц.; срещу Столична община – иск за признаване правото им на собственост по наследствено правоприемство и реституция по чл.2, ал.1 ЗВСОНИ на същата сграда и за предаване владението по реда на чл.108 ЗС върху двата жилищни етажа и тавана на сградата; срещу „Б.-С.“ АД – иск за признаване за установено правото им на собственост по наследствено правоприемство и реституция по чл.2, ал.1 ЗВСОНИ на същата сграда и за предаване владението по реда на чл.108 ЗС върху магазин №1 и магазин №2 от сградата; срещу Н. Н. К. – иск за предаване по реда на чл.108 ЗС на владението върху магазин №2, находящ се на първия надпартерен етаж, вдясно от входа на ЕС на [улица], със застроена площ от 65 кв.м., състоящ се от търговска зала, пробна, склад и помещение за ел.табло, при съседи: вдясно – магазин на [улица], отгоре – апартамент, общинска собственост, отдолу – мазе, заедно с принадлежащото му избено помещение под магазина, както и 11/100 ид.части от общите части на сградата и толкова от дворното място, в което е построена, съставляващо УПИ ..., кв..... по плана на [населено място], м.Ц.. С молба от 05.12.2007г. уточняват, че всеки един от тях притежава по 1/2 идеална част от 1/15 идеална част от процесните недвижими имоти. Претенциите за предаване на владението върху отделните обекти уточняват в проведеното на 07.10.2008г. от първоинстанционния съд открито съдебно заседание. Твърдят, че са законни наследници на И. И. П., починал на 25.11.1957г., който е бил член-кооператор и член на управителния съвет на Земеделско кооперативно взаимнозастрахователно дружество „З.“, образувано по реда на Наредба-закон за взаимнозастрахователните дружества от 1936г., което с н.а.№..., том ..., рег.№..., н.д.№.../1938г. закупило процесната постройка, като поддържат, че съгласно устава на дружеството, регистрирано по ф.д.№144/1925г., членовете на управителния съвет са били и собственици на активите на дружеството, вкл. и на процесния имот. Поддържат, че с определение на съда от 12.11.1948г. с №3199 и на основание чл.6 от Закона за Д. от 1946г., дружеството престанало да съществува, считано от 27.06.1946г. и имуществото му преминало изцяло и по право върху Държавния застрахователен институт (Д.), а впоследствие с ПМС №2187 от 27.07.1950г., собствеността върху имота преминала върху държавата, като бил съставен А. №../07.08.1950г. Считат, че правото на собственост върху процесния имот им е възстановено по реда на чл.2, ал.1 ЗВСОНИ по силата на наследствено правоприемство, като ответникът „Д.“ АД се снабдил с нотариален акт за собственост, издаден въз основа на заповед № РД-97.00-3593/1998г. на Областния управител за деактуване на имота в полза на „Д.“ АД, а ответникът „Б. С.“ АД се легитимира като собственик въз основа на извършено от общината апортиране на имота в капитала на търговското дружество. Поддържат, че правото на собственост е възстановено по реда на чл.2, ал.1 ЗВСОНИ. Ответникът Столична община оспорва иска като поддържа, че ищците не са доказали наследодателят им да е бил собственик на имота. Ответникът Б. „С.“ оспорва иска като поддържа, че не са установени правата на наследодателя на ищците, както и че към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила имотът е принадлежал на търговско дружество, т.е. че предпоставките на ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността не са налице. С определение от 21.11.2008г. по реда на чл.117, ал.4 ГПК като ответник в производството е конституирана и Н. Н. К., която оспорва иска. Поддържа, че представените доказателства не легитимират наследодателя на ищците, както и самите тях, като правоимащи по смисъла на чл.3, ал.2 ЗВСОНИ, както и че собственик на магазин №2 е бил нейният праводател „Б. С.“ АД, че е придобила правото на собственост върху магазин №2 по силата на договор за покупко-продажба, евентуално на основание изтекла в нейна полза кратка петгодишна придобивна давност, вкл. чрез присъединяване на придобивната давност, текла в полза на нейния праводател „Б. С.“ АД. Производството е образувано пред първоинстанционния съд при действието на ГПК , като във въззивното решение е посочено, че делото се разглежда по реда на чл.196 ГПК – чл.211 ГПК , приложими на основание §2, ал.1 ПЗР ГПК. Така изразеното от въззивния съд становище съответства на практиката на ВКС, според която гражданските дела, образувани по искови молби, подадени преди 01.03.2008г., т.е. преди влизане в сила на ГПК от 2008г., се разглеждат както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, по реда на отменения ГПК от 1952г. (решение №877 от 27.11.2009г. по гр.д.№3374/2008г. на II г.о. на ВКС; решение №168 от 02.08.2013г. по гр.д.№580/2012г. на IV г.о. на ВКС; решение №230/15.12.2016г. по гр.д.№2326/2016г. на I г.о. на ВКС). Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, касаещи приложението на разпоредбата на чл.269, изр. 2 ГПК. По делото не съществува спор, че М. А. Г. и А. А. Г. са наследници по закон на И. И. П., починал на 25.11.1957г. – преживяла съпруга и син на починалия на 28.12.2004г. А. С. Г., внук на И. И. П.. От представените по делото удостоверения за наследници се установява, че Б. И. И., съпруга на И. И. П., е починала на 30.07.1950г., след което И. И. П. сключил брак с В. Ч., починала пред 1973г. Б. И. И. и И. И. П. са родители и наследодатели на Б. И. И. – Г., починала през 1989г. и оставила като наследници по закон син А. С. Г. и преживял съпруг П. Г.. А. С. Г. е починал през 2004г. и като наследници по закон оставил преживяла съпруга М. А. Г. и син А. А. Г.. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с н.а. за покупко-продажба на недвижим имот №.., том .., регистър ..., дело №.../1938г. кооперативното застрахователно дружество „З.“ е купило недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] обща площ по нотариален акт от 298 кв.м., а по стара скица – 271.63 кв.м., със застроена масивна триетажна жилищна сграда с площ от 191.60 кв.м., при съседи: Н. Б., търговски кооперативен дом, занаятчийска популярна банка и [улица]. Взето е предвид, че с ПМС №2187/27.07.1950г. за предаване на недвижими имоти от Държавен застрахователен институт (Д.) на държавни учреждения и предприятия срещу заплащане е постановено да се предадат на държавните учреждения и предприятия, на народните съвети и жилищните фондове към тях 88 недвижими имота, като в списъка на имотите и инвентара към тях, които се предават на държавата от Д. срещу заплащане на първо място е посочена сградата на [улица]. Взето е предвид също така, че на основание ПМС №2187/27.07.1950г. е съставен акт за завземане на недвижим имот за държавен №../07.08.1950г., съгласно който имотът се одържавява от 01.09.1950г. и от същата дата се предава за управление на С. „Софжилфонд“ за стопанисване и управление, като в т.6 от акта като заварен ползвател на имота е отбелязан „З.“, а като бивш собственик е посочен Д.. Прието е за установено, че съгласно протокол от 25.07.1956г. на С. „Софжилфонд“ за преоценка на сградата на [улица], имотът е с обща площ от 2 594.68 куб. метра, а в т.1 от протокола е отбелязано, че имотът е придобит с актове №№...., б.с. Ж. Е. А., 360, б.с. Е. А., ..., б.с. Г. А., ..., б.с.Р. А. Д.. Взето е предвид, че на 04.06.1997г. за имота е съставен Акт за частна общинска собственост №..., в който е посочено, че предишен собственик е Д., като имотът е включен в капитала на Б. „С.“ Е. на основание решение №1 с протокол №43 от 1991г. на В. на ОбНС „С.“, а в забележка към акта е вписано, че с решение №46 по протокол №56 от 29.03.1999г. имотът се отписва от баланса на Б. „С.“ Е. с изключение на магазинно помещение, което представлява част от имуществото на „Б. С.“ Е.. Взето е предвид също така, че в акта е вписано, че на основание чл.60 от Закона за общинската собственост и съгласно заповед №РД-57-82/26.02.2003г. на кмета на Столична община имотът се отписва от книгите за общинска собственост. Посочено е, че с н.а. за собственост върху недвижим имот №.., том ..., рег.№..., дело №... от 2003г., съставен въз основа на писмени документи и съгласно чл.483, ал.1 ГПК „Д.“ АД е признато за собственик на процесната сграда, както и че с н.а. за покупко-продажба на недвижим имот №..., том..., рег.№..., дело №... от 2003г. Н. Н. К. е придобила собствеността на процесния магазин №2 от „Б. С.“ АД. Относно членството на И. И. в дружества в периода 1925г. – 1946г.: Прието е за установено от нотариален акт за ипотечен заем №..., том ..., рег.№..., дело №.../1935г., че към датата на съставянето на акта И. И. П. е бил директор на Българско кооперативно осигурително дружество „М.“. От представени извлечения от Дружествения фирмен регистър, воден в периода 1925г. - 1946г. е прието за установено следното: През 1925г. под номера на фирмата