Определение № 2010 от 06.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2417/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Министерство на образованието и науката срещу определение № 722 от 15.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 715/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу определение № 325 от 10.01.2023 г. по гр. д. № 2890 /2022 г. на Софийския градски съд, ХІІІ с-в, в частта, с която е прекратено производството по отношение на настоящия жалбоподател, поради отказ от иска. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, поради което иска отмяната му. Ответната страна по жалбата М. П. К. - В. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 2890/2022 г. по описа на Софийския градски съд е образувано по предявени субективно съединени искове на М. П. К. – В. срещу държавата, чрез Министерство на регионалното развитие и благоустройството, Министерство на образованието и науката и Столична община за признаване на установено по отношение на ответниците, че те не са собственици на поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 2219 кв. м, находящ се в [населено място],[жк]. С молба вх. № 70127/26.10.2022 г. ищцата е заявила, че се отказва от иска си по отношение на ответника Министерство на образованието и науката, като поддържа иска си по отношение на другите двама ответници. Прието е, че правилно първоинстанционният съд е прекратил производството по отношение на касатора, тъй като в случая ищцата е предявила отрицателен установителен иск против държавата, чрез МРРБ, която се легитимира формално като носител на правото на собственост чрез издаден акт за публична държавна собственост. Предявяването на иска по този начин е срещу надлежна страна, която претендира да е носител на спорното право и следва да отговаря като типична страна в съответствие с правилото по чл. 26, ал. 2 ГПК, защитавайки собствените си права, докато процесуалната субституция е изключение от това правило. Не следва да намери приложение и разпоредбата на чл. 14, ал. 3 ЗДС, която предвижда, че държавните учреждения, на които е предоставено управлението на държавни имоти, имат право да предявят иск за собственост за тези имоти от името на държавата, тъй като в случая инициатор на съдебния спор е лицето, което отрича собствеността на държавата върху спорния имот. Това лице, като ищец, определя предмета на делото, включително дали да предяви иска директно срещу претендиращата да е носител на материалното право държава, представлявана по закон от министъра на регионалното развитие и благоустройството - чл. 31, ал. 2 ГПК, или срещу съответното учреждение, на което е предоставено управлението на държавен имот. Жалбоподателят няма качеството на задължителен необходим другар на другите ответници, в какъвто случай единствено съдът би могъл да извърши преценка дали да прекрати производството при отказ от иска. Обстоятелството, че процесният имот, част от него или съседен имот, е предоставен за ползване на държавна институция, не променя надлежния ответник, още повече, че искът не е осъдителен за предаване на владението. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е правен интерес Министерство на образованието и науката да бъде конституирано като страна в производството по подаден иск на трето лице с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, спрямо имот – публична държавна собственост, предоставен за управление на образователна институция – първостепенен разпоредител с бюджет към Министерство на образованието и науката; 2. Налице ли е правен интерес Специално училище за ученици с увреден слух „проф. Д. Д.“, [населено място], да бъде конституирано като страна в производството по подаден иск на трето лице с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, спрямо имот – публична държавна собственост, предоставен за управление на образователна институция; 3. Допустимо ли е постановяване на съдебно решение в производството по чл. 124, ал. 1 ГПК, което производство касае вещноправен спор за имот, и в чието производство не участва като ответник лицето, което владее процесния имот на валидно правно основание. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като производството по отношение на Министерство на образованието и науката е прекратено не поради липса на правен интерес за участие в делото, а поради отказ от иска от страна на ищцата по отношение на него. В практиката на ВКС, изразена в решение № 360 от 13.06.2014 г. по гр. д. № 796/2012 г., IV г. о., се приема, че отказът от иск по чл. 233 ГПК, е валидно изявление на страна в съдебния процес, която е носител на правото на иск, с което десезира съда. Това процесуално действие зависи изцяло от волята на ищеца, не се взема съгласие на ответника и съдът проверява дали изхожда от легитимирана страна и дали е направено във рамките на висящ процеса. В случая съдът е приел, че са налице всички предпоставки на чл. 233 ГПК - отказът е направен от легитимна страна, по висящ процес, поради което е породил целените с него правни последици - десезиране на съда и прекратяване на производството по отношение на ответника - касатор. Изцяло неотносим към предмета на спора е и вторият поставен въпрос, тъй като същият не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, доколкото Специално училище за ученици с увреден слух „проф. Д. Д.“, [населено място], не е имало качеството на страна в производството по делото. Последният поставен въпрос също не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Така, както е формулиран, същият касае евентуален порок на постановено по делото решение, поради което би подлежал на разглеждане при неговото обжалване, а не в производството по обжалване на определение, с което частично е прекратено производството поради отказ от иска по отношение на един от ответниците. С оглед изложеното не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване на определението, нито по отношение на поставените въпроси е обоснован поддържаният допълнителен селекционен критерий. Съгласно ТР № 1//2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В случая жалбоподателят не посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното определение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,