Определение № 658 от 27.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2207/2024 г.

Производството по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „УниКредит Булбанк“ АД, чрез процесуалните му пълномощници – адв. Й. С. и адв. С. Шипков, срещу въззивното решение № 506/26.04.2024г., постановено по в.гр.д. № 2940/2023г. на Апелативен съд – София, с което съдът е потвърдил решение № 260862 от 20.06.2023 г. по гр. д. № 5057/2021 г. на СГС, І-8 с-в, за признаване за установено, че ищцата Х. В. М. не дължи на ответника „УниКредит Булбанк“ АД сумата от 65 857, 57 лв., представляваща аритметична разлика между посоченото като дължимо в извлечение по кредит № 3/16.03.2021г. въз основа на договор за банков кредит № 1568/16.04.2008 г. остатъчно задължение за главница към 14.03.2021 г. в размер на 59 104, 91 евро, и действително установения размер на непогасеното задължение в размер на 43 472, 04 лева.

Касаторът поддържа, че постановеното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Твърди, че за да приеме, че сумата е недължима, въззивният съд е счел, че е налице прихващане с недължимо платени лихви за 14 години, но ищцата не била правила такова изрично изявление за извънсъдебно прихващане, а и част от вземанията били погасени по давност. Поддържа, и че не са били налице предпоставките за прихващане по чл. 103 ЗЗД, тъй като вземането за надплатени лихви е спорно. Счита, че направеното от съда тълкуване на клаузата за лихвата по чл. 4.1.а от договора за кредит не е съобразено с разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, и клаузата не е неясна и неразбираема. Твърди, че аргументите на съда за примерния характер на погасителния план и опровергаването на договорното фиксиране на лихвата са неправилни. Счита, че отхвърляйки доводите му, че е допустимо фиксиране на първоначално договорената лихва, въззивният съд е действал противно на съдебната практика. С оглед изложените съображения, претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърляне на исковете.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „При произнасяне по отрицателен установителен иск допустимо ли е съдът да извърши незаявено прихващане между насрещни вземания?; 2. „Допустимо ли е възражение за прихващане да се приема, че е заявено чрез конклудентни действия?“;

3. „Допустимо ли е при разглеждане на искове по чл. 124 ГПК за установяване на размера на задължения между страните, да се включват погасени по давност вземания?“;

4. „При наличие на клауза в договор, съдържаща две части / правило и изключение/, едната от които – изключението, е недействително, следва ли да се възприема за недействителна и другата част от клаузата / правилото/?“.

Касаторът поддържа по първите три въпроса, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, като сочи, че липсва практика на ВКС, а по последния въпрос се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 231 по т.д. № 875/2017г., решение №424 по гр.д. №1899/2015г., решение № 9/27.02.2020г. по т.д. №62/2019г., решение № 92/09.09.2019г. по т.д.№ 2481/2017г., решение № 87/06.11.2019г. по т.д. №848/2017г.

Ответната по касационната жалба страна – Х. В. М., оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 18.07.2024г., подаден чрез адв. Л. - Т.. Твърди, че изложението на касатора не отговаря на селективните критерии по чл. 280 ГПК, а преповтаря касационната жалба, съдържайки оплаквания за неправилност на решението, но не и обосноваване на предпоставки за допускането му до касационно обжалване. Заявява искане да й се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т.2 от ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения от чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с допустим иск по чл. 124 ГПК. Счел е за неоснователно възражението на жалбоподателя за недопустимост на иска, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, но е посочил

и, че ищцата има правен интерес да продължи да изплаща разсрочено кредитното си задължение, като същото да бъде установено точно по размер и съобразно действителните уговорки по договора. Въззивният съд е приел, че възражението на банката, че ищцата не може да се ползва от възможността да предяви установителен иск, тъй като имала възможност да претендира с осъдителен иск връщане на недължимо платеното, е неоснователно, защото страната има право, в рамките на законовите възможности, да избере конкретен път на защита на правата си. Счел е, че е несъстоятелно и оплакването, че с предявения иск по чл. 124 ГПК се заобикаля възможността на банката да релевира възражението си за погасителна давност, с мотиви, че когато едно вземане е погасено по давност, това не означава, че то не може да бъде изпълнено доброволно, а че кредиторът не може да претендира събирането му по принудителен ред, но с погасено по давност вземане може да се извърши прихващане.

САС е приел за безспорно от фактическа страна, че на 16.04.2008г. между банката и ищцата, в качеството й на потребител, е сключен договор за банков кредит за сумата от 76 600 евро, с краен срок за погасяване 10.04.2038г., актуализиран с Анекс № 2. Въззивният съд е приел, че клаузата на т. 11.1.3 от договора за кредит, предвиждаща че "при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, ГЛП по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1.а. и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт", не е индивидуално уговорена, тъй като няма данни да е била изготвена предварително, както и ищцата да е имала възможност да влияе върху съдържанието й. Посочил е, че с клаузата е предвидена възможност за увеличаване на годишния лихвен процент само при неговото увеличаване, но не и за намаляването му. Счел е, че по този начин целият риск от промяна на пазарните условия е възложен върху потребителя, което го поставя в неравнопоставено положение спрямо банката, уговорката е в негова вреда и води до съществено неравновесие в отношенията между страните, т.е. клаузата е неравноправна.

САС е възприел за неоснователно възражението на банката, че в т. 4.1 от договора е налице уговорка за фиксиран лихвен процент. Приел е, че това не съответства и на поведението на банката в хода на изпълнението на договора. Посочил е, че нееднократно Управителният съвет на банката е вземал решения за повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент по кредитите на физически лица в лева. САС е приел, че понятие "премия" като компонент на базовия лихвен процент не е разписано в договора, ищцата не се е съгласявала с подобен механизъм, поради което действията на банката са неправомерни и са в разрез с разпоредбата на чл. 20а ЗЗД. Посочил е, че уговореният годишен лихвен процент е двукомпонентен и се състои от променлива – стойността на Юробора, и константа - надбавка. Счел е, че дължимата лихва е следвало да бъде променяна съгласно измененията на Юрибора, включително и при понижаването му, но банката не е отчитала този обективен фактор, а е приемала решения за задържане на по-високи лихви под формата на неуговорени премии. САС е посочил, че обстоятелството, че е съставен погасителен план за 360 месеца, не е доказателство за фиксиране на лихвения процент, тъй като такъв план се изготвя при всеки договор за кредит, изплащан на анюитети, а и в същия се съдържа уговорка, че е примерен и съобразен с лихвения процент, действащ към датата на изготвянето му, формиран като базисен лихвен процент /лихвен индекс/, с надбавка.

САС е приел за неоснователен и доводът, че наличието на съгласие за уговаряне на "минимален" лихвен процент следвало от клаузата на т. 10.5 от Общите условия на банката. Посочил е, че тълкувайки клаузите на договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, съдът не е подменил вложеното в тях съдържание, но е констатирал, че се нарушават установените правила за защита на потребителя и именно ограничаване на действието на неравноправните клаузи налага горното тълкуване на договорните отношения. Въззивният съд е счел, че за ответника не е съществувало валидно правно основание да получи плащане на лихви в повече от дължимите според курса на месечния Юрибор и тези суми са платени при липса на основание. По отношение на погасителната давност, САС е счел, че има позоваване от страна на банката само във връзка с допустимостта на иска, но не е въведено такова възражение надлежно в отговора на исковата молба и в срока по чл. 367 ГПК, поради което не подлежи на обсъждане в процеса. С оглед горното, и предвид липсата на оплаквания относно изчисленията на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че следва да се признаят за недължими сумите, описани от първоинстанционния съд, съобразно заключението на вещото лице. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС приема, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, т.1 и т. 2 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба.

Първите два въпроса, поставени от касатора, са взаимосвързани и следва да бъдат обсъдени общо. Те касаят несподелените доводи на ответника за изтъкнатата от него недопустимост на иска, обоснована с твърденията му, че липсва надлежно заявено възражение за прихващане от ищцата с надплатени лихви, респ. същото било заявено чрез конклудентни действия и неуточнено. Въпросите са свързани с изводите на съда за допустимост на търсената от ищцата правна защита, но при неточното възприемане от касатора, че се касае за съдебно прихващане по смисъла на чл. 103 ЗЗД, а не за прихващане на изпълнение и преценка относно дължимите по размер суми. Не могат да бъдат споделени твърденията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи, че в исковата молба ищцата не била уточнила с кои лихви по размер и период заявява прихващане, а процесуалното възражение за прихващане можело да бъде направено само чрез насрещен иск или в отговор на първоначален осъдителен иск. Изричните твърдения относно правния интерес не са задължителен реквизит на исковата молба - чл. 127, ал. 1 ГПК, и липсата им не води до нейната нередовност. Преценката за наличие или липса на правен интерес от установителния иск следва да бъде извършена при съобразяване на фактическите твърдения на ищеца, въведени като основание на иска, както и на вида и съдържанието на спорното право. В разглеждания случай искът има за предмет несъществуването на част от вземането на ответника по договора за кредит, респ. съответстващото му по размер задължение на ищцата, и изложените твърдения и петитум са достатъчни да обосноват извод за наличие на правен интерес от търсеното съдебно установяване на частичното несъществуване на задължението й.

Възприетото от въззивния съд разрешение за допустимост на иска е съобразено с постановеното в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013г. по тълк. д № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора е отричаното от него право, като при предявен отрицателен установителен иск, за разлика от останалите искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. Съобразно решението по гр.д. № 391/2012г. на IV г.о. на ВКС, отрицателен установителен иск може да бъде предявен и длъжникът винаги има интерес от такъв, когато съществува спор за вземането. Въззивният акт е съобразен и с даденото с решение № 134/03.08.2017 г. по т. д. № 558/2016 г. на I т.о., ВКС, разяснение относно правната природа на иска, а именно, че отрицателеният установителен иск е с различен предмет от положителния иск за установяване съществуването на правоотношение или от осъдителния иск за реално изпълнение. Отделно от това, следва да се съобразят и дадените разяснения в мотивите към т. 1 на ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК, ВКС, че всеки, който претендира да е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. Проява на диспозитивното начало в гражданския процес е възможността на ищеца, като участник в правен спор, да определи кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от повдигане на спор пред съда винаги произтича от конкретни обстоятелства, за които е заявено твърдение, че са от естество да засегнат правната сфера на ищеца. Защитата на засегнатата страна при предявен отрицателен установителен иск се постига чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. При тълкуване на поставения въпрос, ОСГТК е изложил и допълнителен аргмент за допустимостта на отрицателния установителен иск - правопредпазващото действие на силата на пресъдено нещо. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. Въпросът за интереса от предявяване на отрицателен установителен иск с цел установяване нищожността на клаузи на обвързващ договор е доизяснен в ТР № 1/7.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК, ВКС. В него е изведено, че всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в двата му варианта - положителен и отрицателен, е допустим. За наличие на неяснота, създаваща несигурност в правното положение на ищеца, отстранима със съдебното решение по установителния иск, е достатъчно той като титуляр на материално право да е направил "разумна субективна преценка". В случая САС е изследвал въпроса за правния интерес на ищцата от предявения установителен иск, основавайки съображенията си на решение № 240 от 15.12.2012 г. по гр. д. № 1438/2011 г., ІІІ г. о. на ВКС и при отчитане на постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при допуснато частно касационно обжалване, определение № 571 от 11.03.2024 г. по ч.т.д. № 1363/2923 г. на ІІ т.о. на ВКС. Следователно тези два въпроса не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са разрешени в противоречие с горепосочената практика на ВКС, а съответно на същата, което изключва наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, предвид наличието на горепосочената практика и липсата на предпоставките по т. 3 на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият поставен от касатора въпрос - дали е допустимо при разглеждане на искове по чл. 124 ГПК за установяване на размера на задължения между страните, да се включват погасени по давност вземания, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като на първо място не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че от ответника не е заявено надлежно възражение за погасяване по давност на лихвите за период, повече от три години назад от исковата молба, което е съответно на данните по делото и преценката на съдържанието на подадения отговор по чл. 367 ГПК. САС е счел, че такова възражение за погасителна давност не е направено, следователно въпросът не касае решаващите изводи на въззивния съд по изхода на спора и не може да обоснове общо основание за допускане до касационно обжалване. Дори и въпросът да може да се счете за релевантен, не са налице допълнителните селективни критерии за допускане до касационно обжалване, тъй като има константна практика на ВКС, че е допустимо установяване недължимост на погасено по давност вземане, с което може да бъде направено прихващане. В този смисъл е решение № 60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г. на ВКС, III г.о, в което се посочва, че длъжникът - ищец има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, тъй като и с такова вземане може да се извърши прихващане. В тази насока са и разясненията в Тълкувателно решение №2/18.03.2022 г. по тълк. д. 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика по приложение на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която е необходимо да има две насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи, като е възможно да се извърши прихващане с погасено по давност вземане, когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното вземане, поне изпълняемо. С оглед гореизложеното не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос.

Последният поставен от касатора въпрос – дали при клауза в договор, съдържаща две части / правило и изключение/, ако изключението е недействително, следва да се възприема за недействителна и другата част от клаузата, е общ и теоретичен и не може да се приеме за обуславящ изводите на въззивния съд. Същият е свързан с тезата на касатора, че така както е уговорена лихвата в договора, независимо от недействителността на клаузата за нейната промяна, то тя била с фиксиран размер, което не е възприето от въззивния съд. Апелативният съд не е приел, че следва да не прилага друга част на клаузата, а че точното й съдържание е различно от твърдяното от касатора. Въпросът е свързан с правилността на решението, тъй като конкретните договорни клаузи са предмет на установяване във всеки отделен случай, с оглед възприемането и кредитирането на доказателствата по делото, т.е. не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1 ГПК. Дори и да се счете въпросът за релевантен, въззивният съд не е процедирал в нарушение на практиката на ВКС и е съобразил действителната воля на страните за постигнатото между тях съгласие възнаградителната лихва да е с два компонента, единият променлив. Апелативният съд е приел, че базисният лихвен процент не е фиксиран с размера на индекса EURIBOR към датата на сключване на договора, а се променя ежемесечно, което се отразява на договорената от страните възнаградителна лихва, а оттам и на обусловените от нейната стойност лихви за забава и наказателни лихви. Възприетото от въззивния съд не е в противоречие, а съответно на практиката на ВКС, обективирана в решение № 50190 от 15.12.2022 г. по гр. д. № 470/2022 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, решение № 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и др., което изключва наличието на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовава касаторът.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски.

Ответната по касационната жалба страна претендира присъждане на разноски, а именно адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдвокатурата. Приложен е договор за правни услуги от 18.06.2024г., в който е отразено, че клиентът е материално затруднен и му се предоставя правна помощ безплатно. Защитата на ответницата е осъществена чрез подаване на отговор на касационната жалба, поради което справедливо и обосновано по размер съобразно чл. 36, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 от ЗАдв. се явява присъждане на възнаграждение в размер на сумата от 1200 лв.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение