Определение № 312 от 15.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 897/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 630/28.11.2019 г. по в. гр. д. № 1450/2019 г. Старозагорският окръжен съд потвърдил решение № 9/09.01.2019 г. по гр. д. № 2283/2018 г. на Казанлъшкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Техмаш” ООД гр.Казанлък срещу „Таис - 91” АД гр.Казанлък и „Мебели Тиков” ЕООД с. гр., иск по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на продадените с н. а. № .../2018 г. /неправилно посочен, вместо № ..../2018 г./ 5 881/6 291 ид. ч. от ПИ с идентификатор ....... по кадастралната карта на [населено място] на цена 9 086.52 лева.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца, който иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ответници по иска, писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, е получен от „Мебели Тиков” ЕООД; ответникът „Таис - 91” АД не е взел становище.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че по отношение на ПИ с идентификатор ........ по кадастралната карта на [населено място] с площ от 6 291 кв. м. е налице съсобственост между ищеца „Техмаш” ООД и ответника „Таис- 91” АД, както и че на 17.07.2018 г. с н. а. № .../2018 г. „Таис- 91” АД продало на „Мебели Тиков” ЕООД целия съсобствен имот, без преди това да предложи дела си на съсобственика.

Исковата молба на „Техмаш” ООД с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС е заведена в съда на 07.09.2018 г.

На 12.09.2018 г. „Таис- 91” АД и „Мебели Тиков” ЕООД сключили договор за извънсъдебна спогодба, обективиран в н. а. № ......../2018 г., с който се съгласили договорът за покупко-продажба, сключен с н. а. № .../2018 г., да бъде развален по взаимно съгласие, без неустойка на страните, като платеното се върне по банков път.

Н. а. № .../12.09.2018 г. е вписан в Службата по вписванията на 13.09.2018 г. с вх. рег. № ..., акт № ..., т. ..., канц. д. № .........

Впоследствие на същата дата - 13.09.2018 г., е вписана и исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС с вх. рег. № 5556, акт № ..., т...., канц. д. № ......

Спорът между страните по въпроса дали към момента на предявяване на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС е било налице валидно продажбено правоотношение между „Таис - 91” АД и „Мебели Тиков” ЕООД, в което „Техмаш” ООД да може да замести купувача.

Въззивният съд посочил, че съдебният ред за разваляне на договори, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, е приложим в хипотези на спор между страните. При липса на спор и постигнато взаимно съгласие страните по договора за продажба на недвижим имот могат да се откажат от него, като обективират отказа си в последващ договор, който да е извършен във формата на нотариален акт и да има характер на спогодба по чл. 365, ал. 1 ЗЗД. Този последващ договор за спогодба има преобразуващо действие, като с него се преустановява действието на вече възникналата облигационна връзка, която е имала за последица прехвърляне право на собственост, т. е. заличава се едно действие на разпореждане, а по аргумент от чл. 88, ал. 1 ЗЗД развалянето има обратно действие. В този случай следва да се счита, че прехвърлителят по разваления договор е бил собственик на имота и в периода между сключването и развалянето на договора. Въззивният съд приел, че при това положение не е налице валидно продажбено правоотношение между съсобственика и третото за съсобствеността лице, в което другият съсобственик да може да замести купувача чрез иска по чл. 33, ал. 2 ЗС.

Въззивният съд посочил и това, че нотариалният акт, в който е обективиран договорът за спогодба, е вписан преди да е вписана исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС, т. е. той не се явява последващо действие на разпореждане. Поради това спогодбата е противопоставима на ищеца, тъй като само извършените след вписването на исковата молба по чл. 33,ал. 2 ЗС последващи прехвърлителни сделки, представляващи действие на разпореждане, извършено от купувача в полза на трети лица, включително и ако купувачът прехвърли собствеността обратно на другия съсобственик, са непротивопоставими на ищеца и не препятстват правото му да изкупи разпоредения дял /за този извод въззивният съд се позовал на решение № 111/23.03.2012 г. по гр. д. № 718/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. По аргумент от противното следва, че извършените преди вписването на исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС прехвърлителни сделки, представляващи действие на разпореждане, са противопоставими на съсобственика, който желае да изкупи разпоредения дял и препятстват упражняването на това негово право.

По тези съображения въззивният съд потвърдил като правилно първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, предл. 1 ГПК касаторът е поставил три групи въпроси.

На първо място при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпросите:

1. Преустановяването на действието на един договор, който е имал за последица прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот, чрез последващ договор за извънсъдебна спогодба, извършен във формата на нотариален акт, заличава ли първоначалното действие на разпореждане с обратна сила по аргумент от чл. 88, ал. 1 ЗЗД;

2. При преустановяването на действието на един договор, който е имал за последица прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот, чрез последващ договор за извънсъдебна спогодба, извършен във формата на нотариален акт, кой следва да се счита за собственик на имота в периода между сключването на двата договора - продавачът или купувачът по първоначалната разпоредителна сделка;

3. При преустановяването на действието на един договор, който е имал за последица прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот, чрез последващ договор за извънсъдебна спогодба, извършен във формата на нотариален акт, налице ли е ново прехвърляне на правото на собственост от приобретателя на имота към първоначалния прехвърлител или със сделката се заличава действието на разпореждане с обратна сила.

В така поставените въпроси се говори за преустановяване действието на договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот чрез последващ договор за извънсъдебна спогодба, без да се конкретизира какъв е предметът на последващия договор. От данните по делото е видно, че това е договор за разваляне на сключената прехвърлителна сделка. В съдебната практика е прието, че редът за развалянето на договори, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, се предопределя от наличието или липсата на спор между страните по облигационната връзка. В първия случай е приложим съдебният ред и развалянето е последица от съдебното решение, с което искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД се уважава. Във втория случай липсата на спор предоставя на страните възможността да се откажат от облигационната обвързаност по своя воля чрез обективирането на същата в последващ договор, сключен във формата на нотариален акт /определение № 122/29.03.2011 г. по ч. гр. д. № 413/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. Независимо от различните правни средства, както влязлото в сила решение по иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, така и сключената между страните спогодба, имат за правна последица развалянето на договора. А щом постигнатият правен резултат е един и същ, то няма основание, поради което предвиденото в чл. 88, ал. 1 ЗЗД обратно действие на развалянето на договора по съдебен ред да не се прилага и спрямо развалянето на договора по съгласие между страните /разрешение в обратен смисъл не може да се извлече от посочените в касационната жалба решение № 151/09.12.2014 г. по т. д. № 1970/2013 г. на ВКС, І-во т. о., решение № 383/29.01.2016 г. по гр. д. № 2225/2015 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 12/23.05.2018 г. по гр. д. № 834/2017 г. на ВКС, ІІІ-то г. о./. Оттук следва и изводът, че преустановяването действието на договора чрез последващ договор за извънсъдебна спогодба за разваляне не представлява действие на разпореждане с правото на собственост /ново прехвърляне на правото от приобретателя на имота към първоначалния прехвърлител/, а заличаване на действие на разпореждане, при което за собственик на имота в периода между сключването и развалянето на договора се счита прехвърлителят по разваления договор. Законът е приложен в неговия точен смисъл и не е налице непълна, неясна или противоречива правна уредба, чието преодоляване да налага допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Втората група въпроси са поставени при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Неоснователен ли е иск по чл. 33, ал. 2 ЗС в случай, че същият е предявен преди извършването на сделката, с която разпоредените идеални части от недвижимия имот са върнати в патримониума на първоначалния прехвърлител, но исковата молба е вписана след вписването на сделката, с която разпоредените идеални части от недвижимия имот са върнати в патримониума на първоначалния прехвърлител;

2. Кои са правните последици при прехвърлянето на спорното право в хода на висящия процес и по какъв начин това се отразява на съдържанието на съдебното решение.

