Определение № 46 от 28.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 467/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. трето ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 3207/7.12.2021 г. на Е. К. А., в качеството й на наследник на Е. С. С., срещу определение № 342 от 16.11.2021 г. по гр. д. № 772/2021 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното определение е отменено определение № 368 от 22.10.2021 г., постановено по гр. д. № 758/2021 г. по описа на Pайонен съд - Сливница, и вместо това е допуснато обезпечение на бъдещ осъдителен иск с правно основание чл. 75 ЗС за възстановяване на нарушено владение, предявим от П. М. С. и С. Л. С. срещу Е. С. С., по отношение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на АГКК, с площ от 1 575 кв. м, трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - нива, находящ се в землището на [населено място], [община], чрез налагане на следната обезпечителна мярка: спиране на изпълнението по изпълнително дело № 20188640400064 по описа на ЧСИ В. Н., peг. № *, с район на действие СОС. Съдът е изложил, че в молбата за обезпечение се твърди, че предметът на бъдещото исково производство е предявима от молителите против Е. С. С. претенция с правно основание чл. 75 ЗС – за възстановяване на нарушено владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на АГКК, с площ от 1 575 кв. м, трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - нива, находящ се в землището на [населено място], [община]. Молителите били във владение на процесния имот от 2005 г., когато го закупили. С влезли в сила заповеди за изпълнение но чл. 410 ГПК, въз основа на които били издадени изпълнителни листа от 9.06.2017 г. и 26.06.2017 г. по гр. д. № 72312/2016 г. и гр. д. № 72311/2016 г. по описа на СРС, били осъдени да платят на „Ем Ай Ем“ ООД сумата от 2 616 лв. - главница по споразумение от 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 9.12.2016 г. до изплащане на вземането, 294. 45 лв. - разноски по гр. д. № 72312/2016 г. на СРС, 2 607. 60 лв. - главница по споразумение от 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 9.12.2016 г. до изплащане на вземането, 514.12 лв. - неустойка за забава от 15.09.2016 г. до 6.12.2016 г., както и 362.43 лв. - разноски по гр. д. № 72311/2016 г. на СРС. С постановление за възлагане на недвижим имот, влязло в сила на 19.08.2021 г., имотът бил възложен на ответника по бъдещия иск и на 12.11.2021 г. бил насрочен въвод във владение. Молителите ползвали имота като оранжерия и се издържали от производство и продажба на цветя и други декоративни растения. В производството по принудително изпълнение не обжалвали действията па съдебния изпълнител по насочване на изпълнението върху несеквестируемия имот. Съдът е визирал, че процесуалният закон обуславя предоставянето на привременна обезпечителна защита от кумулативната даденост на няколко предпоставки: бъдещият иск следва да е допустим и вероятно основателен, с оглед наличието на писмени доказателства в негова подкрепа (чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК), да е налице обезпечителна нужда и предложената обезпечителна мярка да е подходяща. Изискването за представяне на писмени доказателства, индиция за вероятната основателност на бъдещия иск, не е абсолютно, като разпоредбата на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК допуска възможност обезпечение да бъде наложено, макар и при липса па писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда размер съгласно чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. Софийски окръжен съд е намерил бъдещия иск за допустим. Посочил е, че в производството по чл. 75 ЗС, което молителите възнамеряват да инициират, когато „нарушеното владение“ е извършено чрез действията на съдебен изпълнител, последните (съгласно чл. 358 ГПК) подлежат на проверка за законосъобразност, включително и за спазване разпоредбата на чл. 444 ГПК, като меродавният момент, към който следва да се цени несеквестируемостта, е този на насочване на принудителното изпълнение - в случая налагане на възбраната от съдебния изпълнител. Изложил е (обратно на приетото от районния съд), че всяко физическо лице, извършващо земеделска дейност в земеделско стопанство на територията на страната и издържащо се от тази дейност, попада под закрилата на чл. 444, т. 5 ГПК при индивидуално принудително изпълнение, като липсата на надлежна регистрация по Наредба № 3/29.01.1999 г. към налагане на възбраната не го лишава от тази закрила (като въззивният съд е съобразил в тази връзка обстоятелството, че с частната жалба са представени доказателства за регистрация на молителите като земеделски производители). В производството по бъдещия иск на изследване подлежат следните факти: дали към налагане па възбраната от съдебния изпълнител процесният имот е бил несеквестируем съгласно чл. 444, т. 5 ГПК, дали бъдещите ищци са били земеделски производители - ползвали ли са имота като оранжерия и издържали ли са се от производство и продажба на цветя и други декоративни растения. Основателността на бъдещия иск е обусловена от установяване дали принудителното изпълнение е насочено срещу несеквестируемо имущество, относно което е осъществена публична продан, за да се определи нареждането на съдебния изпълнител за отнемане на имота от ищците за незаконосъобразно и да се постанови възстановяване на нарушеното (чрез незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител) владение. Софийски окръжен съд е счел, че представените към молбата писмени доказателства не са напълно достатъчни за установяване на вероятната основателност на бъдещия иск, но това обстоятелство, както и императивната норма на чл. 390, ал. 4, изр. последно ГПК са го мотивирали да допусне исканото обезпечение при условията на парична гаранция в размер на 1 500 лв. Дал е 1-месечен срок за предявяване на иска, считано от съобщението за това. Жалбоподателката счита атакуваното от нея определение за незаконосъобразно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на очевидна неправилност на определението по въпроса, отнасящ се до приложението на разпоредбата на чл. 75 ЗС и чл. 390 ГПК. Твърди, че бъдещият иск не е допустим, доколкото молителите са разполагали с процесуални средства да обжалват действията на съдебния изпълнител. Доколкото изпълнителното дело е приключило с постановление за възлагане на имота, влязло в сила, то иск с правно основание чл. 75 ЗС е недопустим. В тази връзка Е. А. счита, че съдът се е произнесъл по следния въпрос от значение за точното прилагане на закона: Допустим ли е иск с правно основание чл. 75 ЗС, предявен от лице длъжник по изпълнително дело, за нарушено владение на имот, който е бил предмет на изпълнение по същото изпълнително дело. Жалбоподателката се е позовала и на липсата на достатъчно писмени доказателства в подкрепа на бъдещия иск, както и на липсата на обезпечителна нужда. Изложила е, че предмет на иска по чл. 75 ЗС е нарушено владение, което може да бъде защитавано срещу всяко нарушение. В конкретния случай нарушение на владението липсва. Право на лицето, участвало в публична продан и обявено за купувач, е да иска да бъде въведено в имота по аргумент на чл. 498 ГПК. Въводът може да се извърши срещу всяко лице, което се намира във владение на имота. Отделно от това, ответник по иск по чл. 75 ЗС е лице, което фактически извършва действие, с което пречи на владелеца, отнема му владението или поддържа неправомерно отнемане на владението. Лишаването на владелеца от осъществяваната от него фактическа власт върху имота представлява нарушение по смисъла на чл. 75 от ЗС и в случаите, в които лишаването е извършено на основание протокол на съдебен изпълнител за въвод във владение, когато този въвод е незаконосъобразен. В конкретния случай, такъв въвод във владение липсва. Владелчески искове може да се предявяват от владелеца или от държателя само при нарушено владение, но не и при спокойно владение. Постъпил е отговор на частната жалба от насрещните страни, в който са изложени съображения за неоснователност на същата. Към молбата са представени доказателства, от които е видно, че насроченият първоначално за 27.10.2021 г., а впоследствие за 12.11.2021 г., въвод във владение в имота на купувача по публичната продан е бил отложен. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното: Подадената частна жалба е процесуално допустима. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въз основа на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулирания в изложението към частната касационна жалба въпрос. Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая никакви доводи във връзка с тези предпоставки не са изложени от Е. А. и те не са налице, тъй като е формирана практика на ВКС (решение № 45/3.02.2011 г. по гр. д. № 242/2010 г., І г. о., решение № 125/4.11.2015 г. по гр. д. № 5502/2013 г., ІІ г. о., определение № 81/20.02.2012 г. по ч. гр. д. № 498/2011 г., І г. о., определение № 84/24.04.2019 г. по ч. гр. д. № 430/2019 г., ІІ г. о. и др.), с която, по така формулирания от жалбоподателката въпрос, атакуваното определение е съобразено. Независимо от горното, настоящият съд счита, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на съдебния акт. Очевидната неправилност се състои в извода на Софийския окръжен съд за допустимост на бъдещия иск, въпреки обстоятелството, че П. С. и С. С. са получили единствено уведомление (уведомления) от съдебния изпълнител за насрочен въвод във владение на купувача по публичната продан. Налице е съдебна практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав - напр. определение № 242/8.12.2017 г. по ч. гр. д. № 4336/2017 г. на ВКС, І г. о. и определение № 547/26.11.2018 г. по ч. гр. д. № 4013/2018 г. на ВКС, ІV г. о., съгласно която получаването на съобщения за насрочване на въвод в имота, без такъв действително да е извършен, не съставлява действие, което изключва, ограничава или смущава фактическата власт на владелеца, тъй като не води до промяна на фактическите отношения, поради което иск по чл. 75 ЗС в такава хипотеза е недопустим. В случая П. М. С. и С. Л. С. на практика целят, в противоречие със закона, да постигнат предварително, по реда на обезпечение на бъдещ иск, резултата, който биха получили в исковия процес, при уважаване на владелческия им иск. От друга страна, ако търсената от тях обезпечителна мярка бъде приложена, въобще не би се стигнало до отнемане на владението им върху имота и не биха били налице предпоставките за предявяване на иск по чл. 75 ЗС. Тъй като не може да бъде допуснато обезпечение на недопустим иск, молбата по чл. 390, ал. 4 ГПК в случая се явява неоснователна. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,