Определение № 3704 от 16.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2436/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. №11826/24.04.2025г. на Б. С. К. и Г. М. К., чрез адв. В. срещу определение №1657/01.04.2024г. по в.ч. гр. д. №445/2023г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение, постановено в производство по чл. 248 ГПК. Жалбоподателите считат определението за очевидно неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и при явна необоснованост. Твърдят, че в отговора на исковата молба са заявили, че ищецът още при предявяване на исковете е знаел, че ответниците са собственици на процесните имоти, което изявление категорично навежда на извода, че предявеният иск е злоупотреба с право, която не следва да се толерира допълнително посредством редуциране на реално заплатено възнаграждение. Излагат, че по делото е представен писмен договор за правна защита и съдействие, с предмет процесуално представителство по гр. д. №9997 по описа на ВРС за 2023г., който е с материален интерес в общ размер на 10500лв., от които непосредствено след сключването му по банков път са платени 6500лв., а остатъка - на десет вноски по 400лв. по банков път в периода от м. Януари 2024г. до м. Октомври 2024г. Не оспорват, че част от предявените насрещни искове за нищожност на придобивната сделка, с която Е. К. се легитимира, като собственик на имот [№], обективирана в НА с дв.вх.рег. №38858/25.11.2022г., поправен с НА с дв.вх.рег. №41450, вх.рег.№ 41779/14.12.2022г. са отделени в друго производство пред ВОС, но считат, че възнаграждение за процесуално представителство и защита се дължи за всеки иск по отделно, независимо от формата на тяхното съединяване. Правилото да се присъждат разноски, сторени в съдебен процес, произтича от целта на същия да защити справедливостта не само от този, който е инициирал процес с неоснователен и/или недоказан иск, но и от ищец, който злоупотребява с процесуални права. Предвид изложеното молят Определение №1657/01.04.2025г. по в.ч.гр. дело №445/2025г. по описа на ВОС да бъде отменено, като бъде уважена молбата им по чл. 248 от ГПК и ищецът К. бъде осъдена да им плати останалата част от претендираните разноски в размер на 9500лв. В изложението към частната касационна жалба се посочва, че въпросите, обуславящи допустимост на касационното обжалване, се отнасят до обхвата на дължимата съдебна преценка досежно определянето на адекватен размер на адвокатско възнаграждение, който следва да се присъди при възражение за прекомерност на претендираното такова или по чл. 38 от ЗА. Касаторите считат, че с обжалвания съдебен акт съдът се е произнесъл и по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по смисъла чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК:

1.„Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и оспорвания на страните, както и всички събрани по делото доказателства, в частност съдебните и извънсъдебните признания на страната, за неизгодни за същата факти?“

2.“При определяне на размера на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА или при сторено възражение за прекомерност на претендираното такова, длъжен ли е съдът да вземе предвид освен правната и фактическа сложност на делото, материалния интерес, процесуалните действия на страните, вкл. и такива обективиращи злоупотреба с право, както и всички признания на неизгодни факти за съответната страна, вкл. посредством конклудентни действия?“

3. „Следва ли съдът, при определяне на размера на адвокатското възнаграждение да съобрази, че оценявайки труда на процесуалния представител на страната, в чиято полза следва да се присъди, следва да съобрази както недобросъвестното поведение на страната, инициирала процеса, така и санкциониращия ефект, който би последвал за насрещната страна, организирала адекватно защитата си, при редуциране на разноските до размер многократно по- нисък от реално сторения, което по своята природа представлява предпоставка за намаляване на патримониума на неиницииращата страна?“.

4. „Редуцирането на адв. възнаграждение, вкл. под минималния размер на заплата за юрисконсулт, представлява ли ограничаване на достъп до правосъдие и възпрепятства ли, вкл. и косвено, упражняването на правото на пълноценна защита?“

Считат, че разглеждането на жалбата и отговорите на поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона, както и развитието на правото, тъй като при наличие на тенденция за необосновано намаляване на размера на адвокатските възнаграждения в процеси, които са инициирани злоупотребявайки с процесуални права, насрещната страна ще бъде принудена да не ползва адекватна правна защита от професионалист или юрист некореспондиращ по опит и избор на страната, с цел да не понесе санкция от лимитирано присъждане на разноски.

Срещу частната жалба е постъпил отговор от ответната страна, в който се изразява становище за нейната допустимост, но неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд по чл. 248 ГПК.

Разгледана по същество същата е частично основателна по следните съображения:

Производството по гр.д. №9997/2023г. по описа на ВРС, е образувано по отрицателни установителни искове за собственост по чл.124, ал.1 от ГПК, предявени от Е. С. К. срещу Б. С. К. и Г. М. К. по отношение на два недвижими обекта, представляващи самостоятелни обекти в сграда /на етаж 2 и 3/. В законоустановения срок, ответниците са депозирали писмен отговор, с който са оспорили предявените искове, като от своя страна са предявили насрещни искове срещу Е. С. К., както следва: положителен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 от ГПК за приемане за установено между страните, че Б. С. К. и Г. М. К. са собственици на процесните два недвижими имота; искове по чл.26 от ЗЗД за прогласяване нищожност на разпоредителната сделка, с която ищцата се е легитимирала като собственик, на основание накърняване на добрите нрави, а в условията на евентуалност – поради липса на съгласие; в условията на евентуалност на исковете по чл.26 от ЗЗД, са предявени искове по чл.135 от ЗЗД за обявяване на същата разпоредителна сделка за относително недействителна.

С определение №5860/22.05.2024г. районният съд не е приел за съвместно разглеждане насрещните положителни искове за собственост по чл.124, ал.1 ГПК поради недопустимост, а насрещните искове за нищожност и относителна недействителност са разделени и изпратени по подсъдност на ВОС.

След депозирана от Е. К. молба за оттегляне на предявените искове, с определение №12700/09.11.2024г. производството по делото е прекратено. По молба на ответниците за допълване на определението за прекратяване в частта за разноските, първоинстанционният съд е постановил определение, с което е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 500 лева в полза на всеки от ищците, като е отхвърлил искането им за присъждане на разноски за разликата над 1000 лева до претендираните 10500 лева.

С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение. Приел е, че от представения договор за правна защита и съдействие от 14.11.2023г., се установява, че Г. К. за себе си и в полза на съпруга си Б. С. К. като ответници по гр.д. № 9997/2023г. на ВРС, е сключила договор за процесуално представителство с адв. Светла В. с договорено възнаграждение 10500 лева, платимо по банков път на 11 вноски, което видно от приложените платежни нареждания е платено изцяло.

Въззивният съд е изложил, че с първоначалната искова молба са предявени два установителни иска за собственост за два отделни недвижими имота, по които съобразно материалния интерес се дължи минимално адвокатско възнаграждение в общ размер 6337,06 лева, от които 3132,80 лева за единия имот, и 3204,26 лева – другия. Посочил е, че насрещните искове за собственост, за нищожност и относителна недействителност, са със същия материален интерес, и доколкото последните са предявени с отговора на исковата молба, то това е избраният път на защита, поради което платеното адвокатско възнаграждение следва да се отнася и за тях. Въпреки това, тъй като насрещните искове за собственост са били изначално недопустими поради идентичния им предмет и страни с първоначалните, поради което не са били приети за разглеждане, а исковете за нищожност и относителна недействителност са отделени за разглеждане в друго производство, в рамките на което ще бъдат присъждани разноски за тях с оглед изхода на делото, съдът е приел, че 1/4 или сумата от 2625 лева от общо заплатения адвокатски хонорар, предвид липсата на изрично посочване, е заплатена по главните искове. Въззивният съд е посочил, че основната фактическа и правна сложност на делото е пренесена в другото производство /образувано по разделените искове/, т.е., че основният обем от очакваната работа, която ще се извърши от адвоката, ще се осъществи по другото дело. В допълнение е изложил, че производството по делото е приключило поради прекратяване, без адвокатът на ответниците да е извършил други процесуални действия освен подаването на отговор на исковата молба. В заключение, въззивният съд, съобразявайки липсата на особена фактическа и правна сложност на главните искове, за които се дължат разноски, техния материален интерес, реално заплатеното възнаграждение по тези искове, и приключването на производството без извършването на процесуални действия в открито съдебно заседание, е споделил извода на районния съд, че следва да бъде присъден адвокатски хонорар в размер на 1000 лева /по 500 лева за всеки ответник/.

За да се произнесе, Върховния касационен съд съобрази следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

При изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по втория, формулиран от жалбоподателите въпрос, доколкото той е обуславящ за изхода на спора и по същността си касае задължението на съда при направено възражение за прекомерност, да определи дължимото адвокатско възнаграждение като съобрази фактическата и правна сложност на делото, както и реално извършената от адвоката дейност, като се има предвид следното:

Присъждането на разноски е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респективно при обжалване пред съответната съдебна инстанция, като по силата на чл. 81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. Същото право съгласно изричната разпоредба на чл. 78, ал.4 ГПК има ответникът и при прекратяване на делото.

Според формираната практика на ВКС, при определяне размера на адвокатското възнаграждение следва да се съобрази положения от адвоката труд съобразно фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника действия. При сключен договор за правна защита и съдействие, преценката се извършва съобразно броя на страните и тяхното процесуално качество, предмета на правния спор, броя и вида на релевираните възражения, наличието или липсата на отклонение от типичното развитие на гражданския процес, вида и обема на търсената съдебна защита, вида и броя на извършените процесуални действия, действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики. При определяне на възнаграждението следва да бъдат отчетени и пазарните цени на адвокатските услуги за процесуална защита по подобни дела.

В настоящия случай посоченото в договора за правна защита и съдействие възнаграждение е договорено общо по делото – за осъществяване на адвокатска защита по предявените срещу жалбоподателите отрицателни установителни искове, за предявените от тях насрещни положителни искове, и по исковете за нищожност и относителна недействителност. Тъй като производството по предявените насрещни положителни искове за собственост е прекратено, а по исковете за нищожност и относителна недействителност- отделено в друго производство, то съответстващото на тези искове възнаграждение не следва да бъде съобразявана. Преценката за размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде извършена с оглед защитата, осъществена срещу предявените от ищцата срещу жалбоподателите два отрицателни установителни иска за собственост по отношение на двата етажа от сграда.

При отчитане фактическата и правна сложност на делото, както и на извършените от процесуалния представител на ответниците действия по делото, изразяващи се в изготвянето на подробен и мотивиран отговор за цялостна защита, с приложени към него писмени доказателства, настоящият състав на съда намира, че на същия следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на по 1000 лв. за всеки от ответниците. Следва да се отбележи, че към момента на сключване на договора, и уговарянето, съответно заплащането на адв. възнаграждение, ответниците не са могли да знаят, че исковете срещу тях в последствие ще бъдат оттеглени.

Предвид горното, обжалваното определение следва да бъде отменено, като вместо това се постанови изменение на постановеното по делото първоинстанционно определение, като общо дължимото на адв. В. адвокатско възнаграждение се увеличи от 1000 лв. на 2000 лв. за двамата ответници.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,