Не е налице противоречие с решение № 1195/22.12.2008 г. по гр. д. № 4817/2007 г. на ВКС, І-во г. о. При обосноваване на претендираното противоречие касаторът се позовава на тази част от мотивите към съдебния акт, според която „при наличието на последваща сделка, сключена преди да е предявен искът с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС, с който имотът отново е върнат в патримониума на съсобственика, ... не може да се упражни правото на изкупуване по съдебен ред, защото законът изисква това изкупуване на стане при същите условия на сделката, а за случая по същество липсва разпореждане, т. е. сделка, в която да встъпи жалбоподателката”. От изложената в мотивите фактическа обстановка обаче е видно, че последващата сделка - от 25.04.2006 г., е била извършена преди вписването на 22.06.2006 г. на исковата молба за изкупуване на имота, т. е. в това решение на ВКС за релевантен е приет фактът на вписване на исковата молба, а не на предявяването й, както е прието и в обжалваното от касатора решение.

Решение № 807/02.12.2010 г. по гр. д. № 1081/2009 г. на ВКС, І-во г. о., е неприложимо в хипотезата, пред която страните са изправени. То е по въпроса за прехвърляне на спорното право в полза на трето за спора лице в хода на висящ процес, докато в настоящия случай последващата сделка, с която имотът е върнат в патримониума на първоначалния съсобственик, е сключена между страните по делото. Ето защо разпоредбата на чл. 226, ал. 1 ГПК е неприложима в случая.

Неотносими към разглеждания случай са и определение № 170/02.04.2009 г. по ч. гр. д. № 132/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и определение № 336/01.06.2011 г. по ч. гр. д. № 257/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о. Даденото в първото определение разрешение е за извършено от купувача отчуждаване на имота, предмет на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, в полза на трето лице, като последното следва да се счита добросъвестно, ако е придобило права преди вписването на исковата молба, и съответно - недобросъвестно, ако правата са придобити след това. Според второто определение установяване на съществуването на конститутивното право на изкупуване на ищеца по иска по чл. 33, ал. 2 ЗС се явява обуславящо и предпоставящо материалната легитимация на ищеца по чл. 135 ЗЗД, който в качеството си на кредитор иска обявяване на недействителност на извършеното разпореждане с процесния недвижим имот като акт, който го уврежда. Предвид установените по настоящото дело факти такива въпроси като разгледаните в посочените две определения не се поставят.

Последният въпрос, поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е: длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях. Поддържа се противоречие с т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 480/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 221 по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ-ро т. о.

Въззивният съд не е процедирал в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика по приложението на чл. 236, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК за задължението на съда да прецени всички относими доказателства и да обсъди въведените от страните доводи и възражения, като не е обсъдил разпоредбата на чл. 226 ГПК, защото в случая тя не намира приложение.

Не е нарушение на съдебната практика и липсата на мотиви по довода, че развалянето на договора, предмет на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, с извънсъдебна спогодба между сключилите го страни създава възможност за постоянна злоупотреба от страна на продавача- съсобственик на имота, който не желае да предложи идеалните си части на другия съсобственик, като при всеки иск за изкупуване ответниците биха разваляли договора с извънсъдебна спогодба след предявяването на иска, водейки по този начин до отхвърлянето на иска за изкупуване. В случая въззивният съд е придал правна значимост на спогодбата по причина, че тя е сключена преди вписването на исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС, поради което не е било необходимо да обсъжда довода на касатора в изложения смисъл.

Не е нарушение на съдебната практика и необсъждането на довода, въведен от страна на ответника по иска „Мебели Тиков” ЕООД за неприложимост на правото по чл. 33, ал. 2 ЗС в случая, предвид наличието в имота на хоризонтална етажна собственост, тъй като в съсобствения имот съществували сгради, принадлежащи на различни собственици, като всеки от тях желае да продаде собствената си сграда заедно със съответните идеални части от мястото. Касаторът няма правен интерес да поддържа този довод, въведен от насрещна страна, тъй като той изначално отрича правото на изкупуване, каквато не е целта на предявения от касатора иск.

В обобщение - поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Следва да се добави и това, че представените с изложението решения на Старозагорския и на Пловдивския окръжен съд не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която може да обоснове допускане на касационно обжалване, а решение № 153/18.02.2019 г. по гр. д. № 3895/2017 г. на ВКС, І-во г. о., е по въпроса: от кой момент започва да тече преклузивният срок по чл. 33, ал. 2 ЗС за предявяване на иска за изкупуване, който е различен от поставените от касатора въпроси.

Съобразно с изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация „Мебели Тиков” ЕООД следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие № 773564/29.02.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.