Определение № 2086 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2479/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор С. К.-М., и по касационна жалба на Е. С. С., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Е. Ф., против въззивно решение № 46 от 28.03.2024 г. по в.гр.д. № 483/2023 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 244 от 15.08.2023 г. по гр.д. № 855/2022 г. на Окръжен съд – Добрич. С първоинстанционното решение Прокуратурата е осъдена да заплати на Е. С. С. на основание чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното на 31.01.1991 г. и понастоящем все още висящо наказателно производство по сл. дело № 1 от 1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-II от 1998 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, преобразувано в досъдебно производство № II-048 от 1999 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска – 17.12.2019 г. до окончателното изплащане на присъдената сума. Със същото решение предявеният иск е отхвърлен като неоснователен над присъдената сума от 12 000 лв. до претендираната с исковата молба от 120 000 лв.

В касационната жалба на Прокуратурата на Република България въззивното решение се оспорва като неправилно поради нарушение на процесуалния закон относно размера на обезщетението за неимуществени вреди – твърди се, че същото е необосновано завишено.

Касаторът Е. С. С. обжалва решението като неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, както и в противоречие с чл. 16 от Директива 2012/29 и чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска в пълния предявен размер.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори срещу подадените жалби. Последните са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че срещу Прокуратурата на Република България са предявени искове от Е. С. С. по чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД. От представеното удостоверение за наследници е установено, че ищецът е един от наследниците на С. С. С. /С. С. С./, починал на 11.06.1999 г., срещу когото в периода 1985 г. - 1989 г. са извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за насилствена асимилация, вкл. и промяна на имената на българските граждани с турско етническо самосъзнание. Във връзка с разследването на извършените действия на 31.01.1991 г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. д. № 1/1991 г. срещу Т. Ж. и о. з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл. 162, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Впоследствие, в периода м. 09.1991 г. - м. 01. 1993 г. като обвиняеми са привлечени и други лица, като на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А.. По повдигнатите обвинения е изготвен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 1/1994 г. С разпореждане от 09.02.1995 г. на заместник -председател на Върховния съд делото е прекратено и върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения - идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997 г. е внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания. С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл. д. № 1/1991 г. е изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с постановление от 29.09.1998 г. е преобразувано в сл. д. № 780-11/1998 г. Със същото наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С. на същото основание. В периода от 06.04.1999 г. до 04.12.1999 г. досъдебното производство е спряно поради наличието на множество свидетели в чужбина, а след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999 г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. От доказателствата по делото е видно, че по повод необходимостта от установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намират на територията на Република Турция, по делото са изготвяни следствени поръчки. По тези причина делото е спирано и в периодите от 01.10.2002 г. до 04.07.2003 г., от 04.02.2004 г. до 14.12.2010 г. и от 04.10.2018 г., като е възобновено с постановление от 18.04.2022 г. На 31.05.2022 г. досъдебното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения останал обвиняем, но постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице и наказателното производство отново е възобновено, като към настоящия момент не е приключило.

Съдът е определил като спорни между страните въпросите за какъв период от разглеждане на следственото дело ищецът има право да предяви иска по чл. 2б ЗОДОВ, легитимиран ли е да иска обезщетение за вредите, претърпени от неговия наследодател, налице ли е продължителност на делото в неразумен срок, дали и какви вреди са претърпени, които да са в причинна връзка с това наказателно производство, както и какъв е справедливия размер на евентуално следващото се обезщетение.

По отношение на периода от разглеждането на делото, за който ищецът може да предяви иска си за обезщетение, съдът е приел, че доколкото към датата на влизане в сила на разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ сл.д. № 1/1991 г. е висящо, то същата е приложима по отношение на заведения иск и той следва да бъде разгледан именно по този ред. Надлежната процесуална легитимация на лицето следва от прякото действие на общата разпоредба на чл. 7 от Конституцията на РБ от 1991 г., предвиждаща отговорност на държавата за всички вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи или длъжностни лица, както и непосредствената приложимост на КЗПЧОС, в сила за България от 07.09.1992 г. С оглед приетото са отхвърлени като неоснователни възраженията на Прокуратурата, че искът е недопустим за периода преди приемането на чл. 2б ЗОДОВ.

Като неоснователно е отхвърлено и възражението на Прокуратурата във връзка с процесуалната легитимация на ищеца в качеството му на наследник на С. С. за периода до смъртта на последния. Съдът е посочил, че не се спори, че наследодателят е пострадало лице от деянията, предмет на наказателното производство, имащ правата на жертва и възможността да реализира гражданските си претенции срещу виновните лица. Поради това и същото е производство за определяне на граждански права по см. на чл. 6 § 1 КЗПЧОС от момента на образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези права са могли процесуално да бъдат упражнени. Позовал се е на практиката на ЕСПЧ, както и тази на ВКС, в която се приема, че наследниците на пострадалото лице са процесуално и материалноправно легитимирани да искат и да получат обезщетение за деликта по чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство.

На следващо място съдът е изложил мотивите си за продължителността на делото. Изчислил е, че от образуването на делото на 31.01.1991 г. до момента на устните прения пред въззивната инстанция досъдебното производство е с продължителност от 33 години и един месец. Предвид датата, от която Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ е ратифицирана и влязла сила за България, началният момент за преценка разумността на срока при отчитане стадия на производството към този момент е от 07.09.1992 г. С оглед на това до датата на приключване на устните състезания пред съда е прието, че нарушението продължава и към момента е изминал период от 31 години и 5 месеца. Изхождайки от примерно изброените в чл. 2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните власти и значението на делото за жалбоподателя/, и конкретните обстоятелства по процесното дело, съдът е приел, че този период значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 Конвенцията. Отчел е обстоятелствата, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид характера и фактическия състав на деянията, наличие на повече от един обвиняем и множество пострадали лица, намиращи се на територията на друга държава, но независимо от това е приел, че делото не е проведено с дължимата грижа. Прибягването до инструментите на международната правна помощ е станало в периода 2002-2007 г., към който момент вече е изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване на единствения тогава останал жив обвиняем, въз основа на което е направил извод, че не са положени необходимите усилия за ефективно използване на международноправните инструменти. Съдът е взел предвид също и обстоятелството, че към 1993 г. – 1997 г., когато са внасяни обвинителните актове и разследването на деянията по повдигнатите обвинения, делото е било фактически изяснено. Приел е, че указанията за отстраняване на неточности в обвинителния акт, преповтарянето на някои процесуални действия спрямо обвиняемите и идентифицирането на пострадалите лица, които са посочени като брой в обвинителния акт не обосновават разумност на последвалата продължителност на процеса. Изводът за неоправданото забавяне на производството и неприключването му в разумен срок е изведен и с оглед множеството молби за ускоряване на процеса, подадени през 2018 г. и 2021 г., както и в конкретната хипотеза с оглед обстоятелството, че ищецът и наследодателят му не са допринесли с поведението си за забавяне на производството. В заключение е приел, че не са налице обективни причини, които да са довели до продължителност на производството над 30 години.

По реда на чл. 2б ЗОДОВ се обезщетяват вреди /имуществени и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на делото, но не и вредите, причинени на пострадалия от деянията, предмет на разследването, които имат значение единствено за преценката за значението, което делото е имало за пострадалия. Именно във връзка с последното е отхвърлен доводът на ищеца, че в размера на обезщетението следва да бъде включена и „съответната част за загубените възможности“. Относно неимуществените вреди съдебната практика приема, че съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността. Доколкото по делото не са ангажирани доказателства, опровергаващи твърденията на ищеца, съдът е приел, че той е претърпял /лично и като наследник, встъпил в правата на пострадалия/ претендираните от него неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо баща му репресивни действия няма да бъдат наказани. В същото време съдът е отчел, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. Не е твърдяно и съответно не е и установено воденото производство да е рефлектирало върху начина на живот на пострадалия, респективно ищеца, или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. На основание чл. 52 ЗЗД и съгласно разясненията на ППВС № 4/1968 г., съдът е определил, че справедливият размер на обезщетението за така претърпените неимуществени вреди възлиза на 12 000 лева. При определянето му е отчетена и значимостта на упражнената спрямо наследодателя на ищеца и семейството му репресия през 1985 – 1989 г., съразмерността за обезщетението с обществено-икономическото развитие в страната, както и обстоятелството, че самият факт на осъждането също има репариращ ефект за пострадалия. Не са споделени изложените от ищеца доводи за съобразяване на същия с установени базови размери и стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от нарушения на Конвенцията, като съдът се е аргументирал, че посочените в решенията на ЕСПЧ критерии винаги са прилагани в контекста на конкретния правен спор, поради което обезщетението не зависи единствено от установеното нарушение на конкретна норма на Конвенцията. Като неоснователно е отхвърлено позоваването на постановените от ЕСПЧ решения по делото Mocanu и други срещу Румъния, както и по делото Romanesko срещу Румъния, тъй като присъдените с тези решения обезщетения са за нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процесуален аспект, а не за нарушение по чл. 6, § 1. Посочено е, че в практиката на ВКС последователно се приема, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай и въз основа на конкретните по делото обстоятелства, като за разлика от цитираните от ищеца решения, с които са присъдени обезщетения в размер на 30 000 лв. на ищците, които са били пряко пострадали лица, в настоящия случай ищецът е само един от наследниците, заместил починалия в хода на наказателното производство пострадал. Макар и за периода след смъртта му същият да има качеството на пряко увреден от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, то за предхождащия период той е встъпил в правата на своя наследодател, наред с останалите наследници.

По отношение на предявения иск по чл. 86 ЗЗД за присъждане на дължимата лихва за забава с оглед обстоятелството, че наказателното производство не е приключило и към настоящия момент, съдът се е позовал на практиката на ВКС, според която забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба поради това, че претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска, тоест неразумната продължителност е елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ. Поради това е определил началния момент на дължимост на лихвата от датата на подаване на исковата молба.

Съдът е намерил за неоснователна и частната жалба, подадена от касатора Е. С. срещу определение № 867/16.10.2023 г., с което е оставено без уважение искането му за изменение на първоинстанционното решение в частта му относно присъдените в негова полза разноски. Посочил е, че в ГПК не се съдържа правило, съобразно което сторени от страната разноски за пътни разходи за явяването ѝ пред съда следва да бъдат присъдени като разноски в производството, включително и в случай, че разходът е направен за пътуване на адвокат, както и че тези разходи не представляват разноски в производството.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България е поставен въпрос, свързан с необходимостта от установяването на причинно-следствената връзка между срока на провеждане на наказателното производство и причинените неимуществени вреди на пострадал от това производство, както и втори въпрос, касаещ задължението на съда да прецени всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3/2005г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 4/23.12.1968 г. Поддържа се още наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Е. С. С. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Какво е значението на процесуалното качество на страната по забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност има ли значение за определяне на справедливия размер на обезщетението дали ищецът в производството по чл. 2б от ЗОДОВ има качеството на пострадал по чл. 74, ал. 1 от НПК или такова по чл. 74, ал. 2 от НПК, или пострадал и на двете основания по забавеното наказателно производство? Съответно има ли значение кога ищецът по иска по чл. 2б от ЗОДОВ е придобил качеството на пряка жертва на нарушението по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС като наследник – дали това се е случило в началото на забавеното производство или по-късно?“.

2. „Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и включен в предмета на доказване?“.

3. „Може ли във въззивното производство да се събират доказателства, за съществуването на които страната твърди, че е узнала след подаване на въззивната жалба? Може ли въззивният съд да откаже събирането им с бланкетния мотив, че са преклудирани, без да събере доказателствата, представени с подкрепа на твърдението за узнаване за съществуването на доказателствата за значим факт по делото след подаване на въззивната жалба?“.

4. „Има ли значение за приложението на чл. 2б от ЗОДОВ и за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от нарушението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС (разумен срок) дали пострадалият по едно забавено досъдебно производство е проявявал активност, каква по вид и честота, и какво е значението на тези обстоятелства? В частност как се мери активността на пострадалия?“.

5. „Какво е значението на продължителността на забавеното дело за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение по иск по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“.

6. „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е то?“.

7. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези като израз на общоприетата оценка и възприетото в общественото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид източник?“.

8. „Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията (разумен срок), така че да се получат еквивалентни размери на обезщетението при сходни случаи на обща продължителност и аналогичен срок на забавеното дело?“.

9. „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва да отчете съдът при определянето му?“.

10. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“.

11. „Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи?“.

12. „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“.

13. „Кои правила за разноските са приложими по дела за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС – националните правила или тези, установени в практиката на ЕСПЧ?“.

Във връзка с наведеното към всеки един от въпросите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са посочени конкретните съдебни актове на ВКС, с които според касатора са в противоречие дадените от въззивния съд разрешения. За част от въпросите – шести, осми, единадесети, дванадесети и тринадесети - се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 46 от 28.03.2024 г. по в.гр.д. № 483/2023 г. на Апелативен съд - Варна. Съображенията за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България:

Повдигнатите в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са обусловили дейността на въззивния съд и съответно са от значение за изхода на делото, но са решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и посочената от касатора. Според нея на обезщетяване по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на производството, като ищецът дължи пълно и главно доказване както на вида и размера им, така и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди съществува презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява такива, изразяващи се в обичайните притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. Мотивите на постановеното решение следва да отразяват именно тази преценка на съда как конкретно установените, релевантни за определянето на обезщетението, обстоятелства са се отразили на пострадалото лице и съответно имат какво значение имат за размера на определеното обезщетение. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът подробно е извел обективните обстоятелства от значение за преценката му по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществените вреди. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси в противоречие с трайно установената съдебна практика.

Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е доразвил правните изводи на първоинстанционния по отношение на наведените от страните възражения за правилността на решението, следвайки правилата на формалната логика и съобразно установената фактическа обстановка.

Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Е. С. С.:

Аргументацията на първия въпрос е обвързана с оплакванията на касатора във връзка с определения от съда размер на присъденото обезщетение. Видно от мотивите на обжалваното решение обаче обстоятелството, че касаторът е предявил иска в качеството си на наследник на баща му, пострадал от разследваните престъпления и починал в хода на разследването, е посочено единствено с оглед потвърждаването на процесуалната легитимация на ищеца да търси обезщетение за целия период на забавеното производство. Предвид посоченото, така поставен въпросът няма значението, което му вменява касатора, като го обвързва с правните изводи по правилността на решението, която не е предмет на настоящото производство. Възприетото в цитираното решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр.д. № 4482/2017 г., IV г.о. на ВКС, че ако ищецът встъпва като наследник или правоприемник на досегашната страна по делото, той има право да повдигне оплакване относно цялата дължина на производството, е изцяло съобразено от въззивния съд, поради което по въпроса не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивната инстанция, тъй като подобни оплаквания за разпределението на доказателствената тежест се повдигат за пръв път в изложението. Разпределението на доказателствената тежест се извършва с доклада по делото в първата инстанция, като ищецът не е навеждал възражения във връзка с изготвения по делото доклад.

Третият въпрос не може да обуслови допускането на касационното обжалване, доколкото по същество касае твърдения на страната за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с оглед недопускането на доказателства представени с писмени молба преди откритото по заседание пред втората инстанция. Посоченото е относимо към правилността на решението по същество, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

Във връзка с критериите, които съдът следва да вземе предвид при определянето на вредите, съответно при определяне на размера на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС, са поставените от четвърти до десети въпрос, както и единадесетия въпрос. Същите са принципно относими към дейността на съда с оглед предявения иск, като съдът не се е отклонил от трайната практика по тях, включително и посочената от касатора. В нея е прието, че предпоставките и критериите по чл. 2б ЗОДОВ за възмездяване на вредите от забавяне на досъдебното производство са три и те са идентични с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 КЗПЧОС: фактическа и правна сложност на делото, поведението на страната и поведението на властите. В конкретния случай, при определяне размера на обезщетението въззивният съд е отчел, че с поведението си както наследодателят, така и ищецът не са допринесли за забавяне на производството, като посочването в какви действия се е изразила активността им по делото няма решаващо значение за определения размер на обезщетението. Относно значението на вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, съдът също не се е отклонил от посочената от касатора практика, според която вредите от престъплението имат значение единствено за преценката за значението /залога/, което делото е имало за наследодателя и неговите наследници. В тази връзка съдът е съобразил и възприетото в практиката по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, че самото осъждане на Прокуратурата да заплати обезщетение за забавеното производство има репариращо действие предвид моралния характер на вредите.

При определянето на обезщетението му съдът е съобразил и съдебната практика, основаваща се на възприетото в ППВС № 4/1968 г., че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обективно съществуващи за всеки отделен случай обстоятелства – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последиците, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над разумния срок, предвид спецификите на конкретния казус, поведението на страната в производството, значението на делото за страната, поведението на компетентните органи. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, като сочената от касатора разлика в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона, поради които не е налице и посоченото във връзка с осмия въпрос допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Допълнително следва да се посочи, че аргументацията на част от въпросите в тази връзка е привързана към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Подобни твърдения за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото, също не обуславя допускането на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в която еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В конкретния случай въззивният съд е изпълнил задължението си, като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора.

Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС и по дванадесетия въпрос, касаещ началния момент, от който се дължи лихва за забава при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. В трайната практика на ВКС се приема, че лихвата се дължи от датата на подаване на исковата молба, доколкото забавата по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, обуславяща възникването на правото на мораторна лихва, не може да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично вземане – в случая от януари 1991 г. до момента на предявяване на иска. По въпроса не е налице противоречие с посоченото решение по гр. д. № 5914/2015 г. на IV г. о. на ВКС, тъй като последното е постановено по иск, предявен преди да е уреден пряк ред в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право – тоест не е постановено по иск по чл. 2б ЗОДОВ. Не се установява въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед наведените в изложението твърдения за наличие на противоречива практика, доколкото е налице актуална практика на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о., ГК, решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о. в горепосочения смисъл.

Последният въпрос също не обуславя допускането на касационното обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено определение № 867/16.10.2023 г. по гр.д. № 855/2022 г. на Окръжен съд – Добрич, постановено по реда на чл. 248 ГПК, тъй като противоречието с практиката на ЕСПЧ, на което се позовава касаторът, не е предвидено като основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В допълнение цитираните решения на ВКС, с които се твърди противоречие, касаят приложението на чл. 2б ЗОДОВ, който не урежда правото на страната на разноски, поради което са неотносими към преценката за наличието на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. Не е налице и отклонение от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 78 ГПК, според която разходите за пътуване на адвоката не се включват в деловодните разноски и не могат да се претендират на основание чл. 78 ГПК, съответно и в производството по чл. 248 ГПК. Наличието на трайна съдебна практика по поставения правен въпрос, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва допускането на касационното обжалване и на допълнително посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационната инстанция.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд