Определение № 466 от 22.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против постановеното на 25.08.2011 год. решение № 375 по гр.д.№ 481 / 2011 год. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 14.03.2011 год. по гр.д.№ 914 / 2010 год. на Районен съд - Гоце Делчев, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Е. Д. П. иск, с правно основание чл.422 от ГПК, за установяване по отношение на [фирма], че същата дължи на дружеството сумата от 14 769 лева, на основание запис на заповед от 14.12.2009 год.. К. оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.266 ал.3 вр. с чл. 145 и чл.146 ГПК, лишили го от възможността за адекватна защита. Формулира основания за допустимост на касационното обжалване в хипотезите на чл.280 ал.1 т. 1 от ГПК. Ответната страна - Е. П. - не е взела становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение, констатира че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и съдържа реквизитите съгласно чл.284 от ГПК, като изхожда от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК, за установяване задължение на ответницата по запис на заповед от 14.12.2009 година, издаден от същата в полза на [фирма]. Ответницата, навеждайки доводи за недействителност на менителничния ефект - издаването му при заплаха, упражнена от представители на ищеца, обосноваващо унищожаемост / чл. 30 ЗЗД /, паралелно е възразила, че като служител на дружеството [фирма], упражнявайки трудова функция – управител на магазин, е била набедена за липси на стоки - собственост на ищцовото дружество, които [фирма], намиращо се в облигационно правоотношение с [фирма], е продавало от името и за сметка на ищеца, като издадената запис на заповед обезщетява ищеца – собственик на стоките, за тия именно липси. По същество ответницата сочи каузално / трудово / правоотношение с трето лице, спорна, като възникнала, отговорност по което е обусловило издаването на менителничния ефект, но не в полза на работодателя, а в полза на ищеца, без да е налице основание за отговорност спрямо последния. При тази позиция на ответницата, именно ищецът, потвърждавайки така заявените факти по основанието за издаването на записа на заповед – констатирани липси на стоки, поверени на [фирма] за продажба, е заявил наличие на извъндоговорно основание за отговорността на ответницата, но спрямо себе си. Менителничният ефект се твърди издаден в обезпечение вземане на ищеца от обезщетение за вреди, съизмерими със стойността на липсващите стоки / изрично - раздел ІІІ на допълнителна искова молба и раздел ІV на въззивна жалба /. С предварителния си доклад по делото - определение № 3220 / 11.10.2010 год., а и с окончателния такъв – с.з. от 01.11.2010 год. - първоинстанционният съд, при така разменените становища, не е указал на ищеца установяване на конкретни факти и обстоятелства, като единствено му е указал да допълни и уточни искането си пред съда, предвид желанието да бъде установено парично задължение въз основа на менителничния ефект и взетото становище по отговора на ответницата. Тези му действия касаторът намира в нарушение разпоредбите на чл.145 и чл.146 ГПК, с което изрично е мотивирал и въззивната си жалба. Въззивният съд е разгледал наведените доводи за процесуални нарушения и е приел, че липсват такива, на основание което е отхвърлено и доказателственото искане на ищеца по чл.266 ал.3 от ГПК. Приел е, че съдът е задължен да даде указания по твърдени от страната факти, както и че не е длъжен да сочи недостатъчност на събраните доказателства, освен в случай, че същите са негодни като доказателствени средства. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния, като изрично е посочил ,че отговорността за липси на работник или служител, констатирани при изпълнение на възложена му трудова функция по събиране, съхраняване, разходване и отчитане на парични средства, каквато е функцията на ответницата, е отговорност към работодателя - трето за спора лице - [фирма]. Действително мотивите на съда са непоследователни, доколкото коментират и липса на доказани вреди за ищеца, но по същество не се основават на недоказани вреди по твърдяно каузално правоотношение между ищеца и ответницата. В обосноваване допустимост на касационното обжалване [фирма] формулира три въпроса .Първият от тях е фактологично обусловен - по преценка допуснати конкретни нарушения на чл.7, чл.145 ал.1 ал.2 и чл.146 ал. 1 т.5 и ал.2 на ГПК, при това от първоинстанционния съд и като такъв е изначално неотносим към въззивното решение. Същият не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като не предпоставя еднозначен отговор, базиран на правни изводи на въззивния съд по приложението на процесуалния закон и практиката по приложението му, а предпоставя проверка и извод, които са предмет на касационното производство по същество, на основанията по чл.281 т.3 от ГПК. Значението на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, спрямо правораздавателната дейност и постановения съдебен акт от въззивната инстанция, са предмет на втори и трети въпроси. Същите, конкретизирани съгласно правомощието на касационната инстанция по т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, са: 1 / Ако първоинстанционният съд е допуснал нарушения на чл. 7, чл.145 и чл.146 от ГПК / в конкретния случай - по указване на страната за кои факти и обстоятелства не сочи доказателства, както и по указване разпределението на доказателствената тежест за установяване на каузално правоотношение с ответницата /, въззивният съд допуска ли нарушение, в случай че сам не извърши тези действия и ако не ги извърши, какви са правните последици от това ? и 2 / При допуснати нарушения от първоинстанционния съд на чл.7, чл.145 ал.1 и чл.146 ГПК ,свързани с доказването и направено доказателствено искане, неуважено на основание на чл.266 ал.3 от ГПК, налице ли е процесуално нарушение на въззивния съд ?. Настоящият състав намира, че поставените въпроси не покриват общия критерий за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като не са относими към твърдяно процесуално бездействие на съда относно конкретни факти, въведени от ищеца в процеса, установяващи каузално правоотношение с ответницата, обуславящо възникнала отговорност за вреди на същата към ищеца, обезпечена със записа на заповед. Сочените от ищеца, годни да обосноват отговорност обстоятелства, са за каузално правоотношение между ответницата и трето лице - нейн работодател / специалната отчетническа отговорност за липси - щети с неустановен произход /. Задължение за указване на страната посочване на годни да обосноват каузално правоотношение между страните по спора обстоятелства, решаващият съд не е имал, а и давайки ги би нарушил принципа за безпристрастност и равенство на страните в процеса / чл.9 ГПК /. Конкретен произход на вредата, отново неясен, за възникнала към ищеца отговорност на ответницата, се сочи едва във въззивната жалба - продавани от същата, но от името и за сметка на [фирма], стоки на трети лица, без заплащане на цената, при това се сочи издаден запис на заповед за цената от купувач в полза на продавача [фирма] - страна по облигационно правоотношение с ищеца. В този смисъл формулираните процесуалноправни въпроси са неотносими към предмета на спора и решаващите изводи на съда. Установяването на липси за работодателя, предвид спецификата на този вид щета / с неустановен произход / и спецификата на реализирането на отговорността за същата, само по себе си не би установило вреда за ищеца, вкл. съобразявайки облигационното правоотношение между него и [фирма], по което са предадени твърдените като липсващи вещи. В този смисъл настоящият състав възприема и указанията на първоинстанционния съд за допълване и уточнение на позицията на касатора по издаване записа на заповед в обезпечение на отговорност на ответницата от непозволено увреждане, след като същата оспорва тази си отговорност ,вкл. към работодателя. Следва да се съобрази, че на поставените процесуалноправни въпроси принципен отговор съдебната практика вече е дала, в който смисъл са цитираните от касатора съдебни решения: по чл.145 и чл.146 ГПК - реш.№ 866 / 13.12.2010 год. по гр.д.№ 1553 / 2009 год. на І г.о. на ВКС; реш.№ 700 / 06.12.2010 год. по гр.д.№ 304 / 2010 год. на ІІІ г.о. ВКС; реш. 172 от 23.03.2010 год. по гр.д.№ 386 / 2009 год. на ІІІ гр. отд. и реш.№ 255 от 11.07.2011 год. по гр.д.№ 587 / 2010 год. на ІV гр. отд., относимо и към приложение нормата на чл.266 ал.3 ГПК, а също и известните на състава: реш.№ 135 / 20.12.2010 год. по т.д.№ 13 / 2010 го. на І т.о.; реш. № 110 от 17.08.2011 год. по т.д.№ 597/ 2010 год. на ІІ т.о., решение № 429 от 121.06.2010 год. по гр.д.№ 1151 / 2009 год. на І г.о. на ВКС и др. /. Постановеното въззивно решение не се явява в противоречие с така цитираните решения. Както се сочи в решение – задължителна съдебна практика, цитирана от самия касатор - реш.№ 310 / 30.07.2010 год. по гр.д.№ 1086 / 2009 год. на ІІ г.о. на ГК на ВКС, задължението на съда по чл.146 ал.2 от ГПК се отнася до факти, на които страната се е позовала в съответните процесуални срокове. Релевантни факти, свързани с каузално правоотношение между себе си и ответницата по спора, ищецът не е заявил. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение