Определение № 1569 от 12.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1819/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата С. В. И. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат Г. М. и касационна жалба на ответника ЗК „Лев инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. Г. срещу решение № 233 от 20.06.2023 г. по в. т. дело № 290/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив.

Касаторът С. В. И. /ищца в първоинстанционното производство/ обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП за разликата над 105 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва от 29.10.2020 г. до окончателното плащане на вземането. С въззивния съдебен акт С. В. И. е осъдена на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на ЗК „Лев инс“ АД юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер 100 лв.

Касаторът С. И. прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като моли същото да бъде отменено и вместо това предявеният иск да бъде уважен изцяло. Релевира, че въззивният съд при нарушение на процесуалните правила, е приел за неоснователно оплакването му, че възражението за съпричиняване на ответника било преклудирано, въпреки, че същото било направено извън процесуалните срокове. Поддържа, че е неправилен изводът за допуснато нарушение на чл. 135 ЗДвП от страна на пострадалата, както и за наличие на причинно-следствена връзка между поведението на ищцата и вредоносния резултат.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, приложено към касационната жалба, касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като формулира следните материалноправен и процесуалноправен въпроси:

1. Следва ли да се намалява обезщетението на пострадалия пътник в МПС, след като той не е допринесъл за настъпване на ПТП? Какви критерии следва да изследва съдът при преценка дали поведението на пострадалия е допринесло за настъпване на вредоносния резултат? - противоречие с т. 7 от ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, решение № 54/22.02.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Направеното с отговора на исковата молба възражение от ответника, че причина за настъпване на инцидента се дължи изцяло /на 100%/ само и единствено на поведението на пострадалото лице, счита ли се за възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД без такова да е заявено изрично? - противоречие с решение № 69/15.03.2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Ответникът ЗК „Лев инс“ АД не изразява становище по касационната жалба на ищцата.

Третото лице помагач на страната на ответното дружество А. Т. Н. от [населено място] не изразява становище по касационната жалба на ищцата.

Касаторът ЗК „Лев инс“ АД /ответник в първоинстанционното производство/ обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 45 от 13.02.2023 г. по т. дело № 1074/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от С. В. И. против ЗК „Лев инс“ АД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили при ПТП на 14.10.2016 г., за разликата над 30 000 лв. до 105 000 лв., ведно със законната лихва от 29.10.2020 г. до окончателното плащане на сумата, ответникът ЗК „Лев инс“ АД, е осъден да заплати на ищцата С. В. И. сума в размер 75 000 лв. /допълнително над първоначално присъдените 30 000 лв./ заедно със законната лихва, считано от 29.10.2020 г. до окончателното плащане. С въззивния съдебен акт ЗК „Лев инс“ АД е осъдено да заплати на адвокат Н. Д. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение в общ размер 8 370 лв., от която сума 6 650 лв. за въззивното производство и 1 720 лв. за първоинстанционното производство, по сметка на Апелативен съд – Пловдив държавна такса в размер 3 000 лв. и по сметка на Окръжен съд – Стара Загора държавна такса в размер 525 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като моли същото да бъде отменено и вместо това да бъде потвърдено първоинстанционното решение в съответната отхвърлителна част. Касаторът излага довод, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение. Не оспорва определения от съда размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди, а релевира неправилност относно преценката досежно степента на съпричиняване от страна на пострадалото лице, обуславяща обема на отговорността на делинквента. Сочи, че съдебния състав се е произнесъл при неправилно възприемане на фактическата обстановка и формиране на вътрешното убеждение.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът - ответник релевира довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВКС и решение № 350/17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Касаторът релевира и довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния материалноправен въпрос: Следва ли въззивният съд да определя по-нисък процент на съпричиняване, присъждайки допълнителна сума за обезщетение без да са налице нови факти и обстоятелства извън вече установените и без в хода на съдебното производство да са събирани нови факти от значение за спорното право, които да обосновават определянето на по-нисък такъв размер на сума за обезвреда на неимуществени вреди – болки и страдания?

Ответникът по касационната жалба С. В. И. /ищца в първоинстанционното производство/ чрез процесуалния си представител адвокат Г. М. оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага становище, че формулираните от касатора въпроси са свързани с конкретната фактическа обстановка, не предполагат даване на принципен отговор и не отговарят на изискванията на ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Сочи, че въззивният състав е извършил правилна преценка на фактите и доказателствата, обсъдил е подробно поведението на ищцата и нейния принос при съпричиняването на вредоносния резултат и не се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд.

Касационните жалби са редовни – подадена са от процесуалнолегитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочени са срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да се произнесе по частичната основателност на иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивният съд се е аргументирал с наличието на предвидените в посочената разпоредба предпоставки:

Предвид влязлото в сила решение на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие е уважен за сумата от 30 000 лв., Апелативен съд - Пловдив се е позовал на силата на пресъдено нещо относно основанието /правопораждащите спорните материални права юридически факти/ на предявения осъдителен иск. Съдебният състав е констатирал наличието на валидно застрахователно правоотношение между страните по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, на противоправно деяние от страна на водача на автобус марка „И.“, рег. [рег.номер на МПС] – реализирано на 14.10.2016 г. ПТП по негова вина, и на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и причинените неимуществени вреди на пострадалата.

Въз основа на заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза и показанията на разпитаните свидетели въззивната инстанция е установила следния механизъм на настъпилото ПТП: На 14.10.2016 г. на връщане от екскурзия в [населено място], Турция, около 22.50 часа процесният автобус спрял в центъра на с. Г., [община], област Стара Загора, където част от пътниците слезли; водачът слязъл от автобуса и помогнал на пътниците да вземат багажа си, след което заобиколил автобуса от предната му част и влязъл в него през предната врата; в същото време пострадалата ищца слязла през задната врата, заобиколила автобуса отзад и влязла в предната част на лявото багажно отделение; водачът затворил вратите на автобуса и капаците на багажното отделение, попитал дали всички са по местата си и след като получил утвърдителен отговор се подготвил за потегляне, като следял изгасването на всички индикаторни лампи в таблото за отворени врати и капаци на багажното отделение, както и да няма правостоящи пътници в автобуса. По време на движението към [населено място], [община] някой от пътниците съобщил на водача, че липсва един пътник - пострадалата С. И.; водачът на автобуса решил след като остави пътниците в [населено място] да се върне да потърси ищца та, тъй като на пътя между двете села нямал възможност да обърне посоката на движение заради недостатъчна ширина на платното за движение. През това време пострадалата се е намирала в лявото багажно отделение, като двата й крака под коленете били притиснати от капака и стърчали навън.

Съдебният състав е приел, че водачът на автобуса е имал техническа възможност да забележи краката на пострадалата на светлината на багажното отделение, ако от момента на натискане на копчето за затваряне на капака до момента на затварянето и заключването му /около 11.57 секунди/ е наблюдавал пространството при левия капак в левите долно и горно странични огледала. Направил е извод, че водачът на автобуса е нарушил разпоредбата на чл. 132, т. 2 ЗДвП, според която задължение на водача при превозване на пътници е преди потегляне и по време на движение да осигури всички условия за безопасното им превозване. Водачът не е изпълнил задължението да се увери, че всички пътници се намират вътре в пътното превозно средство, и е предприел маневра потегляне при положение, че един от пътниците не е заел мястото си. Въззивният съд е заключил, че допуснатото нарушение на водача А. Т. Н. е в пряка причинна връзка с получените в резултат на ПТП телесни увреждания от С. В. И., при което са осъществени всички признаци на деликтния състав по чл. 45 ЗЗД, като презумцията на чл. 45, ал.2 ЗЗД не е оборена, респ. при наличие на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е налице основание за ангажиране и отговорността на застрахователя по прекия иск, предявен от пострадалото лице.

Въззивната инстанция е приела, че възражението на ответника за съпричиняване е въведено в рамките на преклузивния срок по ГПК. Констатирала е, че в т. 2 от отговора на исковата молба застрахователното дружество е оспорило исковата претенция, като е направило възражения, че ПТП се дължи изцяло на поведението на ищцата, която е „поела неоправдано висок риск по собствена инициатива, изразяващ се в неправомерно слизане от автобуса без знанието и съгласието на шофьора и без да уведоми някой от останалите пътници за тези свои намерения и впоследствие е извършила действия /влизане в багажното отделение на автобуса и ненавременен опит за излизане оттам/, с които сама се е поставила в изключително опасна и много рискова ситуация, довели до самоувреда на здравето й“, включително се е позовала на нарушение на задълженията й по чл. 135 ЗДвП. Изложила е съображения, че възражението за по-голямото - че поведението на ищцата изцяло е причинило вредоносновния резултат, включва и по-малкото - че това поведение е допринесло за настъпване на същия; в хода на производството и след срока за отговор не са въведени други обстоятелства във връзка с възражението; евентуалното искане, ако становището, че ПТП се дължи изцяло на поведението на ищцата, се отхвърли, да се приеме наличие на съпричиняване, не представлява ново възражение, което да е предявено извън установения от ГПК преклузивен срок.

Въз основа на свидетелските показания въззивният съд е установил, че от страна на водача на автобуса на пътниците са дадени указания да слязат единствено тези, за които крайна спирка на пътуването е [населено място], но ищцата не е спазила указанията. Действието на ищцата „слизане от автобуса“ само по себе си не е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, но последващото й действие - влизане в багажното отделение без да уведоми нито водача на автобуса, нито пътниците, без значение с какви конкретни субективни намерения е станало това, обективно е довело до създаване на предпоставки за възникване на инцидента, при което изпълнява критериите за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съдебният състав е направил извод за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата и като е съпоставил задълженията на водача на автобуса да се увери, че всички пътници са заели местата си в автобуса, особено като се има предвид, че се касае за организирано пътуване /екскурзия/, както и във връзка с установената техническа възможност водачът да забележи краката на пострадалата, подаващи се от багажното отделение, към момента на затваряне на капаците на същото, и задълженията на пострадалата, е определил размера на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата - 30 %.

След анализ на събраните по делото доказателства /заключение на комплексната съдебна автотехническа и медицинска експертиза, заключение на съдебно-психологическа експертиза и свидетелски показания/ въззивният съд е установил вида на травматичните увреждания, проведеното лечение, продължителността на лечебния и възстановителния период, продължителността, вида и интензитета на търпените болки и страдания, причинения дискомфорт, необходимостта от чужда помощ, промяната на начина на живот на ищцата, прогнозите за в бъдеще и е определил обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл. 52 ГПК в размер 150 000 лв. Предвид приетия процент съпричиняване въззивната инстанция е направил извод, че на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение е в размер 105 000 лв., поради което е присъдила допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер 75 000 лв., т. е. разликата над присъдените от първоинстанционния съд 30 000 лв. до дължимите 105 000 лв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните доводи, приема следното:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касаторите правни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

По отношение на посочения от касатора – ищец процесуалноправен въпрос /раздел I, т. 2 от изложението/ не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора – ищец и служебно известните на настоящия съдебен състав постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС /решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 41/26.04.2017 г. по т. д. № 3133/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 66/01.06.2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 18/24.03.2021 г. по т. д. № 696/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 43/26.07.2022 г. по т. д. № 450/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./ приносът на пострадалия като основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за вреди следва да е релевиран надлежно от ответника с възражение пред първоинстанционния съд. Възражението за принос трябва да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде направено в първоинстанционното производство в срока за отговор на исковата молба. То може да бъде релевирано надлежно и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението.

В конкретния случай въззивният съд е съобразил въведените от ответното застрахователно дружество в отговора на исковата молба твърдения за извършени от ищцата конкретни действия, представляващи нарушение на задълженията й като пътник в автобуса, предвидени в чл. 135 ЗДвП, възприел ги е като релевирано в преклузивния срок възражение за съпричиняване и като ги е обсъдил не е процедирал в противоречие с константната практика на ВКС.

Доводите на касатора – ищец и касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по материалноправните въпроси, относими към приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни поради липса на предвидената допълнителна предпоставка, тъй като въпросите не са решени в противоречие с константната практика на ВКС.

В ППВС № 17/18.11.1963 г. /т. 7/, посочените от касаторите и служебно известните на настоящия съдебен състав постановени по реда на чл. 290 ГПК от ВКС множество решения / решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 64/16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ е прието, че за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията или бездействията на пострадалото лице са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД трябва да е направен въз основа на доказан при условията на пълно и главно доказване в процеса принос. Пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно. В множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС /решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 60174/08.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1708/2020 г., I т. о., и др./ се приема, че определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на пострадалото лице с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на пътното произшествие.

В настоящия случай като е приел за основателно и доказано релевираното от ответника по иска възражение за съпричиняване по съображения, че пострадалата ищца не се е съобразила с дадените указания от водача като с това поведение е допуснала нарушение на разпоредбата на чл. 135 ЗДвП, според която пътниците са длъжни да изпълняват указанията на водача и на персонала, обслужващ пътното превозно средство, въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с посочената константна практика на ВКС. Изводът е направен въз основа на установената фактическа обстановка след обсъждане на събраните относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка и след съпоставяне на приноса на водача на автобуса и ищцата за настъпване на вредоносния резултат съобразно практиката на ВКС.

Доводът на касатора – ищец за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК също е неоснователен. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща или отменена правна норма, когато е приложил закон в неговия противоположен смисъл, когато явно е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Неоснователен е и доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част по формулирания правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай касаторът - ответник не е обосновал посоченото основание – не е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на релевантната норма, до различни възприети правни разбирания, или до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството.

Формулираният от касатора – ответник правен въпрос е свързан със задълженията на въззивната инстанция при оплакване във въззивната жалба за неправилно приемане на наличие на принос на ищцата за настъпилия вредоносен резултат. Съгласно константната практика на ВКС, в случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи при преценката за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата ищца или определяне на размера на съпричиняването, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и поддържани в отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК доводи всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства в тяхната съвкупност, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Създадената непротиворечива практика на ВКС не се нуждае от промяна или осъвременяване. В конкретния случай въззивният съд, предвид направените оплаквания за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на 80% принос на ищцата за настъпилия вредоносен резултат, съобразно константната практика е обсъдил събраните доказателства в тяхната съвкупност, възражения и доводи на страните, приел е наличие на съпричиняване от ищцовата страна, съпоставил е приноса на водача на автобуса и на ищцата за настъпване на вредоносния резултат и е определил по-нисък размер на съпричиняване от страна на пострадалата.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Пловдив.

С оглед изхода на спора, направените от касаторите разноски във връзка с подадените от тях касационни жалби остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение