Определение № 3959 от 07.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2119/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Р. П., със съдебен адрес [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адв. М. Д., срещу въззивното решение № 379/06.12.2022 г. по в. гр. дело № 572/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е изцяло потвърдено решение № 260032/17.06.2022 г. по гр. дело № 743/2019 г. на Районен съд – Казанлък, с което е отхвърлен предявеният от П. Р. П. против М. К. М. иск по чл. 32, ал. 2 СК за сумата от 10 022,66 лв. В касационната жалба се подържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Ответницата по касационната жалба М. К. М., със съдебен адрес [населено място], оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния ѝ представител адв. Т. Д.. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира се присъждане на направените разноски. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното: Предявеният иск е по чл. 32, ал. 2 СК. Посочено е, че не се спори между страните, а и се подкрепя от представените доказателства, че ищецът и ответницата са бивши съпрузи, чиито брак е прекратен с решение № 261/12.06.2017 г. на Районен съд – Казанлък по гр. дело № 271/2017 г., влязло в сила на 12.06.2017 г. С нотариален акт № ............., том ........., рег. № ..............., нот. дело № ...............от ................г. на нотариус П. К., на 01.09.2010 г. съпрузите са закупили недвижим имот - апартамент № 43, находящ се в [населено място] за сумата 17 800 лв. Установено е, че след прекратяването на брака между страните с решение от 31.08.2021 г. по гр. дело № 2893/2017 г. на Районен съд – Казанлък е извършена делба между тях на жилището, придобито в режим на СИО, като същото е поставено в дял на ответницата и последната е осъдена да заплати на ищеца парично уравнение на дела му в размер на 25 696 лв. в 6-месечен срок от влизане в сила на решението, заедно със законната лихва. В производството по делбата, ищецът е предявил претенции по сметки за същите подобрения, които претендира в настоящото производство, като с влязло в сила решение съдът е отхвърлил иска за подобренията като недоказан, тъй като не е установено същите да са извършени или заплатени от ищеца. Във връзка със същия имот между страните има и влязло в сила решение по гр. дело № 2700/2017 г. на Районен съд – Казанлък, с което е отхвърлен предявеният от ответницата иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК във вр. чл. 21, ал. 4 СК за установяване, че е изключителен собственик на апартамента. В мотивите на съдебното решение, съдът е приел, че недвижимият имот на страните е закупен за сумата 34 666 лв., а не за посочената в нотариалния акт цена 17800 лв. Установено е, че ищцата е изплатила от нейната сметка в банка сумата от 21 366 лв., събирани от преводи от сестра ѝ и родителите ѝ, а ответникът – 13 300 лв., за което е изтеглил кредит на 31.08.2010 г. в размер на 15 400 лв. Със заплащането на тази сума ищецът е станал съсобственик, заедно с ответницата на съответната идеална част от недвижимия имот, поради което не е прието, че тази сума е била изтеглена и вложена за задоволяване на нуждите на семейството. По отношение на събраните по делото свидетелски показания, съдът кредитира като кореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства - заключението на съдебно-счетоводната експертиза, извлечението от банковата сметка на ответницата, както и с трудовата книжка на ответницата - показанията на майката на ответницата относно извършените ремонтни дейности в жилището. Прието е, че показанията на майката на ищеца, както и на третия разпитан свидетел, са в противоречие с останалите събрани по делото доказателства, поради което не са кредитирани. Безспорно установено е извършването на ремонти на жилището на съпрузите, но от показанията на майката на ответницата е установено, че материалите, труда на майсторите и всички разходи по ремонтите са заплащани със средства, изпращани на страните от родителите на ответницата. За същото свидетелства и разпечатката от банковата сметка на ответницата, от която е видно, че по сметката ѝ редовно са постъпвали суми от майка ѝ. На следващо място е посочено, че по делото за делба, ищецът претендира заплащане на идентични подобрения на тези, посочени в настоящото производство, за които твърди, че са направени и заплатени от него с лични негови средства, които твърдения са в съществено противоречие с твърденията му по настоящото дело. Въз основа на посоченото, съдът е приел, че твърденията на ищеца, че средствата от изтегления и рефинансиран от „ОББ“ АД кредит са разходвани за задоволяване на нуждите на семейството, са недоказани, поради което претенцията на ищеца е приета за неоснователна. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът какво е значението на процесуалноправния въпрос за значението на изявленията на страните и доказването на начина на разходване на средствата по заем за нужди на семейството. Твърди се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, във връзка с което са посочени три решения на ВКС. Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19 февруари 2010 г по т. д. 1/2009 г на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл. 281, т. 3 ГПК/. Поставеният от касатора въпрос не е от значение за изхода по конкретното дело, поради което не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обуслови допускането на касационното обжалване. Въззивният съд е основал решаващите си изводи на съвкупността от доказателствения материал по делото – приетата съдебно-счетоводна експертиза, извлечението от банковата сметка на ответницата, свидетелските показания на майка ѝ и пр., а не на изявленията на страните. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания, като съдът изрично е посочил кои факти въз основа на кои доказателства приема за установени, поради което изявленията на страните сами по себе си не са предопределили изхода на делото. Предвид изложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи на ответницата по касационната жалба направените от нея разноски пред настоящата инстанция. С депозирания по делото отговор е направено искане за присъждане на разноски и са представени списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой. Съобразно посоченото на М. К. М. са дължими 1200,00 лв. разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение