Определение № 195 от 13.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4264/2016 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. Й. Г., понастоящем в Затвора Л., чрез процесуалния представител адвокат З. против въззивно решение № 127 от 6.06.2016г. по в.гр.д. № 127/2016г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 19 от 26.01.2016г. по гр.д.№ 429/2015г. на Ловешки окръжен съд като е отхвърлен иска му против Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2 ал.2 т.3 ЗОДОВ за сумата от 151 814лв.,обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие задържането му под стража по образуваното н.о.х.д. № 591/1997г. на РС Плевен, по което е постановена оправдателна присъда през 2002г. от ВКС, ведно със законната лихва считано от 4.07.1999г. поради погасяването му по давност. Като основание за допустимост касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпрос: „Прилага ли се давност по отношение на претендирано обезщетение на правно основание чл.2 ал.2 т.3 ЗОДОВ и допустимо ли е Прокуратурата да се позовава на такава?, по който счита, че установената практика следва да бъде преосмислена с оглед липсата на изрична норма в специалния закон и наличието на противоречие с принципите на справедливост и законност, които според касатора не позволяват страната, която е причинила вредите да разполага със средство, с което да избягва понасянето на отговорността си. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Акцентира се на същността на института на погасителната давност, като юридически факт, представляващ изрично регламентиран в закон период от време, след изтичането на който се погасява правото на иск за защита на конкретно субективно материално право. Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: Въззивният съд, след като е съобразил всички релевантни за спора факти – на И. Й. Г. е повдигнато обвинение на 9.04.1997г., като му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” за 2г., 1м. и 13дни, което съставлява продължителен период от време /от 21.05.1997г. до 4.07.1999г./, като производството е продължило пет години до 10.01.2002г., когато постановената оправдателна присъда е влязла в сила – е приел, че във връзка с престоя в ареста, ищецът безспорно е претърпял неудобства, притеснения и страдания, свързани с принудителното ограничаване на свободата му. Отхвърлил е иска, с оглед направеното от ответната страна възражение за изтекла петгодишна погасителна давност за иска по чл.2 ал.2 т.3 ЗОДОВ /на 10.01.2007г./ и тригодишна за иска по чл.86 ЗЗД /на 10.01.2005г./, като е съобразено, че иска е предявен на 8.01.2014г. В тази връзка, поставеният от касатора въпрос, касаещ приложението на давността, е от значение за изхода на спора /свързан е с решаващите изводи на съда/, но по него не може да се допусне касационно обжалване, защото не е налице посоченото специално основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1 /19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не е налице създадена поради неточно тълкуване съдебна практика и не може да се говори за необходимост от осъвременяване на тълкуването й, защото въпросът за давността е изрично уреден в закона /разрешението му не е изведено от съдебната практика/. Съгласно §1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ - за неуредените въпроси /какъвто е въпроса за давността/ се прилагат разпоредбите на гражданските закони. Съгласно чл.110 ЗЗД – с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок /за вземането за лихви е предвидена в чл.111 б.”в” тригодишна погасителна давност./ Цитираните норми са ясни и за тях не е налице горепосоченото изискване /характеризиращо термина „развитие на правото”/ - законите да са непълни, неясни или противоречиви. Въпросът за началният момент на погасителната давност е изяснен с т.4 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Всяка една от страните в процеса разполага с правото да прави възражения, включително и за давност. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение