Определение № 1446 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4298/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Д. М., [населено място], подадена чрез адв.Г. Н., срещу решение № 115 от 04.08.2022 г., постановено по в.гр.д. № 204/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е изцяло отменено решение № 100 от 13.03.2022 г. по гр.д. № 20/2021 г. на Окръжен съд – Велико Търново и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 422 ГПК е прието за установено, че Р. Д. М. дължи на Е. Я. С. сумата от 49 654,00 лв., представляваща дължима главница по договор за паричен заем от 22.10.2015 г., сключен с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.07.2020 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 639/22.07.2020 г. по ч.гр.д. № 1652/2020 г. на Районен съд - Велико Търново, поправена с определение № 1304/30.07.2020 г. по същото дело.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необосновано.

Ответникът по касационната жалба Е. Я. С., [населено място], чрез адв.М. М., оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото. Счита, че всички изводи и констатации на въззивния съд са правилни и законосъобразни и не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД за съществуване на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ – договор за заем с нотариална заверка на подписите. От събраните по делото доказателства, включително обясненията, дадени от страните, е установено, че на 22.10.2015 г. между страните е сключен договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите, в чл. 1 от който е уговорено, че заемодателят предава изцяло и в брой на заемателя парична сума в размер на 50 000 лв., която според чл. 2 заемателят се задължава да върне в брой до 22.10.2018 г. на 36 последователни редовни месечни вноски, подробно посочени с размери, платими на 23-то число на всеки месец, с начало 23.11.2015 г.Съществуването на вземането е оспорено от длъжника-ответник с довода, че не е получил сумата, предмет на договора. За доказване на договора и на факта на предоставяне на паричната сума важат общите правила на ГПК. Въззивният състав е отчел, че в конкретния случай в договора е посочено, че заемодателят предава изцяло и в брой на заемателя паричната сума, която последният се задължава да върне по уговорения начин.В договора липсва отбелязване за възникване на задължение за заемодателят за предоставяне на средствата по банков път, за каквито уговорки възразява ответника. Тълкувайки волята на страните, според правилото на чл. 20 ЗЗД въззивният състав е приел, че от наличието на изричната клауза, че заемодателят предава изцяло и в брой на заемателя паричната сума, а заемателят се задължава да върне на вноски, следва по безспорен начин извода за реалното й получаване.Следователно страните са обвързани от валидно заемно правоотношение. Този извод се подкрепя и от приетите по делото, подписани от страните, документи. Съдът не е възприел като годен източник на информация свидетелските показания на разпитаните свидетели, тъй като е счел, че придобитите от тях преки и непосредствени впечатления касаят преддоговорните отношения между страните. Освен това, в договора за заем ответникът е направил изявление, че се задължава да върне предадената му изцяло и в брой сума, поради което не може да опровергава съдържанието на това изявление в съставения документ със свидетели с оглед забраната на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Не е споделен и доводът на ответника, че сумата не е била действително предадена с оглед забраната на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, тъй като нарушаването на забраната води единствено до възможността за налагане на административна санкция.По отношение на останалите възражения на ответника е прието, че договорът за заем не е нищожен; в хода на процеса не е била оборена от ответника и презумпцията на чл. 26, ал. 2, изр. посл. ЗЗД за наличие на основание на договора и вземането не е погасено по давност, тъй като изискуемостта започва да тече, считано от 23.11.2015 г., и към датата на подаване на заявлението – 17.07.2020 г. петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД не е изтекъл /чл. 422, ал. 1 ГПК/. Извън предмета на делото са уговорките за лихви, поради което съдът не е разглеждал действителността им.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Относно доказателствената тежест за установяване на факта на сключване на договора за заем, предвид обстоятелството, че този вид договори са реални по своя характер, както и вида на провежданото доказване на този факт“.

2. „Чия е тежестта на доказване и какво се доказва при установяване договор за заем – съгласие или предаване на заетата сума?“.

3. „Договорът за заем сам по себе си доказва ли предаването на заемната сума?“.

4. „Обещанието за връщане на сума, инкорпорирано в съдържанието на договора за заем, равнозначно ли е на разписка по чл. 77 ЗЗД?“.

5. „Каква е процесуалната сила и доказателствената стойност на направено съдебно признание на ищеца по делото, съдържащо неизгодни за него факти?“.

6. „Допустимо ли е съдът да приема, че сключеният договор за заем се отнася за суми, предадени от ищеца на ответника в миналото, без да са налице твърдения за това в исковата молба и събрани каквито и да било доказателства?“.

7. „При тълкуването на договора следва ли съдът да се ръководи само от конкретни уговорки в него без да се съобрази целия смисъл, преддоговорните отношения и действителната обща воля на страните?“.

Представени са решения на ВКС, с които се твърди наличие на противоречие. Поддържа се и основанието очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване.

С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира следното:

Първите четири въпроса в същността си се свеждат до един – относно доказването на реалното предаване на заемната сума като част от фактическия състав на пораждането на облигационното правоотношение между страните. Отговорът на поставения въпрос, даден във въззивното решение, относно начина на установяване на реалното предаване на сумата изцяло съответства с установената и безпротиворечива практика на ВКС по същия, в това число и тази, на която се позовава касаторът. Същият намира трайно и последователно разрешение в съдебната практика, която е напълно съобразена от въззивния съд – така например: решение № 271 от 19.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4275/2017 г., Четвърто ГО; решение № 123 от 02.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 959/2011 г., Трето ГО; решение № 20 от 2.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 620/2010 г., Четвърто ГО; решение № 22 от 04.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1743/2020 г., Четвърто ГО и др. Съгласно приетото в тях, при тълкуването на договорите за паричен заем от значение са насрещните изявления на страните и поетото от заемателя задължение за връщане на паричната сума. В частта си, с която документира тези изявления, договорът за заем има характера на диспозитивен документ. Самият договор за заем е реален, поради което се счита сключен от момента, в който се осъществят и двата елемента от фактическия му състав, а именно постигнато между страните съгласие и реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя. Това предаване може да бъде документирано, както в отделен от договора, с който е постигнато съгласието, документ, така и в самия договор. В последния случай в частта си, документираща предаването на сумата, договорът има характера на свидетелстващ документ и служи едновременно като доказателство, че изявленията в него са направени от страните, и като доказателство за факта на предаването на сумата. Затова при спор за действителното съдържание на договора и за предаването на сумата, съдът следва да съобрази и свидетелстващия характер на изявлението, че сумата е предадена на заемателя, който е потвърдил този факт с полагането на подписа си под договора. Апелативният съд се е съобразил изцяло с цитираната практика, поради което не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по поставените въпроси.

По петия въпрос отново не е налице твърдяното от касатора противоречие, доколкото съдът е тълкувал признанието на неизгодния за заемодателя факт, с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото.

Шестият въпрос се явява неотносим, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция, които се основават на цялостната преценка на доказателствения материал, а не единствено на твърдението на ищеца относно произхода на дълга.

Последният въпрос относно тълкуването на договора е обусловил дейността на въззивната инстанция при решаването на спора, но отново не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Действителната обща воля на страните е преценена в контекста на всички уговорки, с оглед характера на задължението и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика. В съответствие с приложената съдебна практика, въззивният съд е тълкувал само изявената от страните действителна воля, а не предполагаемата такава.

Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването ѝ от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността поставеният въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава бланкетно.

Не се констатират също така такива пороци на съдебното решение, които да обосновават допускането му до касационен контрол в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – поради „очевидна неправилност“. Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационното обжалване се характеризира с особено тежки пороци, свързани с формиране и обективиране волята на въззивния съд, водещи до неправилност на съдебния акт, а именно: когато е налице нарушение на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, както и нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая посочените пороци не са налице. Съдът е формирал собствени правни изводи относно установените обстоятелства, изложил е мотиви по отношение на доводите и оплакванията на страните, както и конкретни съображения относно предпоставките за уважаване на предявените искове. Съобразено е с трайно установената съдебна практика на ВКС по разрешаване на правни спорове относно дължими суми по договор за заем, предпоставките за уважаване на претенцията за връщане на сумата и разпределението на доказателствената тежест относно подлежащите на установяване факти.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя касационни основания.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника по касационната жалба се дължат направените от него разноски в размер на 50,00 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение